Решение № 402 от 20.05.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 402 гр. гр. Хасково, 20.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640102998 по описа за 2024 година

Предявен е от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес - ***, чрез адв. Д.М., съдебен адрес - ***, против „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление - гр.София, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ № 17, ап.1, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.22 от ЗПК, вр. с чл.11 и чл.19 от ЗПК. При условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване недействителността на договорна клауза с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22, вр. чл.11 и чл.19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на ***г. между ищеца и ответника бил сключен Договор за потребителски кредит от разстояние № ***. Страните се договорили отпуснатият заем да бьде в размер на 800 лева. Видно от сайта на кредитора, сьщият бил посочил, че „Потребителите, изтеглили бързи кредити от MiniZaem.bg, се задължават според Общите условия да предоставят обезпечение по кредита до размера на главницата, като представят банкова гаранция или осигурят двама поръчители. При непредоставяне на обезпечение по кредита се начисляват допълнителни разходи.“ В чл.3, ал.1 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант. В чл.3, ал.2 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 3, ал. 1 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка. На ищеца била начислена неустойка в общ размер на 1

420 лева, тъй като не представил в срок надлежни порьчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна успуга. Смята, че било нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не помалък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора, не му било предоставено копие от Общите условия, не му било предоставено копие от договора за него, процесният договор не бил подписан от кредитополучателя на всяка страница, съгласно изискванията на ЗПК. На първо място твърди, че копие от договора, СЕФ и погасителен план не били предоставени на ищеца. Съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК договорът следвало да бъде подписан „в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.“ В настоящия случай това не било било извършено, като копие от договора не било предоставено на ищеца. Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.

2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдьржанието на договора такси и разходи /в това число възнаградителна лихва и неустойка/ обаче водели до различен размер на ГПР от посочения. На следващо място намира, че допустимият ГПР бил многократно над максимално допустимия, вземайки предвид допълнителните суми, начислени от кредитора. Счита клаузата, с която е уговорено заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на поръчител, за недействителна. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В Глава Четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособностга на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. На длъжника се вменявало задължение да осигyри обезпечение, едва след като кредитът е отпуснат, като, ако не стори това, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди /нямало данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение/ било типичен пример за неустойка, която 2 накърнява добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.

33, ал. 1 от 3 ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Освен посоченото, счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, сьгласно чл. 146 от ЗЗП. Смята, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е установено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва до размера на законната лихва вьрху неплатената в срок сума за времето на забавата. С оглед на изложеното било налице заобикаляне на 3ПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна. В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответникът не бил включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябвало да е част от ГЛП и ГПР. Ето защо, счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Освен това, клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.147, ал.1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в сьвкупност с останалите уговорки, не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици. Предвид изложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде прогласен за недействителен сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.22 от ЗПК, вр. с чл.11 и чл.19 от ЗПК, а в случай, че главният иск бъде отхвърлен - да бъде прогласена недействителността на клаузата на чл.3, ал.2 от същия договор, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с 3 чл.22, вр. чл.11 и чл.19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП. Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение.

Ответникът признава предявения иск. Счита, че не е дал повод за завеждане на делото, поради което моли да не се присъждат разноски в полза на ищеца на основание чл.78, ал.2 от ГПК. Ответникът претендира разноски.

При така установеното по делото и като взе предвид, че ищецът прави искане съдът да се произнесе съобразно направеното признание на иска, съдът направи следните правни изводи:

При наличие на признание на иска от ответника, както и при наличие на направено от ищеца искане съдът да се произнесе съобразно направеното признание, като следва нормата на чл.237, ал.2 от ГПК, съдът мотивира решението си основно върху направеното признание. Освен това съдът направи констатации и относно липсата на пречки по чл.237, ал.3 от ГПК по предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, а именно – признатото право не противоречи на закона и добрите нрави и няма пречки страната да се разпорежда с него.

Ето защо, съдът достига до извода, че следва да бъде уважен предявения иск.

Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в размер на 50 лева за платена държавна такса.

Безспорно ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което дължи разноски на ищеца.

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от 4 постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адвоката процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, настоящия съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 200 лева. Към тази сума следва да се прибави и 40 лева ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д.