Решение № 3345 от 18.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3345 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Х. при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100502136 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД въззивната жалба срещу решение № 20405/11.11.2024г. постановено по гр.д. № 62843//2023г. на Софийски районен съд, ГО, 170 състав, с което е отхвърлен предявения от банката по реда на чл.422 от ГПК иск за признаване за установено спрямо В. Г. М., че на основание чл.430 ал.1 от ТЗ дължи сумата от 1762,90 лв., представляваща дължима главница по договор за издаване на кредитна карта № VC 260779/02.11.2016г. и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от 11.11.2022г. по ч.гр.д. –№ 54326/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 170 състав и е осъден да заплати направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се навеждат доводи неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че извода на първоинстанционният съд, че договора за кредит е нищожен по смисъла на чл.22 от ЗПК и поради нарушение на императивните разпоредби относно ГПР на договора са необосновани, доколкото изрично е посочен както размера, така и компонентите, които се включват в него, а таксите и разноските предвидени в договора касаят само обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Посочва, че договорната лихва също е посочена като точен процент, без да е изменян пред периода на действие на договора. Въззивникът твърди,че дори и да счете някои клаузи за недействителни, съдът следва да се запази основното съдържание на договора и каквато е била волята на страните, а именно – да се предостави за временно възмездно ползване главницата и съответно за същата да се заплати договорната лихва.

Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което предявени иск да си уважи в предявения му размер. Претендира разноски.

В срок по чл.263 от ГПК е поспъпил отговор на въззивнаа жалба от С. О. М. и М. О. М. – кониституирани по реда на чл.227 от ГПК - правоприемници на В. Г. М., които изрязават 1 становище, че решението е правилно и законосъобразно, доколкото не е посочен правилния размер на ГПР – в същи не е са включени годишната такса и такса за ползване на кредитната карта, както и общата посочена стойност за връщане не съответства на действително предоставената, видно от заключението по ССчЕ, а отделно от това – при кандидатстването В. М. е поискала кредитен лимит от 669,00 лв. Посочва, че общия размер на върнатите от кредитополучателя суме е 2352,41 лв., при общо ползвани в размер на 2214,40 лв. т.е. при прилгане на чл.23 от ЗПК, ответникът е върнал сума надвишаваща чистата главница.

Молят решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен по реда на чл.422 от ГПК иск от „ЮРБАНК БЪЛГАРИЯ“АД с правно основание чл.430 ал.1 от ТЗ за признаване за установено спрямо В. Г. М., че дължи сумата от 1762,90 лв., представляваща непогасена главница по договор за издаване на кредитна карта № VC 260779/02.11.2016г., обявен за предсрочно изискуем и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от 11.11.2022г. по ч.гр.д. –№ 54326/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 170 състав и е осъден да заплати направените по делото разноски.

За основателността на исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. в тежест на ищеца е да докаже възникването и съществуването между ищеца и ответника на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит при посочените условия, по който е предоставил процесната сума на кредитополучателя; че поради неплащане на месечните вноски е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, за която кредитополучателят е уведомен и датата, на която е станало това; наличие на непогасен дълг - за главница по договора и непогасяването й към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК респ. към настоящия момент в размер на исковата сума.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на фактическите констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстационното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В този смисъл не е предмет на проверка във въззивната инстанция, а и се установява от писмения документ –договор за издаване на кредитна карта от 09.11.2016г., общи условия и приложение № 1 - л.6-28 от делото на СРС, двустранно подписани и с неоспорена и неустановена неавтентичност на пописа на кредитополучателя, че на 09.11.2016г. между ЮРБАНК БЪЛГАРИЯ“АД от една страна и В. Г. М. от друга, е сключен договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта със съдържание в цитирания писмен документ, като неразделна част от договора са общи условия по договор за издаване и използване на международни кредитни карти MasterCard, Visa и American Express, които с подписване на договора картодържателят декларира, че безусловно ги приема.

По силата на възникналото кредитно правоотнощение, ищецът е предоставил на 2 ответника банков кредит овърдрафт в размер на 3000 лв., който договор е безсрочен с уговорени начини на преклратяване – 13 и чл.14 от ОУ. Кредитополучателят е поел задължението да върне ползвания кредитен лимит по договорения в общите условия и в договора начин /чл. 9.1 от ОУ/ – всеки месец до датата на падежа посочена в месечното извлечение издавано от банката съгласно чл.8 от ОУ;при неплащане на падежа на задължителната минимална вноска /3% от общо дъжимата сума, но не по-малко от 15 лв./, посочен месечното извлечение, картодържателят дължи на банката законна лихва за забава върху целия непогасен кредитен лимит /обща сума/– чл.9.6 от ОУ; при ГЛП – 18,9 %; ГПР – 31,73 %, обезщетение за просрочение – основен лихвен процент на БНБ +10 пункта, както и допълнителни такси за извършвани транзакции, съгласно приложение № 1, включително и обезщетение за надвишение на кредитния лимит.

Въпреки, че по делото не е представен протокол или друг писмен документ за предаване на кредитната карта от банката на титуляра, от заключението по ССчЕ, което на основание чл.202 от ГПК настоящият състав кредитира, се установява, че целия кредитен лимит от 1600,00 лв. е предоставен по банкова сметка, открита на името на кредитополучателя, като първите транзакции и ползване на предоставения кредитен лимит чрез кредитна карта са от дата 09.11.2016г. за сумата от 55,75 лв. т.е. кредитната сума е реално предадена за ползване на кредотополучателя.

Доколкото сумите, предмет на исковете са въз основа на договор за потребителски кредит сключен с физическо лице при действието на ЗПК, то длъжника има качеството на „потребител“ по смисъла на §13 т.1 вр.т.12 от ДР на ЗЗП, което по силата на чл. 7 ал. 3 ГПК задължава съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а и такива са наведени от ответника в отговора на исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба.

За да е налице нищожност на клаузи от процесния договор за кредит, дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципа за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя.

Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/.

Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени.

От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.

При извършване преценка досежно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника основания и възражения, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК.

Приложима към казуса е редакцията на ЗПК изм. и доп. с ДВ бр. 59 от 29.07.2016 г. като според разпоредбата на чл.22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал.

3

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1, т. 7 - 9 , договорът за потребителски кредит е недействителен.Съгласно разпоредбата на чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите .

От посоченото до тук настоящият състав счита, че процесния договор като сключен в писмена форма отговаря от външна страна на императивните изисквания на чл. 10 ал. 1 , чл. 11 ал. 1 т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК.

Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита- периодичността и начина на определяне на падежите за плащането вноските, както и останалото се изискуемо съдържание според цитираните разпоредби, а именно:

Процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10 ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин – всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт /липсва изрично оспорване от страна на ответника относно размера на шрифта, а и по делото са представени принтирани сканирани копия от документите /искането за кредит/.

В съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 7 ЗПК в процесния договор е посочен общият размер на кредита и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно е посочено и общото задължение по договора в случая е уговорен фиксиран, а не променлив лихвен процент, поради което е достатъчно да бъде посочен размера на същия и с което е изпълнено изискването по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, /отделен е въпроса дали същата е прилагана в уговорения размер и/или е променяна неправомерно от кредитора/.