Решение № 604 от 11.05.2026, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 348/2026
- Вид
- Решение № 604
- Подписан
- 11.05.2026
- В сила
- 11.05.2026
- Състав
- Екатерина Мандалиева, Недялка Свиркова Петкова, Радослав Радев
Цитирани разпоредби
- чл.19 ал.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 ал.1 т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 604 гр. Пловдив, 11.05.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Екатерина Мандалиева
Членове:
Радослав Радев
Недялка Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена Димова като разгледа докладваното от Екатерина Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20265300500348 по описа за 2026 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Обжалвано е Решение №702 от 11.12.2025г. на АРС, постановено по гр.д.№2030/2025г., трети гр.с., с което се признава за установено по отношение на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н Средец, ж.к. МОТОПИСТА, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, по предявения от С. П. Д., ЕГН **********, с адрес в ***, иск с правно основание чл. 21, ал. 1 във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че е нищожна, поради заобикаляне на закона, уговорката в чл. 3 от Допълнително споразумение от 30.05.2025г. по Договор за потребителски кредит паричен заем Стандарт № 40034573614 от 30.05.2025 г., сключен между страните по делото, с която уговорка се предвижда неустойка в размер на 1 890 лв., дължима от кредитополучателя при непредоставяне на обезпечение, отговарящо на условията на договора. С постановеният съдебен акт в полза нна С. П. Д., ЕГН ********** е присъдена сумата в размер на 75,60 лв. – сторени разноски в производството, а на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на адв. Д. Б. С., е присъдена сумата в размер на 200 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по делото в 1 полза на материално-затруднено лице.
Жалбоподателят „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт К. обжалва решението на първоинстанционния съд, като незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено в противоречие със събрания доказателствен материал, по съображения подробно изложени в жалбата. Моли въззивният съд да отмени първоинстанционния акт като вместо това отхвърли исковете като основателни. Претендира разноски съгласно представения списък с направени такива. Прави възражение за прекомерност на разноските претендирани от другата страна.
Въззиваемата страна С. П. Д., ЕГН ********** чрез процесуалния представител адв.Д. С. оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанционния акт, като правилен и законосъобразен.
Претендират се разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 250 евро определено по реда на чл.38 ал.1 т.2 ЗА.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на въззивната жалбата, намира за установено следното:
Въззивната жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е приел, че неустоечната клауза на чл. 3 от Допълнително споразумение от 30.05.2025г. по Договор за потребителски кредит паричен заем Стандарт № 40034573614 от 30.05.2025г е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл.
21, ал. 1 от ЗПК.
Недоволен от постановеният съдебен акт е останал жалбоподателят, който твърди че решението е незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо това исковете отхвърлени като неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася 2 служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/
В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства, като след преценката им намира наведените в жалбата оплаквания за неоснователни по следните съображения:
Безспорно е, че по силата на сключен между страните Договор за потребителски кредит Стандарт 40034573614/30.05.2025 г., ответникът е предоставил на ищеца сумата от 3000,00 лв., при фиксиран лихвен процент от 50.95 % и годишен процент на разходите от 63.37 %. Срокът за погасяване на заема е 24 месеца. С разпоредбата на чл. 10 от Общите условия към Договора, страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си по договора за кредит с осигуряване на поне едно от изброените обезпечения, като в чл.3 от Допълнителното споразумение е предвидено, че ако при сключването на договора за кредит, не е представено обезпечение и че кредиторът предостави допълнителен 14 дневен срок на потребителя да предостави обезпечение, след което начислява неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 1 890 лв към договора за кредит, като е изготвен и погасителен план в който е включена неустойката.
Ищецът твърди, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, и заобикаляща материално правните изисквания на чл.19 ал.4 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Включването на 3 задължението за неустойка в погасителните вноски съгласно чл. 3 от Допълнителното споразумение от договора, настоящият съдебен състав приема, че води до скрито оскъпяване на кредита и се явява добавък към възнаградителната лихва, като по този начин представлява сигурна печалба за заемодателя. Тази уговорка не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В тази връзка съдът констатира, че определеният в посочения договор ГПР е в размер на 63.37 %, но в този размер не са включени разходите за неустойка.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че с клаузата за заплащане на неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР до пет пъти размера на законната лихва. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще. В случая обаче разходът за неустойка, с уговорката същата да се заплаща на равни месечни вноски и представляващ допълнително оскъпяване на кредите, не е включен в ГПР. За прецизност следва да бъде отбелязано, че така направените констатации да не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК обосновават недействителността на договорът за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав приема за нищожна клаузата, предвиждаща задължение на заемополучателя за заплащане на неустойка, доколкото уговорената в договора неустойка не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради неизпълнението на задължението на ответника да представи обезпечение; че неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може да обоснове законосъобразност, доколкото паричния й еквивалент е значителен – малко 4 повече от половината главница. Плащането на сумата по тази неустойка е самоцелно, поради което тази клауза противоречи на добрите нрави, както и че същата е неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, тъй като води до значително неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора.
Мотивиран от гореизложеното настоящият съдебен състав, приема, че е предявения иск е основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.
Първоинстанционният съд е достигнал до правилен и законосъобразен извод, поради което решението следва да бъде потвърдено, а жалбата като неоснователна оставена без уважение.
С оглед изхода на спора на процесуалния представител на въззиваемата страна се дължи адвокатско възнаграждение.При присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал. 2 от ЗА, съдът се ръководи от правилото, че при положителен резултат от производството, на адвоката се дължи възнаграждение от насрещната страна по спора, макар и такова да не е било заплатено поначало от ползвалата адвокатското съдействие страна.
Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на размера на възнаграждението, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от правната и фактическата сложност на делото (аргумент от решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22). В разглеждания случай, имайки предвид фактическата и правна сложност на делото и направеното възражение на жалбоподателя, в полза на адвокат Д. С. следва да се присъди възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА в размер на 240 евро с ДДС за процесуално представителство на въззиваемия пред въззивната инстанция.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №702 от 11.12.2025г. постановено по гр.д.№2030/2025г., трети гр.с.
5 на
АРС,
ОСЪЖДА Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н Средец, ж.к. МОТОПИСТА, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, да заплати на адв. Д. Б. С. от гр.***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата в размер на 240 евро с включен ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
6