Решение № 11 от 08.01.2025, Окръжен съд - Перник

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. Перник, 08.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20241700500576 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.

258 и сл.

ГПК.

С Решение № 612 от 24.06.2024 г., постановено по гр.д. № 2663/2023 г., Районен съд – гр. Перник е осъдил Община Перник, ЕИК 000386751, пл. Св. Иван Рилски 1А, да заплати на М. П. С. с ЕГН ********** и Р. П. С. с ЕГН **********, двамата с адрес:

***, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД по ½ от сумата от 4453,74 лева – представляваща обезщетение за лишаването от право на ползване върху собствената на ищците 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр.Перник, одобрени със заповед № РД-18-91/13.10.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК /с номер по предходен план от ***, в кв. ***/, с площ на целия имот от 327 кв.м.

/застроена и незастроена част/ и с адрес на поземления имот: ***, за периода от 16.06.2018 г. до 13.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба в съда /13.06.2023г./ до окончателното изплащане на сумата. С решението съдът е отхвърлил иска с пр. основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над 4 453,74 лева до пълния предявен размер от 19 620,00 лева и за периода след 13.06.2023г. като неоснователен.

Със същото съдебно решение, съдът се е произнесъл и по отношение на дължимите се в производството съдебни разноски, съобразно правилата на чл. 78 от ГПК.

1

В законоустановения срок по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от Община Перник – представлявана от С.В. /кмет/, чрез адв. А. А., с която първоинстанционното решение в неговите осъдителни части се сочи за неправилно и необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон. Твърди се, че въз основа на всички налични по делото доказателства е безспорно установено, че през процесния период този поземлен имот не е използван от Община Перник. Излага, че този имот никога не е бил ограден и достъпът до него е изцяло свободен. С жалбата се сочи, че решаващият съд неправилно и в противоречие с доказателствата по делото е приел, че е налице неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД. На следващо място се навеждат твърдения, че при постановяване на атакуваното решение първата инстанция не е обсъдила в съвкупност всички налични по делото материали, както и, че решаващите изводи на съда са в противоречие с установените факти и обстоятелства. Възразява се, че в районният съд не е изложил мотиви по всички възражения направени от Община Перник и не е взел предвид направеното от ищците признание, че сградата в имота е на Община Перник. Излагат се подробни съображения, като се сочи, че Община Перник владее явно и непрекъснато процесната сграда след 21.03.1998 г., въз основа на което през м. март 2008 г. е станала собственик на тази сграда на основание давностно владение. Лицата на които била възстановена собствеността върху процесния поземлен имот и построената в този имот сграда са оспорвали единствено ползването на поземления имот, но никога не е било оспорено владението на Община Перник върху сградата, построена в поземления имот, както в периода 1998 г. – 2008 г., така и до настоящия момент. Допълва, че правото на собственост на Община Перник върху процесната сграда се установява и от Акт за частна общинска собственост, приложен като доказателство по делото. В заключение се сочи, че съгласно чл. 64 от ЗС – собственикът на постройката може да се ползува от земята само дотолкова това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение. По изложените във въззивната жалба съображения се иска отмяната на първоинстанционното решение в атакуваните му части. Прави се искане за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна М. П. С. и Р. П. С., чрез адв.

Р. К. е депозирала отговор на въззивната жалба, като се сочи, че същата е неправилна и незаконосъобразна. Излагат се съображения, че първоинстанционният съд след запознаването си с всички налични по делото доказателства е достигнал до правилни изводи и е постановил правилен съдебен акт. Сочи се, че през годините са водени няколко дела при които е установено, че наследодателя на ищците е собственик на процесния имот, а Община Перник не е владяла имота на основание, годно да я направи собственик, поради което по смисъла на чл. 70 и сл. от ЗС същата се явява недобросъвестен владелец. Моли се съда въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Прави се искане за присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски.

В законоустановения срок по чл. 259 от ГПК е депозирана и въззивна жалба от М. П. С. и Р. П. С., чрез адв. Р. К., с която се атакува първоинстанционното решение в частта, с която съдът е присъдил сумата от 4453.74 лева, като е отхвърлил иска в останалата му част до сумата от 19 620 лева. Твърди се, че ищците са собственици на процесния недвижим имот, като неизвестно на какво основание същият се ползва от 2

Община Перник още от 1985 г., като в него е построена сграда и мястото е асфалтирано. Изразява се несъгласие със заключението на вещото лице, в което е посочено, че пазарният наем за целия ПИ с плащ от 327 кв.м. е в размер на 8907.48 лева или 4412.88 лева за 1/2, като намира, че същата сума е много занижена и не отговаря на действителния наем, който се заплаща за такива имоти. Допълва, че по предходно водени дела вещите лица са давали в пъти по-голяма цена на недвижимия имот от дадената по настоящото дело, при положение, че цените на наемите и имотите се е повишила многократно. Въз основа на изложените аргументи се моли съда да отмени решението в атакуваните му части, като се постанови ново, с което предявената искова претенция да бъде уважена изцяло. Прави се искане за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски.

Пернишки окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 от ГПК, изхождат от легитимирани лица – страни в процеса, останали недоволни от обжалвания съдебен акт, откъм съдържани са редовни, поради което и се явяват допустими.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивните жалби.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.

Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба, доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Не са спорни, включително и пред настоящата въззивна инстанция, установените от писмените и гласни доказателства и съдебните експертизи пред РС факти, че с Нотариален акт № ***, том ***, рег. № ***, дело № 10/2004 г. и по наследство от П.А. С., ищците се легитимират като собственици на 1/2 ид.ч. от процесния поземлен имот с ид. *** по КККР на гр.Перник, с площ от 327 кв. м. /номер по предходен план ***, кв. ***/, като в нотариалният акт изрично е посочено, че правото на собственост се признава, без построената върху този имот масивна търговска сграда- магазин.

От приетата по делото съдебно - техническа експертиза, изслушана пред районния съд, се установява, че процесният имот

- ПИ с идентификатор

*** по КК не е заграден и няма видими белези да е заграждан някога във времето от собствениците. Намира се в ***, ***, като имота има частична асфалтова настилка пред сградата. В имота/по КК/ попадат частично Сграда с идентификатор *** по КК със ЗП 94м 2 , на един етаж и Сграда с идентификатор *** по КК със ЗП 62м 2 . Обща площ с която попадат двете сгради (по КК) е 96м 2 .Сградата на място е една, представлява масивна конструкция,бетонни основи, колони, стоманобетонни греди, плоча над тях и хидроизолация с наклон в едната 3 посока-назад. Измерена на място сградата е 159 кв.м. Терена на място е застроен с описаните по-горе сгради /по КК/, а на място една сграда. Има наклон, не е ограден.

На място свободната площ се ползва от съседните места /собственици/ да си паркират леките автомобили и част е свободна.

Ответната община не е ангажирала доказателства, с които да установява, че след 21.03.1998 г. включително и през исковия период е предала владението на собствениците на имота и сградите в него, с което не е изпълнила задължението си да върне владението на реституираните собственици въпреки, че е отпаднало основанието да ги владее, което значи, че ответната община без основание държи имота и сградите за времето от 21.03.1998г., която фактическа власт продължава и през процесния период. Така през целия исков период фактическата власт върху имота е продължила да се осъществява от ответната община, посредством изградените, ползвани и стопанисвани от общината сгради и достъпът до тях се осъществявал единствено и изцяло през процесния имот и независимо от това дали реално е ползвала имота или не, като не го е върнала на ищеца, а го е задържала, е лишила собственика от възможността да го ползва. За възникване на вземането за неоснователно обогатяване не е необходимо ответникът да е развил дейност и реализирал приходи и това, че не е получил наемна цена или друг доход не го освобождава от отговорността да обезщети собственика, след като се намира в неговия имот без правно основание и не е изпълнил задължението си да върне владението му на собственика, а последният е лишен от възможността да ползва собствения си имот, в това число и да реализира приходи от него /Решение № 252 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., III г. о., ГК/. За това време ответникът следва да обезщети ищците за лишаването им от право да ползват имота или съответно да го отдава под наем, на основание чл. 73 от ЗС, във вр. с чл. 2, ал. 6 от ЗОСОИ. Собственикът има право на обезщетение за ползите, от които е лишен, независимо от това дали е заплатил стойността на подобренията и на необходимите разноски. Без значение в случая е начина на ползване на имота от страна на ответника /лично или чрез другиго/, без значение е и дали реално го е ползвал, щом като не е изпълнил задължението си да върне владението му на собственика. Владението е върху чужд имот без основание и това е достатъчно да обоснове извод за основателност на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Възникването и реализирането на правото на обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не е обусловено от отправяне на покана до неоснователно обогатилото се лице за възстановяване на равностойността на неоснователното обогатяване /за разлика например от иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС/, поради което наличието или липсата на покана в случая са ирелевантни за основателността на предявения иск /решение № 715 от 2.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1681/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 381 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 272/2009 г., IV г. о., ГК/. Съгласно утвърдената практика на ВКС в този случай – чл. 59 ЗЗД обогатяването на ползващия имота, съответно обедняването от това за собственика, е в размер на средномесечния пазарен наем за вещта за съответния период от време. При определяне на дължимото обезщетение по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се има цялата площ на имота ведно с цялата квадратура на постройката в него, т. е. разгънатата застроена площ. За установяване стойността на обезщетението по делото, приетата съдебнотехническа експертиза пред районния съд е дала заключение за пазарната стойност на наемоподобния доход по отношение на целия поземлен имот. Според това 4 заключение за процесния период приспадащата се на ищците част от средната пазарна наемна стойност на въпросния имот, съответна на 1/2 ид.ч. от правото им на собственост, възлиза на сумата 4453,74 лв., поради което искът по чл. 59 от ЗЗД е доказан по основание и в размер за сумата 4453,74 лв., ведно със законната лихва, считано от исковата молба до окончателното изплащане. Обстоятелството, че по други водени, идентични с настоящото съдебни производства, наемната стойност е била различна от тази, дадена понастоящем от вещото лице, не променя този извод, доколкото пазарната стойност на имота се определя към момента на завеждане на исковата молба и е съобразена от една страна със състоянието на самия имот, а от друга – с икономическата обстановка в страната и сходни пазарни стойности. Поради това доводите, обективирани в жалбата на въззивниците М. П. С. и Р. П. С., настоящия съдебен състав намира за неоснователни.