Решение № 5868 от 26.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5868 гр. София, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100500681 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 2020456 от 28.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 12 938/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 138 състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.9 ЗПК, че Ю. М. С., ЕГН ********** дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 при условията на солидарност с П.Л.Б., ЕГН ********** сумата от 3 204,97 лева – главница по договор за потребителски кредит № 3022210770 от 31.07.2017 г., ведно със законната лихва от 05.03.2019 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 12 769/2019 г. по описа на СРС, 138 състав, като за разликата до пълния предявен размер от 8 372,92 лева искът относно главницата и искът за лихва за забава в размер на 54,71 лева за периода от 09.09.2017 г. до 03.07.2018 г. с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.9 ЗПК и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени.

Със същия съдебен акт ответницата Ю. М. С. е осъдена да заплати на ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумите: 101,71 лева – направени разноски в исковото производство и 41,67 лева – разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 12 769/2019 г. по описа на СРС, 138 състав.

Срещу така постановеното съдебно решение в частта, в която е отхвърлена претенцията относно главницата за разликата над сумата 3 204,97 лева до сумата 4 674,07 лева или за сумата от 1 469,10 лева, е депозира въззивна жалба от ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД, гр.София, в която се поддържа, че решението в тази част е неправилно и неоснователно. Наведени са доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че длъжникът следва да върне само чистата стойност на отпуснатия кредит и е прихванал всички платени суми по договора от дължимата главница; че в цялата претендирана сума, включва главница, договорно възнаграждение и закупения пакет от допълнителни услуги, че всички задължения по ДПК № 3022210770 произтичат от договорните задължения на длъжника Ю. С., като след като те са възникнали от едно и също основание няма пречка съдът да ги разгледа и да се произнесе по делимостта на всяко едно от тях. Счита, че в процесния договор ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на разходите; че подобно изискване има само при референтен лихвен процент – арг. чл.11, ал.1, 1 т.10 ЗПК, като в случая е спазена и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като ясно е посочен процентът ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми, съотв., че предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, е легално уредено в чл.10а, ал.1 ЗПК, както и че в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит, каквато не е конкретната хипотеза предвид посоченото в договора. Отразено е и че в отношенията между правните субекти действа принципът на свобода на договаряне – чл.9 ЗЗД; че с оглед този принцип и по собствена воля страните са сключили договор за потребителски кредит № 3022210770 и подписаното към него споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги; че към момента, предвиден за плащане на вноските, размерът на законната лихва е бил 10 %, а петкратният й размер – 50 %, с оглед на което предвидения в случая ГПР по договора не надхвърля петкратния размер за законната лихва и следователно не е налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави – уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични средства не противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в облигационното отношение. Поддържа, че СРС неправилно и незаконосъобразно е направил прихващане на всички платени суми по договора от дължимата главница; че съгласно чл.26 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и недействителните й части.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното решение на първоинстанционния съд в обжалваната част и да постанови ново такова, с което да уважи претенцията му и за сумата 1 469,10 лева – включено в главницата договорно възнаграждение. Претендира присъждането на разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Ю. М. С..

Първоинстанционното решение не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила в останалата му част.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

При условията на обективно кумулативно съединени са предявени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.9 ЗПК и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Ю. М. С. с подадено в срока на чл.414 ГПК възражение главно и акцесорно вземания, за които по реда на чл.410 ГПК на 03.04.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 12 769/2019 г. по описа на СРС, ГО, 138 състав по подадено от „Профи Кредит България“ ЕООД заявление с вх.№ 3016423 от 05.03.2019 г. за сумата 8 372,92 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 3022210770 от 31.07.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.03.2019 г. до изплащане на вземането, сума в размер на 30,00 лева – такса за извънсъдебно събиране за периода от 09.09.2017 г. до 30.03.2010 г., както и сумата 54,71 лева – лихва за забава за периода от 09.09.2017 г. до 03.07.2018 г., като на заявителя е присъдена и сумата 169,15 лева – държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.

Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 2 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

С нормата на чл.240, ал.1 ЗЗД законодателят е предвидил, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Договорът за заем за потребление по своята правна същност е един реален договор, който поражда права и задължения за съконтрагентите по него от момента на фактическото предаване в собственост на заемателя от страна на заемодателя на съответната парична сума или друга заместима вещ.

Съгласно т.1 от цитираното по-горе ТР № 1/2013 по тълк.дело № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС в изпълнение на принципа за законност /чл.5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на повелителни правни норми, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване.

В разпоредбата на чл.26 ЗЗД са уредени общите хипотези на нищожност на сделките в гражданското право. Наред със същата, в отделните нормативни актове, регламентиращи определени обществени отношения, се съдържат специални норми, касаещи (не)действителността на сключените от гражданскоправните субекти сделки. Такъв акт е Законът за потребителския кредит /ЗПК/, установяващ специална правна уредба по отношение на договора за кредит, по който страна е потребител-физическо лице.

С оглед съвпадащите становища на страните по делото в производството не е спорно, което се установява и от представения заверен препис от този акт, че между същите и П.Л.Б. като солидарен длъжник е подписан визираният в заявлението договор за потребителски кредит № 3022210770 от 31.07.2017 г. с предмет: отпускане на клиента Ю. М.

С. от страна на „Профи Кредит България“ ЕООД на кредит в размер на 5 000,00 лева със срок на връщане от 24 месеца на месечни вноски в размер на 309,11 лева и дата на погасяване – 8-ми ден от месеца. Безспорно е в производството и че сумата по заема от 5 000,00 лева е предоставена на ответницата на 31.07.2017 г.

В договор № 3022210770 е предвидено и че годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита е 49,89 %, годишният лихвен процент /ГЛП/ – 41,17 %, лихвеният процент на ден – 0,11 % и дължимата сума по кредита – 7 418,64 лева. Констатира се и че по избран и закупен пакет от допълнителни услуги „Бонус+“ е уговорено заплащането на възнаграждение в размер на 3 750,00 лева, платимо на вноски от по 156,25 лева, както и че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 11 168,64 лева при общ размер на погасителната вноска от 465,36 лева.

Съгласно споразумение за ползване на пакет от допълнителни услуги към договора предмет на същото е задължението на кредитора да предостави на клиента и солидарния длъжник по искане на клиента и при изпълнението на посочените в ОУ изисквания една от всички от посочените услуги, изразяващи се в: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, 3.Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, 4. Възможност за смяна на датата на падеж и 5.Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

Видно от клаузата на т.5.2 от приетите Общи условия на „Профи Кредит България“ ЕООД, неразделна част от подписания договор за потребителски кредит № 3022210770, в същата е отразено, че при първоначалното изчисляване на ГПР по договора се отчитат общите положения, предвидени в Приложение 1 от ЗПК, без те да са уточнени; че ДПК е валиден за срока, за който е сключен, и кредиторът и клиентът са задължени да изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по нето /т.5.2.1/, а в т.5.2.2 – че първоначалното изчисляване на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи /който не са конкретизирани изобщо/, са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на договора.