Решение № 12219 от 20.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12219 гр. София, 20.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20251110108005 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Б, ЕИК: **, със съдебен адрес:

**, срещу З, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните дължимостта на сумите по издадената на 18.12.2024 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 73197/2024 г. по описа на СРС, 74 състав.

Ищецът твърди, че на 03.11.2023 г. в гр. София, бул. „Монтевидео“ било реализирано ПТП, предизвикано по вина на водача на лек автомобил „БМВ 118Д“ с рег. № **, вследствие на което били причинени щети по лек автомобил „Мазда 3“ с рег. № **. Посочва, че гражданската отговорност на собственика на МПС „БМВ 118Д“ с рег. № ** била застрахована при ответното дружество съгласно Застрахователна полица BG/02/123001334115. Излага, че във връзка с настъпилото застрахователно събитие била образувана щета № 2310033833, по която З е заплатило застрахователно обезщетение в размер на 839,64 лева в полза на ищеца. С оглед липсата на алтернативни доставчици на резервни части и необходимостта увреденото пътно превозно средство да се ремонтира в официално представителство на марката било образувано гр. д. № 6170/2024 г. по описа на СРС, 148 състав. С решение № 17191 от 25.09.2024 г. било установено, че щетата по лекия автомобил е тотална по смисъла на чл. 390 ГПК, било определено застрахователно обезщетение в размер 2 100 лева, като предвид извършеното плащане било присъдено обезщетение на стойност от 1 371,68 лева. Поддържа, че по силата на договор за цесия от 18.01.2024 г., сключен със собственика на увредения автомобил – МГ, придобил застрахователното обезщетение, ведно с неговите принадлежности. Счита, че ответникът дължи обезщетение за забава в размер на 57,16 лева и за периода от 22.11.2023 г. до 02.02.2024 г., поради което моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на исковата претенция. Оспорва 1 дължимостта на мораторната лихва с доводи, че началният момент на забавата е погрешно определен. Поддържа, че не е бил поканен от ищцовото дружество да погаси процесните суми. Релевира възражение, че вземането за законна лихва за забава е погасено поради изтекъл давностен срок. Оспорва размера на исковата претенция с аргументи, че е силно завишена. Моли за отхвърляне на предявения иск.

Моли отговорността за разноски да бъде възложена на ищеца, тъй като с поведението си не е дал повод за образуване на производството. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:

СРС, 74 състав е сезиран с иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, с който се претендира лихва за забава върху обезщетението по чл. 432 КЗ за периода от датата на извършване на плащане от застрахователя – 22.11.2013 г. до датата на подаване на искова молба в съда, въз основа на която е образувано ч. гр. д. № 6170/2024 г. по описа на СРС, 148 състав.

Спорното материално субективно право е обусловено от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки /юридически факти/: наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Съобразно правилата на чл.

154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване посочените материални предпоставки, а ответникът носи доказателствената тежест да установи, че е погасил паричното си задължение.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че с влязло в законна сила Решение № 17191 от 25.09.2024г. по гр. д. № 6170/2024г. по описа на СРС, 148 състав, е определено застрахователно обезщетение в размер на 2 100 лева за нанесени щети на лек автомобил „Мазда 3“ с рег. № **, вследствие на ПТП, настъпило по вина на водача на лек автомобил „БМВ 118Д“ с рег. № В **, застраховано със застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника. С посочения съдебен акт З, ЕИК **, е осъдено на основание чл. 432 КЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД да заплати на Б, ЕИК **, сумата в размер на 1371,68 лева, представляваща дължимо застрахователно обезщетение за нанесени щети на лек автомобил „Мазда“, модел „3“, peг. № **, вследствие ПТП от 03.11.2023 г., настъпило по вина на водача на лек автомобил марка „БМВ“, модел „118Д“, peг. № **, застраховано със застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника, което вземане е прехвърлено (цедирано) от МГ в полза на Б с договор за цесия от 18.01.2024 г., ведно със законната лихва в размер на 8,85 лева, изчислена върху сумата от 2100,00 лева за периода от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.02.2024 г., до датата на плащането на сумата от 728,32 лева – 12.02.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата от 1371,68 лева за периода от 12.02.2024 г. до изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 1371,68 лева до пълния предявен размер от 2100,00 лева. В производството по посоченото дело не е претендирано от страна на ищеца заплащането на лихва за забавено изпълнение на дължимото от ответника обезщетение.

В хипотеза на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, застрахователят, покривайки отговорността на застрахования, е задължен и за лихвите за забавата на делинквента, които се включват в застрахователното обезщетение, съгл. чл. 493, ал. 1, т. 5 вр. чл. 429, ал. 2, т. 2 вр. ал. 3 КЗ, но не от датата на увреждането, а в съответствие с възприетото от законодателя с разпоредбата на чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ разрешение – 2 от по-ранната от двете възможни дати – уведомяването на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие или предявяването на претенцията на увреденото лице пред застрахователя. Застрахователят, от своя страна дължи на увредения и обезщетение в размер на законната лихва по реда на чл. 497, ал. 1 КЗ, което обезщетение обаче е за собствената му забава от датата, на която е следвало да определи и да изплати обезщетението за вредите, ведно с изтеклата законна лихва / така Решение № 46/04.04.2024 г. по т. д. № 2274/2022 г. на ВКС, I ТО, Решение № 50086/07.11.2023 г. по т. д. № 1859/2022 г. на ВКС, II ТО, Решение № 15/15.08.2023 г. по т. д. № 2389/2022 г. на ВКС, I ТО, Решение № 50073/20.07.2023г. по т. д. № 587/2022 г. на ВКС, I ТО, Решение № 50043/06.06.2023 г. по т. д. № 53/2022 г. на ВКС, I ТО, Решение № 50040/30.05.2023г. по т. д. № 790/2022 г. на ВКС, II ТО и др. В обобщение, на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят покрива спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава за плащане на обезщетение за вреди от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне или плащане на обезщетение дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. В случая не е спорно, че на дата 22.11.2023 г. ответното застрахователно дружество е изплатило на собственика на увредения от процесното пътнотранспортно произшествие автомобил по банков път застрахователно обезщетение в размер на 839,64 лв. по щета № 2310033833 от 03.11.2023 г.

Определената и изплатена от застрахователя сума обаче съгласно влязло в сила решение по гр. д. № 6170/2024г. по описа на СРС, 148 състав, не представлява пълният размер на дължимото застрахователно обезщетение. Предвид изложеното увреденият има вземане срещу застрахователя за обезщетение за забава върху непогасената част от вземането в размер на 2100 лева за исковия период от 22.11.2023 г. до 02.02.2024 г.

Ведно със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което е образувано ч.гр.д. № 73197/2024 г. по описа на СРС, 74 състав, е представен договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2024 г., по силата на който МГ е прехвърлил в полза на Б вземане в размер на 2100 лева, представляващо неизплатен остатък от застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на процесното пътнотранспортно произшествие. Представено е уведомление от цедента до З за настъпилото частно правоприемство на страната на кредитора с вх. № 04-57073/24.01.2024 г. Ведно със заявлението е представена и покана за плащане на процесната сума от 57,16 лева, отправена от цесионера чрез адвокат М. П. до ответното дружество.

С оглед на изложеното по делото се установява, че процесното вземане е прехвърлено по силата на договора за цесия 18.01.2024 г. на ищеца. Цесията е съобщена на ответното дружество, поради което се дължи изпълнение на новия кредитор /ищец /. По силата на разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.

Последната е намерила отражение и в чл. 2 от договора за цесия, в която изрично е уговорено, че прехвърленото вземане преминава в патримониума на цесионера, ведно с принадлежностите му.

При така установеното и доколкото по делото не са ангажирани доказателства за извършеното от ответника плащане на дължимото обезщетение за забава върху главницата в размер на 2100 лева, съдът намира предявеният иск за доказан в своето основание, което от своя страна обуславя и разглеждане на своевременно релевираното от ответника възражението за погасяване по давност на съдебно предявеното вземане.

3

Съгласно чл. 111, буква „в“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Съгласно нормата на чл. 114 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като теченето на давността се прекъсва на основание чл. 116, б.

„б“, предл. 1 ЗЗД с предявяване на иск и спира да тече докато трае съдебното производство относно вземането, съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Следователно в конкретния случай давността е прекъсната и спряна, считано от датата на предявяване на иска – 06.12.2024 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, от която дата според фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК искът се счита предявен. Предвид приложимост на специалната 3-годишна давност в случая се обуславя изводът, че погасени по давност са всички задължения, изискуемостта на които е настъпила преди 06.12.2021 г., или възникнали преди тази дата, какъвто не е настоящия случай.

Следователно неоснователно е възражението за погасяване по давност на процесното вземане.

Предвид изложеното предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД следва да се уважи за периода от 22.11.2023 г. до 02.02.2024 г. и за сумата от 57,16 лева, който размер съдът изчисли на основание чл.

162 ГПК, използвайки електронния калкулатор за законна лихва, намиращ се в Интернет страницата на Национална агенция за приходите.

По разноските:

Съгласно указанията дадени в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, постановено по някои спорни въпроси на заповедното производство, съдът по предявения по реда на чл. 415 ГПК иск, съобразявайки изхода на спора разпределя отговорността за разноските, както в заповедното, така и в исковото производство.