Определение № 4472 от 22.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4472 гр. София, 22.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Владимир Йорданов Касационно гражданско дело № 20268002100630 по описа за 2026 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Р. Й. срещу въззивно решение № 964 /01.10.2025 г. по в.гр.д. № 1016 /2025 г. на Варненския окръжен съд, в частите, с които като е отменено решение № 651 /26.02.2025 г. по гр.д. № 13107 /2024 г. на Варненския районен съд в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. Р. Й. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ разликата над 5 000 лева до 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие незаконно обвинение в извършване на престъпление по досъдебно производство, което е прекратено и като е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до 20 000 лева, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ПРБ иск в тези части (за разликата над 5 000 лева до 20 000 лева).

Ответната страна Прокуратурата на Р. България не е подала писмен отговор, в който да изрази становище по наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За мотивите на въззивния съд:

Въззивният съд е обсъдил процесуално-следствените действия, извършени по прекратеното досъдебно производство, както и приобщените справки за съдимост на 1 ищеца, от която се установява, че до 2006 г. той е бил осъждан шест пъти и е търпял наказания лишаване от свобода по няколко присъди, като съдът е посочил всеки релевантен факт по осъжданията и изтърпяването на наложените наказания.

Като се е позовал на практиката на ВКС въззивният съд е обосновал извода, че размерът на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди следва да бъде определен при съблюдаване принципа на справедливостта, закрепен в чл.52 ЗЗД.

Нормата предполага обезвреда на всички телесни и психологични увреждания на пострадалия и претърпяните във връзка с тях физически и душевни болки и страдания, шок, стрес, депресия, безпокойство, дискомфорт и изобщо негативни емоционални усещания. Въведеният от закона критерий изобщо не е абстрактен, а е детерминиран от редица обективно съществуващи обстоятелства, сред които икономическата ситуация в страната, общественото възприемане на справедливостта, характера на вредите, конкретното им проявление върху личността, семейството и социалната и работна среда на пострадалия, възрастта на последния, изминалото от увреждането време, прогнозите за преодоляване на последиците и други.

Въззивният съд е приел и че с оглед спецификата на отговорността по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, критерии при преценката за справедливост са конкретно още и: характерът на престъплението, за което подсъдимият е бил обвинен или привлечен; периодът на наказателното преследване; извършените с негово участие процесуални действия; вида на наложената мярка за процесуална принуда; личността, средата и възрастта на увредения; положението му в обществото; отражението на обвинението върху семейния, обществения и професионалния живот на подсъдимия; данните за предишни противоправни по НК прояви; начинът му на живот и обичайната му среда и други.

След това е обсъдил всички конкретни обстоятелства, които имат значение за доводите на страните за размера на дължимото обезщетение и е приел следните правни изводи по наведените доводи:

Макар по принцип в съответствие с нормата на чл.154, ал.1 от ГПК, не е автоматично основание за отхвърляне на иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ липсата на ангажирани доказателства за самите претърпяни неимуществени вреди, тъй като съдебната практика, в т.ч. цитираната по-горе приема, че конкретно по тези искове относно базисните негативни изживявания от незаконно повдигнато му обвинение ищецът може да се ползва от базисна презумптивност. Поради това пълната доказателствена пасивност на ищеца има решаващо значение за размера на иска, доколкото конкретните негативни изживявания извън и над презюмираните следва да бъдат пълно и главно доказани, но не е достатъчна за отхвърлянето на иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Аргументи в тази връзка могат да се извлекат и от мотивите на ТР №1/2023г. на ОСГК на ВКС.

2

При определяне на размера на дължимото обезщетение за настоящия случай, съобразно обсъдените по-горе критерии при приложението на чл.52 от ЗЗД се установи, че участието на ищеца в наказателното производство като обвиняем и подсъдим, е продължило общо около 13 години и 4 месеца. Този период на НП в досъдебна и в съдебна фаза е значимо продължителен и дори при фактическа сложност на случая трудно може да бъде приет за разумен. От гледна точка на самия ищец периодът е също значителен, защото през него той е осъзнавал, че може да бъде осъден на „лишаване от свобода“ и за инкриминираното деяние. На второ място обвинението е за „тежко“ по смисъла на чл.93, т.7 от НК престъпление. Така около 13 години и половина ищецът е бил в ситуация на неизвестност от осъждане (за още едно престъпление), което е от естество да предизвика стрес и притеснение в него по принцип.

В същото време обаче ищецът по делото не е ангажирал абсолютно никакви писмени, гласни и/или експертни доказателства относно конкретно преживяни от него вреди, а в о.с.з. дори се е отказал от допуснатите му от съда свидетели за доказване на негативите изживявания вследствие обвинението, без да посочи причина за това.

Следователно твърденията за морални вреди от разглежданото обвинение са на практика недоказани, което с категоричност е основание за съществено редуциране на претендираното обезщетение. Още по-недоказано е твърдението за схващане на челюстта от стрес точно вследствие обвинението. Относно мерките за процесуална принуда – мярката „задържане под стража“ е била действаща само няколко месеца в началото на ДП, след това е била изменена от гаранция от 3500 лв., т.е. от мярка със значително по-нисък интензитет; отделно задържането е бил отчетено и при другите ДП и НП за други престъпления на лицето, висящи през процесния период. Забраната за напускане на страната е била факт през немалка част от ДП, но тя е с нисък интензитет на ограничаване правата на лицето (спрямо например задържането под стража или домашния арест), а отделно по делото няма нито едно доказателство с какво конкретно е накърнила интересите на ищеца. Действията по ДП и НП с участие на обвиняемия/подсъдимия не са били по-различни от обичайните за всяко наказателно производство, така както и защитата на ищеца в процеса, при което и от тях не се следват изводи за по- сериозно засягане на правата на ищеца. Поради всичко това по делото няма никакво основание да се определи обезщетение за други вреди, освен само за минималните базисно презюмирани такива, отчитани в съдебната практика като последица от обвинението на лицето в извършване на престъпление.

Доводите на ищеца-въззивник пред ВОС за обратното са неоснователни.

Нещо повече – както правилно е приел и ВРС, преди НП обвиняемият е бил осъждан няколко пъти за престъпления, а в хода на ДП и НП са му били повдигнати нови обвинения за други деяния по НК по други производства срещу него, като дори е бил осъден по три от тях, включително и е търпял ефективно и наложеното му 3 наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година. Тези данни са важни и също редуциращи за обема на отговорността на ответника фактори, защото в подобни с л у ч а и няма как „притеснението от осъждане“ по настоящото НП да бъде разграничено от презюмирания страх от същото по останалите НП и дори реално търпяното лишаване от свобода (в този смисъл са и цитираните от ВРС Решение №29/16.03.2020г. по гр. д. №1892/2019г. на ВКС, Решение №60/14.05.2019г. по гр. д.

№2324/2018г. на ВКС и други). Ето защо се налага допълнително намаляване на размера на обезщетението по ЗОДОВ в полза на ищеца. Възраженията и срещу така приетото не се споделят от състава на въззивния съд.

При обсъдените данни в обобщение, отчитайки на практика единствено обективните факти относно вида на повдигнатото обвинение, мерките за процесуална принуда, извършените с участието на ищеца действия по ДП и НП и периода на провеждане и приключване на цялото наказателно производство, а също общественото разбиране за справедливост и икономическите критерии по повод на него, въззивният съд намира, че на ищеца се следва обезщетение по справедливост в размер на 5000 лв.

(приблизително по 370лв. на година или сума, съотнесена към осреднената минимална работна заплата за страната в периода от 2006г. до 2019г. на НП срещу настоящия ищец). Основен акцент при определяне на този размер съдът поставя върху продължителността на НП при обвинение за тежко престъпление (при период от 3-4 години размерът би бил в пъти по-нисък). В същото време по-висок размер категорично не може да бъде обоснован при тоталната доказателствена пасивност на ищеца, съчетана със сравнително невисоката интензивност на държавна репресия спрямо ищеца по разглежданото НП и с няколкото други НП срещу ищеца за други деяния по НК през процесния период с осъдителни присъди по тях и ефективно изтърпяно „лишаване от свобода“ по една от тях.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Доводите в касационната жалба се свеждат до неправилност на критериите на въззивния съд за определяне на размера на обезщетението.

Касационният жалбоподател поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.З от ЗОДОВ да се съобрази с осреднения размер на минималната работна страна за конкретен период и да го използва като ориентир?

Въпросът е свързан с твърдение, че липсва уеднаквена практика по прилагането на МРЗ (минималната работна заплата) като ориентир при определяне на справедливия размер на неимуществените вреди.

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въпросът е обуславящ.

Въззивният съд е приел, че въведеният от закона критерий изобщо не е абстрактен, а е детерминиран от редица обективно съществуващи обстоятелства, сред 4 които е посочил икономическата ситуация в страната.

Въззивният съд е определил конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е съобразил общественото разбиране за справедливост и икономическите критерии по повод на него въз основа на осреднената минимална работна заплата за страната в периода от 2006г. до 2019г..

Но настоящият съдебен състав намира за неоснователно твърдението, че по него няма последователна съдебна практика.

Настоящият съдебен състав споделя установената последователна съдебна практика на Върховния касационен съд, че икономическата конюнктура в страната чрез нейните проявни форми - официалната статистика за средната работна заплата в страната и нивото на инфлацията са обстоятелства, които имат значение за определяне на конкретния справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Така например в решение № 192 /26.03.2024 г. по гр.д. № 4814 /2022 г. на IV г.о. на ВКС, при обобщаване на предходни решения на ВКС, е прието, че съдът определя паричния еквивалент на неимущественото увреждане, изхождайки от общественоикономическите условия в страната, а присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. Като един от критериите за тези условия съставът на ВКС приема официалните данни на НСИ за минимална месечна работна заплата.

В същия смисъл е и решение № 112 /26.05.2022 г. по гр.д. № 66 /2021 г. наIV г.о. на ВКС (постановено от същия съдебен състав). В него е прието, че при определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. И че преценката за икономическата конюнктура в страната се извършва и чрез съобразяване на размера на минималната работна заплата за страната за годината, в която е настъпило основанието за ангажиране отговорността на ответника. Тя се определя според официалните данни на НСИ.