Решение № 369 от 23.11.2023, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 369 гр. гр. Димитровград, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20235610100555 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на клауза по сключен между страните договор.

Ищецът Н. Д. Т. твърди в искова молба, че е страна по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 13.06.2022г., сключен с ответника „Т.Ф.С.“АД. Съгласно този договор, на ищеца бил предоставен за ползване платежен инструмент- кредитна карта, чрез която се усвоявал кредитен ресурс от 1000 леваустановен в чл.7 ал.1 от Договора общ кредитен лимит. В чл.8 ал.1 от Договора бил установен срок за погасяване на всеки кредит от 12 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Лихвеният процент по кредита бил в размер на 18,50%, а съгласно чл.10.1 от Договора ГПР е в размер на 29,68%, при общо дължима сума от 1143,04 лева. При неизпълнение на задължението на клиента за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, кредиторът имал право да изпраща съобщения до клиента и да начислява такси за това, съгласно ценовата листа. Размерът на таксата за изпращане на уведомително съобщение за закъснение бил в размер на 15 лева за всяко уведомление.

Ищецът счита, че клаузата на чл.14 ал.1 т.3 от Договора е нищожна поради противоречие с чл.33 от ЗПК, чл.21 ал.1 от ЗПК и добрите нрави, поради това, че е сключена при неспазване нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Така уговорената клауза била неравноправна по смисъла на чл.21 ал.1 от ЗПК вр.чл.33 от ЗПК. Таксите, които се начислявали на ищеца при неизпълнение на задължение за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, противоречали на чл.33 от ЗПК, който предвиждал при забава в изпълнението на задължението кредитора да изисква само законната лихва, а не заплащането на такси. Така предвидената клауза била неравноправна, тъй като предвиждала заплащането на такса от 15 1 лева за изпращането на всяко едно уведомление. Така с въпросната клауза се договаряло още едно допълнително обезщетение за кредитора. Основната цел на тази клауза била да се доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още проценти от предоставената главница. Въпросната клауза била нищожна и противоречала на добрите нрави и на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД. Чрез нея се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Клаузата противоречала на добрите нрави, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 15 лева се начислявала за всяко отделно изпратено уведомление. На следващо място, неравноправните клаузи в договора били нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. В настоящият случай процесната клауза от договора не се явявала индивидуално уговорена от страните, а била част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, като кредитополучателя нямал възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на договора. Предвид изложеното иска съдът да постанови решение, с което да приеме, че клаузата на чл.14 ал.1 т.3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 13.06.2022г. е нищожна поради противоречие с чл.33 от ЗПК, чл.21 ал.1 от ЗПК и добрите нрави /чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „Т.Ф.С.“АД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че изложените в нея твърдения от ищеца са необосновани относно нарушение на нормата на чл.21 ал.1 от ЗПК. В нея не били посочени конкретно кои императивни норми от ЗПК се заобикалят с клаузата на чл.14 т.3 от Договора и какъв противоправен ефект е постигнат, с който се уврежда интереса на кредитополучателя. Неправилна била квалификацията на договорната клауза, че обезпечава кредитора относно допуснатата от кредитополучателя забава, като в тази връзка чл.33 от ЗПК не следвало да намира приложение. Това било така, тъй като в договора е уговорена възможност „ТФС“АД да предостави допълнителна по договора услуга. В случая клиентът не получавал просто и единствено доставка на съобщения, както твърди ищеца. Преди изпращането на уведомление до длъжника, кредиторът извършвал и други дейности, описани в чл.37 ал.1 от ОУ. В тази връзка дружеството предоставяло на клиента допълнителна по договора услуга, която зависела изцяло от неговото поведение, а именно дали същия ще изпадне в забава за изпълнение на паричното задължение по договора. Възразява, че в случая е налице хипотезата на чл.143 т.5 от ЗПК, тъй като таксата имала възнаградителен характер за допълнителните услуги и извършени от кредитора разходи. Същата била фиксирана и не зависела от размера на кредитния лимит, като нейната цел не била противоправно да се обогатява кредитора, а да покрива присъщи разходи за обработка на задължението, които произтичат от естеството на договора и са посочени в общите условия. Прави уточнение и за това, че твърдението на ищеца за размера на таксата е неправилно, тъй като той в конкретния случай при подписване на договора в ценовата листа е 20 лева. За въпросната услуга от Договора 2 ищецът е бил уведомен с подписването на същия, общите условия и ценовата листа. Имал е достатъчно време да се запознае с договорните клаузи, но въпреки това не е направил изрично искане за отказ от тези услуги. С оглед изложеното ответникът иска съдът да отхвърли предявения иск за обявяване за нищожна клаузата на чл.14 т.3 от Договора, сключен между страните на 13.06.2022г., като недопустим и неоснователен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Предявява насрещен иск против Н. Д. Т., в който поддържа, че последният не е изпълнил задълженията си по сключения на 13.06.2022г. между страните Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит, като в периода след 13.06.2022г. е извършил платежни операции, чрез изпълнението на които е усвоявал суми в рамките на предоставения лимит. Съгласно представена от кредитора Справка за дълга за периода от 13.06.2022г. до 31.05.2023г. на Н. Д. Т., той е извършвал многобройни транзакции, изразяващи се в теглене на пари в брой и заплащане на покупки. Начислявани са били възнаградителни лихви по кредита, съгласно сключения договор, ценовите листи и ОУ към него. Към настоящия момент, ответникът по насрещния иск дължал на дружеството главница в размер на 959,84 лева, договорни лихви в размер на 104,52 лева за периода от 01.11.2022г. до 31.05.2023г. и договорни такси по кредита в размер на 181,40 лева за периода от 01.11.2022г. до 31.05.2023г. С настоящата искова молба „ТФС“АД представя препис от Уведомление за настъпила предсрочна изискуемост с покана за погасяване с изх.

№20230875/16.06.2023г., което следвало да се счита за връчено заедно с преписа от настоящия насрещен иск. Предвид изложеното иска съдът да постанови решение, с което да осъди на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД Н. Д. Т. да заплати на „Т.Ф.С.“АД парично задължение, произтичащо от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 13.06.2022г. в общ размер на 1245,60 лева, от които главница в размер на 959,84 лева, договорни лихви в размер на 104,52 лева за периода от 01.11.2022г. до 31.05.2023г. и договорни такси по кредита в размер на 181,40 лева за периода от 01.11.2022г. до 31.05.2023г. Претендира присъждане на направените в производството по насрещния иск разноски.

В отговор на насрещната искова молба Н. Д. Т. поддържа, че процесния рамков договор, сключен между страните е нищожен, поради противоречието му с добрите нрави, като на първо място възнаградителната лихва по него е уговорена в нарушение на добрите нрави. В случаят отразения в договора ГЛП надвишавал трикратния размер на законната лихва за периода на договора, като накърнен бил принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение на добрите нрави. Предвид това процесния Рамков договор следвало да се прогласи за недействителен. Наред с това, същият не отговарял на всички изисквания на чл.22 от ЗПК, като отново бил нищожен на това основание. В него липсвало изрично посочване дали лихвения процент е фиксиран за целия период на кредита или е променлив. От съдържанието на договора не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото била предвидена и дължимост на такса и неустойка. Не било ясно как е формиран ГПР, кои са неговите компоненти и 3 математическия алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Излагат се твърдения, че процесния Рамков договор е недействителен също така на основание чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК, чл.11 ал.1 т.20 от ЗПК, чл.11 ал.2 вр.чл.22 от ЗПК. На следващо място, налице било и заобикаляне на закона, доколкото в рамковия договор са били уговорени договорни такси, които не са били включени в ГПР. По този начин се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а последния не отговарял и на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП. На последно място изцяло се оспорва дължимостта на начислените договорни такси. В случай, че процесния договор бъде обявен от съда за недействителен, прави възражение за прихващане на сумата, платена от него като договорни такси и лихва.

Алтернативно, ако съдът не обяви целия договор за недействителен, прави възражение на прихващане на сумата платена от него за договорни такси към дължимите по договора главница и лихва. Претендира заплащане на направените деловодни разноски в производството по насрещната искова молба.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:

Съгласно приетия като доказателство по делото Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 13.06.2022г., „Т.Ф.С.“АД издал на Н. Д. Т. платежна карта за извършване на платежни операции при условията, уредени в Договора, общите условия и ценовата листа към него. Според чл.6 ал.1 от Договора, във връзка с изпълнението на платежни операции ТФС отпуска на клиента потребителски кредити при условията на настоящия рамков договор, общите условия и ценовата листа. Посочено е в чл.7, че максималния размер /лимитът/ на всеки кредит е в размер на 1000 лева, като във всеки момент общият максимален размер на всички кредити, които не са погасени изцяло от клиента, не може да надвишават 1000 лева. Срокът за погасяване на всеки кредит е 12 месеца, считано от датата на усвояването му. Лихвеният процент по кредитите е 18,5% на годишна основа и се прилага към сумите на усвоените кредити /чл.9 ал.1/. ГПР по кредита е 29,68%, а общата сума дължима от клиента е 1143,04 лева /чл.10 ал.1/. Съгласно чл.14 ал.1 т.3 от Договора, при неизпълнение от страна на клиента на задължението за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредитите, както и за погасяване на общото задължение по съответния кредит при изтичане на срока, за който този кредит е предоставен, ТФС има право да изпраща на клиента уведомителни съобщения, като начислява такси за това, съгласно ценовата листа.

Видно от приложената към процесния Рамков договор Ценова листа за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити Национални платежни карти Трансакрт, за изпращане на уведомително съобщение за закъснение в погасяването на задълженията по кредита се дължи такса от 20 лева.