Решение № 210 от 08.05.2026, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 210 гр. Пещера, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Евелина Н. Генинска като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20255240101340 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от Д. С. И., с която е предявен срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД иск - за признаване за установено, че сключен между страните анекс № 706630/27.08.2024г. към договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г. е нищожен.

Ищцата твърди, че е сключила с „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г., и съгласно анекс № 706630/27.08.2024г. към него е получила заемна сума от 700 лв., която е следвало да върне на кредитора, заедно с възнаградителна лихва 108,02лв., но при невъзможност да осигури обезпечение под формата на поръчителство от две физически лица или банкова гаранция – дължи и неустойка в размер на 385,86 лв. Поддържа се, че уговореното вземане като неустойка за непредоставяне на конкретни обезпечения, всъщност представлява скрито възнаграждение за кредитора, което в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК не е включено при изчислението на подвеждащо посочения годишен процент на разходите по кредита/ГПР/, като по този начин се е стигнало до заобикаляне на закона - чл. чл. 11, ал.1, т.10, чл. 19, ал.4 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК, което представлява и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Твърди се неустоечната клауза (чл. 4 от Приложение 5 към Договор за потребителски кредит № 706630/27.08.2024г.) да е нищожна поради нарушаване на добрите нрави, и излизането й извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; Поддържа се също противоречието й с добрите нрави, а и неравноправност на клаузата, включително по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на сключения между страните анекс № 706630/27.08.2024г. към договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г.. Претендират се деловодни разноски.

1

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД оспорва предявения срещу него иск като неоснователен. Възразява се, че цената на предявения срещу дружеството иск не е посочената от ищцата (1193,89 лв.), а – стойността на конкретния договор/анекс/. Поддържа, че в съответствие с чл. 11. ал.1, т.10 ЗПК - в процесното кредитно правоотношение е коректно посочен годишния процент на разходите /ГПР/, отговарящ по размер на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, като предвиденото в анекса плащане на неустойка е обезщетение за неизпълнение, а не общ разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал.1 ЗПК вр. с §1, т.1 ДР на ЗПК, поради което не е включено при изчислението на ГПР. С доводи, че съответният потребител е имал възможността да се запознае с надлежно попълнен от кредитора стандартен европейски формуляр по чл. 5, ал.2 от ЗПК, в който се е съдържала цялата информация относно кредита, включително за обезпеченията - се оспорват твърденията на ищеца за наличие на заблуждаваща търговска практика. Поддържа, се че разпоредбата на чл. 33, ал.2 от ЗПК въвежда ограничение на размера на обезщетение при забава на длъжника, но не и на размера на такова при неизпълнение на други негови задължения, предвидени в анекса. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска като неоснователен. Претендират се разноски.

В насрещна искова молба от ответното дружество се излагат твърдения, че по анекс № 706630/27.08.2024г. към договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г. Д. С. И. е усвоила сумата от 700 лв., която е следвало да върне в срок до 27.02.2025г. Сочи се, че Д. И. не е погасила падежиралите до тази дата задължения по анекса. Предвид това се претендира тя да бъде осъдена да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД сумата от 700 лв. – като главница по анекса, ведно със законна лихва за забава – от датата на подаване на насрещната искова молба (19.12.2025г.) до окончателното изплащане на това задължение. Претендират се и деловодни разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната квалификация на претендираните права е съответно - чл. 124, ал.1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 предл. 1 ЗЗД/ във вр чл. 19, ал. 3 ЗПК и чл. 22 ЗПК/, а на предявените насрещни претенции – по чл. 79, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, и по чл. 23 от ЗПК.

Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че: между Д. С. И. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е сключен анекс № 706630/27.08.2024г. към договор за потребителски кредит № 663455/29.04.2024г., по който ищцата е получила сумата от 700 лева, а договорената с този анекс неустойка (в размер на 385,86 лв.) за неосигурено от кредитополучателя обезпечение, не е била включена в посочения (в приложение 1 към анекса) годишен процент на разходите/ГПР/.

Приложеният по делото договор за паричен заем № 5375642/26.02.2025г., е потребителски (чл. 9 ЗПК) – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова 2 финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Затова и договорът се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

По делото е приложен сключен между страните Договор за потребителски кредит с № 663455/29.04.2024г., според т. 2.1 на който кредитодателят предоставя на кредитополучателя кредитна сума, определена по размер в Приложение 1 към договора. В т. 6.3 от договора пък е посочено, че кредитополучателят може да подаде заявка за удължаване срока на кредита, каквото се определя с подписван между страните Анекс. Именно такъв анекс представлява процесният Анекс № 706630/27.08.2024г., към който са добавени и три приложения, с номера съответно 1, 4 и 5. От Приложение 1 към Анекса става ясно, че то само по себе си съдържа всички съществени елементи на кредитна сделка. В същия смисъл – ангажираните като писмени доказателства Приложение 4 и Приложение 5, а и погасителен план (л.32) директно са озаглавени като такива – „към договор за потребителски кредит № 706630“, а не „към анекс…“

От разпоредбите на Приложение 4 става ясно, че клиентът следва да заплати на кредитодателя такса - 69,96 лв. (разпределена към вноските по кредита) за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, подготовка на договора и оценка на кредитоспособността и финансовите му възможности. Тази такса обаче не е насрещна престация по договора, а преддоговорно, законово задължение на кредитора (чл.16, ал.1 ЗПК). Представянето на това законово задължение за платима от потребителя услуга противоречи на добрите нрави. Тъй като тази дейност (оценката) е законова предпоставка за отпускането на кредита, то тя неизменно е свързана с усвояването му и изискването на такси за нея противоречи на закона (чл.10а, ал.2 ЗПК). Уговарянето на заплащане на недължима такса, освен недобросъвестно от страна на кредитора, е във вреда на потребителя и води до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, поради което се явява и неравноправна клауза (чл. 143, ал.1 ЗЗП).

С разпоредбите на чл. 4 от Приложение 5 пък, е уговорено задължение на кредитополучателя за заплащане на неустойка (2,10 лв. средно на ден, но не повече от 1% от главницата) при невъзможност да осигури някое от описаните в чл.2 и чл. 3 от същото Приложение 5 обезпечения. Уговорените неустоечни клаузи са нищожни. Те накърняват добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение като размерът й е съпоставим с този на отпуснатия заем. Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от 3 кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Както се посочи, обаче - в чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузите, освен че са в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, са неравноправни и защото с тях на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

На следващо място – в случая само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно изключително трудно да бъдат покрити от заемателя. В срок до края на деня, следващ предаването на кредитната сума на клиента – последният се задължава да предостави обезпечение – или поне двама поръчители, който трябва да отговарят на множество изисквания, или банкова гаранция в размер на сбора от главницата и лихвата по договора и срок на валидност 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по него. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такива обезпечения, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия (чл.2, от Приложение 5) - да са физически лица над 20 годишна възраст, с не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж, всяко от които работи на безсрочен трудов договор, с нетен осигурителен доход общо в размер на най-малко 1500 лв., да не са кредитополучатели или поръчители по други договори за кредит, да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”; като дори и при наличието на всички тези критерии – кредитодателят по своя преценка може да откаже тези поръчители. Изброените кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение (чл.3, от Приложение 5), то съдът намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва края на следващия ден след отпускане на кредита - предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя и по житейски логичната по причина, че 4 лице, което разполага със средства в размера на дължимата за връщане сума плюс възнаградителната лихва за заплащане на банкова гаранция в полза на кредитодателя си няма смислена причина да сключи договор за кредит и то с небанкова финансова институция.