Решение № 584 от 21.02.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 584 гр. Варна, 21.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Атанаска Д. Маркова при участието на секретаря Тодорина Ат. Трифонова като разгледа докладваното от Атанаска Д. Маркова Гражданско дело № 20243110108261 по описа за 2024 година

Предявена е искова молба с обективно евентуално и кумулативно съединени искове с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 35, 25 лв. от страна на ищцата Г. А. К. от ***, с пълномощник по делото адвокат А. Д. от АК - Варна, против „К.", ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в С., представлявано по делото от адв. Х.М.. от АК - София.

В исковата молба се твърди, че на *.2023г. между страните по делото бил сключен Договор за паричен заем №***, по силата на който на ищцата била предоставена главница в размер на 200 лева. В чл.3, ал.2, т.9 от договора било уговорено, че заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 35,25 лева.

Ищцата счита, че услугата, описана в договора за заем като „Такса за експресно разглеждане" има характер на действие, свързано с усвояването на кредита, за което, съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК е налице забрана за заплащане.

Противоречието на така договорената клауза с чл. 10а, ал.1 и 2 от ЗПК водило до нищожност на клаузата, съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, във връзка с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Ищцата сочи също, че клаузата следва да се счита за неравноправна по смисъла на ЗЗП, на основание чл.146, ал.1 от същия закон, тъй като възлагането на потребител да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитор били в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слаба икономически страна. Предвид това в условията на евентуалност ищцата твърди, че клаузата е нищожна като противоречаща на закона и добрите нрави. Ищцата сочи също, че договорът следвало да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В настоящия случай ответната страна не пояснила как е определен този размер и какви допускания съдържа. Ищцата твърди, че събраната такса представлява разход, който следва да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита и ако това е било извършено, то установеният в чл.19, ал.4 от ЗПК максимален размер на ГПР би бил надвишен. Общата дължима сума по кредита в размер на 239 лв. била 1 изцяло заплатена от ищцата на 23.08.2023 г., като в нея била включена и въпросната такса. С оглед нищожността на договорната клауза, предвиждаща тази такса, то ищцата счита, че тя подлежи на връщане съгласно чл.55, ал.1 от ЗЗД.

Предвид така изложените в исковата молба обстоятелства ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на чл.3, ал.2, т.9 от Договор за паричен заем №*** от *.2023 г. на основание чл.26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност, на основание чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави; както и да осъди ответника да й заплати сумата в размер на 35,25 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане. Претендира да й бъдат присъдени и направените по делото разноски.

В депозирания писмен отговор на исковата молба ответникът, чрез процесуалния представител заявява, че счита исковите претенции за неоснователни. Твърди, че клаузите на сключения между страните договор са действителни и отговарят на изискванията на ЗПК,както и на ЗПФУР, по реда на който бил сключен договора. Оспорената клауза представлявала възможност за потребителите да получат разглеждане на отправеното искане за сключване на договор за кредит в много по-кратък период от време от стандартния. Тази допълнителна услуга не била задължителна, а ищцата изразила изрично желанието си да се възползва от нея. Тя имала възможността да сключи договор и да получи искания от нея кредит и без услугата за експресно разглеждане, но осъзнато избрала краткия срок за разглеждане на искането й. Ищцата получила експресно разглеждане на искането си - в рамките на три минути. Ответното дружество изпълнило точно и качествено поетото задължение за бързо разглеждане на искането, за което получило и таксата от 35, 25 лв., която твърди, че не представлява затруднение за ищцата в съотношение с предоставения заем, бързото му администриране и незначителната по размер възнаградителна лихва.

Ищцата била запозната с цената на услугата за експресно разглеждане и със задължението за заплащането й. Ищцата заплатила изцяло задължението си по договора предсрочно - само четири дни след усвояването на сумата по кредита. Предвид това ответната страна счита, че ищцата е имала намерение да образува несъстоятелно производство, от което да се обогати с присъдените разноски и е договаряла недобросъвестно с цел да се обогати от последващо съдебно производство, а не защото е имала нужда от кредит. Ответното дружество също така оспорва твърденията на ищцата, че процесната договорна клауза е неравноправна.

Твърди, че ищцата се е запознала предварително с дължимата такса и с конкретните ангажименти, които поема пред кредитодателя, като е направила преценка дали да се обвърже с тях. Също така таксата била фиксирана по размер ищцата могла да предвиди икономическите последици от процесната клауза. Ответната страна сочи също, че преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие, и твърди, че предвид сключването на множество договори при напълно идентични условия, не може да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите, както и липса на информираност у ищцата за условията и последиците от клаузите, тъй като ищцата се запознавала с тях многократно и всеки път имала възможност да не се задължава с тях, но сама избирала да направи обратното. Също така ответната страна оспорва и твърдението за нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като договорената клауза представлявала допълнителна услуга и не била задължително условие за получаването на кредит.

Предвид така изложените в отговора обстоятелства ответната страна моли исковете да бъдат отхвърлени, като й бъдат присъдени направените по делото разноски.

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото от страна на ищцата са представени следните документи в заверени копия:

2

Договор за потребителски кредит №***/*.2023 г. и платежно нареждане от 23.08.2023 г.. От ответната страна са представени: разпечатка от лог файл от 18.07.2024 г. по договор за паричен заем № ***/; разпечатка от лог файл от 09.08.2024 г. по договор за паричен заем № ***/; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити от *.2023 г.; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити от 01.09.2023 г.; Искане за сключване на договор за кредит от *.2023 г.; Декларация по чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП от *.2023 г.; Искане за сключване на договор за кредит от 01.09.2023 г.и Декларация по чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП от 01.09.2023 г.;.

От така представените доказателства се установява, че с горепосочения договор за потребителски кредит ответната страна се е задължила да предостави на ищцата потребителски кредит в размер на 200 лв., която сума от своя страна ищцата се задължила да върне с една погасителна вноска с дата на падеж 30.08.2023 г. Отбелязан е годишен процент на разходите от 57, 15%; фиксиран лихвен процент - 45% и обща сума за плащане по кредита 203, 75 лв. В чл.3, ал.2. т.9 от договора е уговорена такса за експресно разглеждане от 35, 25 лв. и е посочена общата стойност на погасителната вноска с таксата за експресно разглеждане – 239 лв. В чл.18 от договора е вписано, че със сключването му кредитополучателят декларира, че желае да ползва услугата за експресно разглеждане на искането на кредит, чрез поставяне на отметка на съответното място в искането.

Сумата по кредита е била усвоена от ищцата, като на 23.08.2023 г. тя е платила в полза на ответната страна погасителната вноска от 239 лв. по банков път.

Горепосочените обстоятелства съдът приема за установени по делото с категоричност от представените писмени доказателства. Предвид установените по делото факти съдът счита, че се налагат следните правни изводи:

Към сключения между страните договор за кредит са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото договорът, съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК се характеризира като потребителски такъв, а ищцата има качеството на потребител, съгласно чл.9, ал.3 от ЗПК. Също така в случая са приложими и разпоредбите на Закона за защита на потребителите, доколкото ищцата има качеството на потребител и съгласно пар.13, т.1 от ДР към ЗЗП. Относно клаузата на чл.3, ал.2. т.10 от сключения между страните договор за потребителски кредит №***/*.2023 г., съдът счита, че същата е нищожна, тъй като противоречи на императивна законова разпоредба. С посочената клауза е предвидено, че ищцата дължи допълнителна сума на ответното дружество за експресно разглеждане на искането за кредит. По същността си разглеждането на искането за кредит представлява дейност по усвояване и управление на кредита, а съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Нарушавайки въпросната разпоредба с клаузата на чл.3, ал.2. т.9 от договора, е налице противоречие със закона по смисъла на чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, тъй като е нарушена императивна правна норма. Неоснователно е възражението на ответната страна, че ищцата е била запозната с експресната услуга и се съгласила да бъде начислена.

Независимо дали услугата е експресна или не, то доколкото по характера си тя представлява дейност по усвояване и управление на кредита, то относно подобна дейност е налице законова забрана в чл.10а, ал.2 от ЗПК. Предвид това предявеният иск по чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД следва да се уважи, като съдът прогласи нищожността на клаузата по чл.3, ал.2. т.9 от договор за потребителски кредит №***/*.2023 г. Предвид уважаването на иска по чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД съдът не следва да се произнася по съединения с него евентуален иск по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД

По делото е безспорно установено, че ищцата е заплатила сума за експресно разглеждане на искането й за кредит от 35, 25 лв. Тази сума е платена без основание и е недължима към ответното дружество, предвид нищожността на клаузата на чл.3, ал.2. т.10 от договора за кредит. Предвид това съдът счита, че и предявеният иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД е основателен 3 и доказан, поради което следва да се уважи, като ответната страна бъде осъдена да заплати на ищцата сумата от 35, 25 лв., ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба – 03.07.2024 г. до окончателното плащане.

По разноските: Предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сторените по делото разноски. Разноските са в размер на 85 лв. – заплатена държавна такса и 480 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. От ответната страна е депозирано възражение по чл.78, ал.5 ГПК, относно което съдът счита следното: С решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело C438/22, задължително за съдилищата в държавите - членки, е прието, че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С решението си CEC приема, че наредбата за минималните адвокатски възнаграждения е в разрез c правилата на конкуренция при свободния пазар, тъй като от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски съвет и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния. СЕС релевира, че националният съд е длъжен да откаже да приложи наредбата за минималните адвокатски хонорари, когато установи несъответствия с правилата за конкуренция на свободния пазар, включително когато минималните им размери отразяват реални пазарни цени на адвокатските услуги.