Определение № 15480 от 15.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15480 гр. София, 15.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на четиринадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20251100508829 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба, подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу Определение № 26155 от 16.06.2025г., постановено по гр. дело № 59194/2024г. по описа на СРС, 47-ми състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 184978/28.05.2025г., подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение в частта за разноските на Решение № 8743/15.05.2025г., постановено по гр. дело № 59194/2024г. по описа на СРС, 47-ми състав.

В частната жалба са изложени съображения, че определението е неправилно, тъй като не било съобразено с фактическите обстоятелства по делото. Твърди, че бил оспорил допустимостта на иска в срока по чл. 131 ГПК, но с изрична молба бил признал иска и било релевирано искане за произнасяне с решение по чл. 237 ГПК. Изложени са съображения, че в отговора на исковата молба бил признал неизгоден за него факт, а именно че след придобиване на вземането на основание договор за цесия от 14.11.2016г. не били предприети съдебни мерки, с което не била накърнена правната и имуществена сфера на ищеца.

Предвид което кредиторът бил показал чрез процесуалното си поведение, че се бил дезинтересирал от последващи действия за принудително удовлетворяване на вземането.

Сочи, че изводът на съда, че разполагайки с изпълнителен титул взискателят може да образува ново производство бил в противоречие с фактическата обстановка и поведението на ответника. Поддържа, че присъденото адвокатско възнаграждение не съответствало на фактическата и правна сложност на делото. Поддържа, че били налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като искът бил признат и не бил даден повод за завеждане на делото.

Освен това делото не се отличавало с фактическа и правна сложност, а по предмета му била формирана богата съдебна практика. Искането към съда е да отмени определението и да постанови ново съобразно изложеното в жалбата и в молбата по чл. 248 ГПК.

Насрещната страна- В.А.Н., е посочил, че жалбата е неоснователна и следва да бъде 1 оставена без уважение. Сочи, че по молба на ответника било образувано изп. дело № 20088440400971 по описа на ЧСИ С.Я., което било висящо към датата на подаване на исковата молба. Твърди, че ищецът получил съобщение, че изпълнителното дело било прекратено на 29.10.2024г., когато гражданското дело вече било висящо. Счита, че доколкото жалбоподателят разполага с изпълнителен титул би могъл да образува ново изпълнително дело. Сочи, че признанието на иска и постановяване на решение по чл. 237 ГПК не било достатъчно, за да се иска възлагане на разноските на ищеца. Твърди, че ответникът не се бил представлявал в открито съдебно заседание, поради което не можело да се приеме, че бил подал възражение относно присъждането на разноски в настоящия процес. Искането към съда е да потвърди определение от 16.06.2025г. в частта за разноските.

Софийски градски съд, след като обсъди възраженията на жалбоподателя и на насрещната страна и взе предвид данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване по чл. 248, ал. 3 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Производството по гр. дело № 59194/2024г. по описа на СРС, 47-ми състав е било образувано по искова молба, подадена от В.А.Н. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД на 04.10.2024г., с която е предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване несъществуване в полза на ответника на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност на вземания, за събирането на които е било образувано изп. дело № 20088440400971 по описа на ЧСИ С.Я. въз основа на изпълнителен лист, издаден на 26.09.2008г. по ч.гр. дело № 26211/2008г. по описа на СРС, 51-ви състав.

В срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД са посочили, че предявеният иск е недопустим, тъй като изпълнителното производство било прекратено на 03.10.2024г., както и че липсвало извънсъдебно волеизявление от длъжника, с което да поиска от кредитора да зачете давността и по този начин да избегне съдебния процес. В отговора на исковата молба е посочено, че не били предприемани действия от кредитора, накърняващи правната сфера на ищеца след образуване на делото като след цедиране на вземането /14.11.2016г./ ответникът не бил предприел съдебни мерки, с които да накърни правната и имуществената сфера на ищеца. Искането към съда е било да прекрати производството, евентуално да отхвърли предявения иск като неоснователен.

С определение от 14.01.2025г. СРС е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 18.02.2025г.

С молба от 21.01.2025г. „ЕОС Матрикс“ ЕООД са посочили, че поддържат отговора на исковата молба и намират предявения иск за недопустим. Евентуално признават предявения иск за недължимост на посочените в исковата молба суми като погасени по давност и желаят постановяване на решение при признание на иска по чл. 237 ГПК. По отношение на разноските е направено искане същите да останат в тежест на ищеца, тъй като дружеството 2 не било дало повод за завеждане на делото. При условията на евентуалност е релевирано възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

Първоинстанционният съд е постановил на 15.05.2025г. решение при признание на иска и е уважил предявената претенция. По отношение на разноските е приел, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото ответникът бил признал иска извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, както и че изпълнителното дело било прекратено непосредствено след постъпване на молба от процесуалния представител на ищеца за снабдяване с препис от делото на 01.10.2024г.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД е поискал изменение на решението в частта за разноските, като с Определение № 26155 от 16.06.2025г., постановено по гр. дело № 59194/2024г. по описа на СРС, 47-ми състав молбата е оставена без уважение по съображения, че признанието е направено след подаване на отговора на исковата молба, както и че дружеството разполага с изпълнителен титул, въз основа на който може да образува нов изпълнителен процес срещу длъжника-ищец във всеки момент.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Отговорността за разноски е право на едната страна да иска от другата да плати направените от нея разноски, ако постановеният съдебен акт е в нейна полза. И тъй като отговорността е обективна дължат се реално направените разноски. Посочените в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Предпоставките на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Изключение от това правило е налице само когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца. В този случай признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. В този смисъл е и съдебната практика, намерила отражение в Определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, Определение № 71 от 21.01.2014г. по ч.т.д. № 17/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и Определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. 2062/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, Определение № 694 от 25.09.2023г., постановено по гр. дело № 1325/2023г. по описа на ВКС, ТК. Следва да бъде посочено, че не е нужно извънпроцесуалното поведение на ответника да е виновно и противоправно, за да възникне отговорност за съдебни разноски, тъй като отговорността за разноските по делото е обективна. Освен това, от съдържанието на чл. 78, ал. 2 от ГПК следва, че поначало от значение за приложението на тази разпоредба е поведението на ответника, а не това на ищеца.

В настоящия случай към датата на подаване на исковата молба /04.10.2024г./ постановлението, с което е прекратено изпълнителното производство /02.10.2024г./, не е било влязло в сила. Така при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес 3

/какъвто е настоящият случай/, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. В този смисъл предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса /погасяване/ на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на изпълнителния процес /чл.433, ал.1, т.7 ГПК/. Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Следва да бъде посочено, че перемпцията не приключва принудителното изпълнение. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска установяване, че вземането е погасено по давност. Това е така, защото само давността може да изключи принудителното изпълнение.

На следващо място, предвид изричното оспорване, както на допустимостта, така и на основателността на ищцовата претенция с отговора на исковата молба, настоящият съдебен състав приема, че категорично се установява, че ответникът е дал повод за завеждане на иска, доколкото съдебно е оспорил основателността на претенцията и е релевирал искане същата да бъде отхвърлена като неоснователна. Действително с последваща молба /след постановяване на определението по чл. 140 ГПК и насрочване на делото в открито съдебно заседание/ ответникът е признал предявения иск под условие, че съдът приеме същият за допустим. С това си поведение, доколкото изрично е поискано да бъде постановено решение по реда на чл. 237 ГПК, ответникът е отказал да се брани срещу основателността на иска.

Така извършеното признание, обаче, въззивният съд намира, че не може да заличи последиците от поведението на ответника по оспорване на исковата претенция в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Водещо значение за възлагане на разноските има именно активното поведение на ответника като кредитор и взискател, както и съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки, които е предприел. В този смисъл с последващото си поведение ответникът не би могъл да обуслови отпадане на интереса от страна на ищеца от предявения иск, респ. не би могъл сам да предизвика освобождаването си от отговорност за разноски в производството.

На следващо място, ответникът е подал молба за конституирането си като взискател в качеството си на цесионер във висящото изпълнително производство срещу длъжника, което само по себе си съставлява достатъчен повод за ищеца да заведе иск за установяване на недължимост на процесните вземания като погасени по давност. Ответникът не следва да отговаря за разноски в производството по иск с правно основание чл. 439 ГПК единствено в хипотеза, в която той като кредитор не е предприел никакви действия за принудително събиране на вземането. Настоящият случай не е такъв, доколкото с молба от 05.12.2016г.