Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 19926 от 23.10.2026, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 4879/2026
Вид
Решение № 19926
Подписан
23.10.2026
Състав
ЦВЕТИНА РУМЕНОВА ЦОЛОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 19926 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря МАРГАРИТА Р. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Гражданско дело № 20261110104879 по описа за 2026 година

Предявен е от А. Н. М. против „М.Л“ ЕАД установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № МММ***** от 17.07.2024 г., поради противоречието му със закона.

Ищецът А. Н. М. твърди, че на 17.07.2024 г. е сключил с „М.Л“ ЕАД А. Н. М., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 10000 лева. Твърди, че договорът предвиждал фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) от 47 %, годишен процент на разходите (ГПР) от 60 %, общо дължима сума от 20490 лева, платима на 30 месечни вноски по 683 лева. Поддържа, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 4 и чл. 22 ЗПК, тъй като посоченият в договора ГПР не съответствал на действителния размер на разходите по кредита. Твърди, че действителният ГПР възлизал на 88,69 %, а действителният ГЛП – на 65,20 %, поради което договорът съдържал невярна информация относно общото оскъпяване на кредита. Навежда, че по този начин било нарушено изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК за предоставяне на точна и пълна информация относно ГПР и общата дължима сума. Поддържа се, че действителният ГПР надвишавал допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК и че чрез формалното посочване на по-нисък ГПР се заобикаляла законовата забрана за прекомерно оскъпяване на кредита. Позовава се на разпоредбите на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, според които в общия разход по кредита следвало да бъдат включени всички разходи, които потребителят следва да понесе във връзка с договора. Поддържа, че непосочването на действителния размер на тези разходи лишавал потребителя от възможността да направи информиран избор, респективно водело до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Излага, че вземането по процесния договор било прехвърлено с договор за цесия от „М.Л“ ЕАД на „А.“ ЕАД, поради което иска последното дружество да бъде конституирано като трето лице – помагач на страната на ответника. Поддържа се, че при прогласяване нищожността на договора за кредит бил липсвало и валидно вземане, което да бъде предмет на 1 прехвърляне. При тези твърдения и останалите подробно изложени такива в исковата молба моли съда да уважи предявения иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „М.Л“ ЕАД, с който оспорва иска като неоснователен. Оспорва да е носител на спорното материално право, тъй като след сключването на договора за потребителски кредит е прехвърлил вземането си срещу ищеца на „А.“ ЕАД по договор за цесия от 14.05.2025 г. и към момента на предявяване на иска не е титуляр на вземането по договор за кредит № МММ*****/17.07.2024 г. Сочи, че длъжникът е бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне. Не оспорва, че между страните е сключен процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, но оспорва ищцовите твърдения за недействителност на същия. Поддържа, че процесният договор бил изготвен на ясен и разбираем език и съдържал всички задължителни реквизити по ЗПК, включително размера на кредита, условията за усвояването му, лихвения процент, ГПР, общата дължима сума и допусканията, използвани при изчисляването на ГПР. Оспорва твърдението, че договорът не съдържал методика за формиране на ГПР, като счита, че в чл. 11, т. 10 ЗПК не се съдържа изискване за посочване на отделните компоненти на ГПР, а единствено да бъде посочен размерът му и използваните допускания. Поддържа, че тези изисквания са изпълнени чрез клаузите на договора. Оспорва по кредита да са начислявани скрити такси, комисиони или други разходи извън изрично уговорените. Посочва, че погасителните вноски включват единствено главница и договорна лихва, а при изчисляването на ГПР са отчетени всички приложими разходи съобразно закона. Оспорва твърдението на ищеца, че действителният ГПР възлиза на 88,69 %, като счита това изчисление за неправилно и недоказано. В тази връзка поддържа, че договореният ГПР е 60 % и не надвишавал максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, който към датата на сключване на договора бил 68,15 %. Поддържа, че процесният договор бил сключен след предоставяне на стандартен европейски формуляр и след индивидуално договаряне на условията между страните, поради което клаузите му не представлявали неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. С оглед изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Третото лице-помагач „А.“ ЕАД не е депозирало становище по делото.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:

Съдът намира, че е сезиран установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № МММ***** от 17.07.2024 г. С оглед правилата за разпределение на доказателствена тежест, по така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по Договор за потребителски кредит № МММ***** от 17.07.2024 г. с посоченото в исковата съдържание, както и че същият е нищожен на сочените основания.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си, включително, че договорът е действителен и съдържа всички необходими реквизити според изискванията на ЗПК и отговаря на императивните правни норми.

Страните не спорят, а и от представения и приет по делото Договор за потребителски кредит №МММ*****/17.07.2024 г. се установява, че на 17.07.2024 г. между ищеца, в качеството му на кредитополучател, и ответника, в качеството му на 2 кредитодател, бил сключен договор за паричен заем, въз основа на който ответникът предоставил на ищеца заем в размер на 10000 лева, със срок на погасяване 14.01.2027 г., с размер на месечната погасителна вноска – 683 лева, при уговорена годишна лихва – 47 %, ГПР посочен в договора в размер на 60 % и общо задължение в рамзер на 20490 лева, състоящо се от размера на заетата сума и лихвата за целия срок на договора.

По делото е изслушано заключение на вещото лице по допуснатата съдебносчетоводна експертиза, което съдът намира, че следва да бъде кредитирано, доколкото е компетентно и обективно изготвено. Според вещото лице, ако се вземат предвид параметрите на погасителния план по договора, годишният процент на разходите по процесния договор за потребителски кредит, изчислен при използване на нормативно установената формула в Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, е в размер на 89,78%.

При така приложения към договора погасителен план вещото лице също така сочи, че реално приложимият лихвени процент, изчислен на база месечната вноска за лихва и размера на остатъчната главница, значително се различава от посочения в договора размер на лихвата от 47%, като в таблицата на стр. 2 и 3 от експертизата са посочени стойностите на годишния лихвен процент, приложими за всяка погасителна вноска. От описаните разходи в договора и общо дължимата сума в размер на 20490 лева според експерта може да се направи извод, че посоченият в договора ГПР би трябвало да е изчислен само на база разходите за възнаградителна лихва, възлизаща на 10490 лева.

Вещото лице е изготвило и примерен погасителен план, който би следвало да е приложим по договора при лихвен процент в размер на 47%, при който годишният процент на разходите е в размер на 59,58%, а общата дължима сума от потребителя е в размер на 17218,21 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Дружеството „М.Л“ ЕАД е финансова институция, а лицето-кредитополучател е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно, при сключването на договора ответникът е действал в качеството на "търговец" по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ищецът има качеството на "потребител" съобразно легалната дефиниция, дадена в §13, т. 1 ДР на ЗЗП. Доколкото общият размер на кредита, предвиден в договора, е в размер до 80 000 лева, няма данни договорът да е обезпечен с ипотека, или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и няма данни да е налице друга отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК.

Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл.

22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Настоящия състав на съда намира, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съображенията за това са следните:

Съгласно цитираната разпоредба, договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, 3 изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Визираната норма е в съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. "а" от Дирекитва 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в момента, в който кредитният договор е сключен. Съгласно практиката на СЕС, целта на уредбата е потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението, като това информиране има съществено значение за правата на потребителя.

В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 60%, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изпълнено.

В същото време, от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при вземане предвид на погасителния план, приложен към договора, и посочените като дължими суми за главници и лихви за периода на договора, реалният годишен процент на разходите по кредита възлиза на 89,78% и не съответства на посочения в договора размер от 60%. Установява се, че при изчисление на ГПР е взета предвид само предвидената в договора възнаградителна лихва, като не се установява по договора да са начислени и изискуеми други суми като разходи за допълнителни услуги.

По силата на член 3, буква и) от Директива 2008/48 ГПР съответства на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 от тази директива. Посочено е, че за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C686/19, EU: C: 2020: 582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerov б, C377/14, EU: C: 2016: 283, т. 84). Добавено е, че за да обезпечи тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C-383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30).