Решение № 260000 от 05.01.2023, Апелативен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е Н

И Е № 260 000 гр.

Пловдив, 05 януари 2023 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ

АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на пети декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ПЕТРОВА

РУМЯНА ПАНАЙОТОВА-СТАНЧЕВА с участието на секретаря Стефка

Тошева, като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 218/2014 г. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.

258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от М.и.

*** чрез процесуалния му представител адвокат К.Р. против решение № 483/18.12.2013 г., постановено по гр.д. № 1193/2012 г. по описа на Старозагорския окръжен съд – ІІІ гр.о. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради науршения на съществени съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушения на материалния закон по изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени и да постанови друго решение, с което искът му да бъде уважен.

Претендира направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият Д. чрез м. на р. р. и б.чрез О. у.на област с административен център С. З. счита, че жалбата е неоснователна и недоказана, поради което моли да бъде потвърдено решението като правилно и обосновано. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.

Третото лице-помагач М.н.к. счита, че обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно и моли съда да го остави в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.

Третото лице-помагач О.С.З. моли да бъде оставено в сила решението на окръжния съд като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство в размер на минимално определените от закона. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбата е подадена в срок против подлежащ на обжалване съдебен акт от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от М.и. *** против Д. чрез м. на р. р. и б.чрез О. у.на област с административен център С. З. при участието на третите лица-помагачи М.н.к. ***– С. З. иск по чл. 108. Ищецът твърди, че съгласно уставите на М.и. от 1919 г., 1945 г. и по-късните такива, включително и сега действащия, най-малката организационна единица на изповеданието е била м. м. в. о./община/, която е притежавала и стопанисвала джамиите и другите свои имоти, включително Е. в С. З., като ищецът се явява правоприемник на С. м. в.о.община, доколкото след приемане на Закона за вероизповеданията местното поделение на изповеданието в С. З. не се е пререгистрирало по този закон и с оглед разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗВ и като такъв е собственик на недвижимите имоти на тази м. в. о.. В исковата молба се твърди също, че сградата на известната в С. З. Е., чието наименование е „Х. б. д.“, и теренът, върху който тя е построена, със статут на вакъф, били собственост на някогашната м. в. община в С. З., джамията била построена през 1409 г., след Освобождението на България с устава на ищцовото изповедание от 1919 г. вакъфите били предадени в собственост на местните мюсюлмански настоятелства, като се твърди, че правопораждащият факт за ищеца е отреждането на имота /терен и сграда/ за богослужебни нужди, т.е. вакъф, и след отделянето на вероизповеданията от Д. имотът е станал собственост на СЗ м. в. община, тя се е снабдила с н.а. № *********г., но джамията и теренът, върху който тя е построена, са иззети от Д. без правно основание и без да е заплатено на вероизповедната община или на изповеданието някакво обезщетение, като за сградата е издаден акт за публична държавна собственост през 2009 г., а понастоящем тя и теренът се владеят от Д. и се ползват от М.н.к. като музей. Предвид изложеното и доколкото са налице предпоставките на § 5, ал.

1 и ал. 2 от ПЗР на ЗВ във връзка със ЗВСОНИ имотът е възстановен на ищеца, а ответникът го владее без правно основание и отказва да му го предаде, поради което М.и. моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на Д. при участието на третото лице-помагач М.н.к. че то като правоприемник на С. м. в.о.община е собственик на 529/14 298 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *********по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С. З., одобрена със заповед № РД-********* г. на изпълнителния директор на ИА „ГКК“ – София /без последващи изменения за имота/ с площ на поземления имот от 14 298 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, с административен адрес: гр. С. З., п.к. ****, без данни за улица или площад, стар идентификатор – няма, номер по предходния план – парцел ****, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ********************, ведно с построената в този поземлен имот култова сграда „**************“, известна и като Е., представляваща имот с идентификатор **************със застроена площ от 529 кв.м., построена в имот с идентификатор *********по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С. З., одобрена със заповед № РД-********* г. на изпълнителния директор на ИА „ГКК“ – София /без последващи изменения за имота/, без посочени за сградата съседи, с административен адрес: гр. С. З., ул. „П., № *, да осъди ответника да предаде на изповеданието владението на имота – сграда и терен, както и да обезсили издадения акт за публична държавна собственост № ********г. Претендира разноски.

Ответникът Д. чрез м. на р. р. и б.чрез О. у.на област с административен център С. З. оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли. Счита, че липсва официален документ, с който ищецът да мотивира активната си процесуална легитимация, като твърди, че сградата е исторически паметник на културата от 1927 г. и за него е издаден акт за публична държавна собственост, поради което е придобил по давност имота чрез непрекъснато владение, започнало през 1927 г. Смята, че искът в частта, касаещ терена, е недопустим, тъй като нейн собственик е О.С.З. а не Д..

Третото лице-помагач М.н.к. оспорва иска като недопустим, неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли. Твърди, че ищецът не е установил факта на правоприемство между него и съществуващата местна м. в. община в С. З., както и че е собственик на имота и че ответникът го владее, още повече, че сградата е публична държавна собственост със статут на културна ценност, получен още през 1927 г.

Третото лице-помагач О.С.З. оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли. Излага съображения, че не е доказано правоприемството между съществувалата в С. З. м. в. община и М.и. не е установено владение на имота, годно да направи ищеца собственик, както и отнемането на имота от Д. без правно основание.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от М.и. *** против Д.ч.М.ч. О. у.гр. С. З. при участието на третите лица-помагачи М.н.к. *** и О.С.З. иск по чл. 108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението на имота, както и за обезсилване на съставения за имота АДС № ********г.

Решението е обжалвано от ищеца изцяло и то е предмет на въззивното производство в неговата цялост.

При служебната проверка на решението по реда на чл.

269 от ГПК не се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.

По отношение на правилността на обжалваното решение съдът съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални нарушения от първоинстанционния съд.

За да бъде основателен иск по чл. 108 от ЗС, е необходимо наличието на три кумулативно действащи предпоставки – ищецът да е собственик на претендираната недвижима вещ, ответникът да я ползва лично или чрез трето лице и това ползване да е без правно основание.

По отношение на първата посочена предпоставка:

Ищецът твърди, че е собственик на процесния недвижим имот /сградата „Е.“ в гр. С. З. и теренът, върху който тя е построена/, по силата на реституция и правоприемство от С. м. в.о.община, която от своя страна е била собственик на имота след построяването й по време на османското владичество над българските земи, по време на което всички недвижими имоти, свързани с исляма са принадлежали на цялата мюсюлманска верска общност, след Освобождението те се управлявали от мюсюлманските настоятелства, а след 1919 г. принадлежали на мюсюлманските вероизповедни общини като юридически лица, т.е. правопораждащият юридически факт е кумулативното действие на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. и указ № 12/23.12.1919 г. на цар Борис ІІІ за неговото одобряване и обнародване в ДВ, като се твърди, че е налице и още едно придобивно основание – давностно владение с начална дата 26.06.1919 г. и период най-късно до 26.06.1939 г., въпреки че владението е продължило и след 09.09.1944 г., като С. м. в.о.община е владяла добросъвестно, тъй като то е почивало на правен акт, годен да направи владеещият субект собственик.

По възражението на ответника за недопустимост на иска поради липса на активна процесуалноправна легитимация на ищеца, доколкото той не е установил наличието на правоприемство между него и съществувалите до 1949 г. религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица има произнасяне с определение № ********************г. по описа на Пловдивския апелативен съд, мотивите на които настоящият състав възприема напълно.

Тук следва да се отбележи, че установяването на това правоприемство касае материалноправната легитимация на ищеца, т.е. това не е въпрос на допустимост, а на основателност на иска досежно наличие на предпоставките за признаване правото на собственост в патримониума на М.и.

Страните не спорят, че към 1919 г. е съществувала СЗ м. в. община.

Установено е, че на основание чл. 18 от Закона за вероизповеданията с решение от 18.02.2003 г. по ф.д. № ********г. на Софийски градски съд е регистрирана религиозна институция с наименование „М.и.“***, което има статут на юридическо лице /чл. 14 и чл. 15 от Закона за вероизповеданията/.

Видно от удостоверение от 19.06.2013 г. по посоченото фирмено дело на Софийски градски съд, с решение от 04.06.2013 г. е признато за установено на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, че религиозната институция, вероизповедание с наименование „М.и.“ е правоприемник на посочените в удостоверението мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., учредени и действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден и обнародван по силата на Указ № 63 на княз Фердинанд, Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван с Указ № 12/23.05.1919 г., и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерство на външните работи и на изповеданията на 23.11.1945 г., в т.ч. м. в. община гр. С. З..

Впоследствие решението от 04.06.2013 г. на Софийски градски съд е обезсилено с решение № 966/12.05.2015 г., поправено с решение № 1028/19.05.2015 г. и решение № 1190/05.06.2015 г., всички постановени по ф.д. № 964/2014 г. на Софийския апелативен съд, а касационното му обжалване не е допуснато с определение № 74/28.01.2016 г. по т.д. № 2451/2015 г. на Върховния касационен съд.