Решение № 3980 от 22.12.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3980 гр. София, 22.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Н. Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100506393 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение от 13.10.2021г., постановено по гр.дело №24127/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76-ти състав, е осъден „Й.*” ЕООД, с ЕИК *****, да заплати на Н. С. Ц., с ЕГН **********, на основание чл.128, т.2 КТ сумата от 19634.5 0 лв., представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода от м.09.2020г. до 11.02.2021г., ведно със законната лихва, считано от 27.04.2021г. /дата на подаване на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата о т 597.39 лв., законна лихва за забава, считано от м.10.2020г. до 27.04.2021г., на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 2400 лв., цена по договор за услуга (протокол за приемане на извършена работа от 28.08.2020г.), ведно със законната лихва, считано от 27.04.2021г.

/дата на подаване на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1646.00 лв., сторени разноски по делото. С решението е осъден „Й.*” ЕООД, с ЕИК *****, да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на СРС сумата 1035.3 6 лв., представляваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице. С решението е допуснато на основание чл.242, ал.1 от ГПК предварително изпълнение на решението в частта относно присъдената главница о т 19634.5 0 лв., представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за исковия период.

Постъпила е въззивна жалба от ответника - „Й.*” ЕООД, с ЕИК *****, чрез пълномощник адв.П. В., с която се обжалва изцяло решение от 13.10.2021г., постановено по гр.дело №24127/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76-ти състав, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.79, ал.1 от ЗЗД, както и са присъдени в тежест на ответника разноски. Инвокирани 1 са доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил релевираните в писмения отговор конкретни възражения относно това, че ищецът не е изпълнявал възложената му работа в съответствие с изискванията на работодателя – пълно, точно и качествено, както и не се е съобразявал с конкретни срокове за изпълнение на отделните дейности, които му е възложено да извърши.

Твърди се, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения бавно, некачествено и без съобразяване със заложените срокове. Поддържа се, че неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че в писмения отговор се съдържа извънсъдебно признание на неизгоден за ответника факта относно наличието на „някакво“ изпълнение на трудови задължения на ищеца. Излага се, че с оглед спецификата на възложената на ищеца работа от него се е изисквало не „някакво“ изпълнение на трудови задължения, а пълно, цялостно, точно, навременно, ежедневно и без всякаква забава изпълнение на възложената работа, което в конкретния случай не е било извършвано от ищеца.

Твърди се още, че относно претенцията на ищеца за заплащане на сумата от 2400 лв., представляваща стойност на възложени услуги по допълнително споразумение №12/03.08.2020г. към рамков договор е неоснователна, тъй като се основана на споразумение, което е сключено преди да бъде сключен рамковия договор между страните от 05.08.2020г., поради което не поражда права и задължения за страните.

Поддържа се, че с оглед неоснователността на предявените искове, то и допуснатото от първостепенния съд предварително изпълнение на решението в частта относно присъдената главница от 19634.5 0 лв., представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за исковия период, се явява неправилно и като такова следва да бъде отменено. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна - Н. С. Ц., с ЕГН **********, не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез пълномощник адв.С., изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства, приложил е правилно материалния и процесуалния закон, като е обосновал законосъобразен извод за основателност на заявените искови претенции.

Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Предявени са от Н. С. Ц., с ЕГН **********, срещу „Й.*” ЕООД, с ЕИК *****, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ, чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В случая не спорно между страните и от доказателствата по делото се установява, че са обвързани от трудово правоотношение на основание сключен между 2 тях трудов договор №44/01.09.2020г., съгласно който ищецът се задължава да постъпи на работа на 01.09.2020г. и да изпълнява длъжността "инженер, хидромелиоративно строителство", с уговорено основно трудово възнаграждение в брутен размер на 3670 лв. /чл.5.1 от договора/, което работодателят поема задължението да изплаща за всеки календарен месец до 10-то число на следващия календарен месец /чл.5.2 от договора/.

Трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед №27/11.02.2021г.на работодателя, издадена на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ, считано от 11.02.2021г..

От доказателствата по делото се установява още, че между страните е бил подписан и рамков договор за услуги на 05.08.2019г., съгласно който ответното дружество - „Й.*” ЕООД като възложител възлага на ищеца - Н. С. Ц. като изпълнител конкретни консултански услуги, изразяващи се в предоставяне на консултации /устни и/или писмен вид/, вземане на участия в работни групи, изготвяне на писмени становища и др., като е уговорено за всяка отделна поръчка да се подписва допълнително споразумение между страните, включващо срокове за изпълнение, цени и начин на плащане, като изпълнителят изготвя месечен отчет за извършената работа за отделните времеви периоди. В чл.9 от рамковия договор е уговорено, че възнаграждението се определя на месечна база, след представяне от изпълнителя на отчет за изработеното през месеца и отчет за допълнителни разходи, при наличие на такива, като в случай, че в срок от 3 работни дни от получаване на отчета, възложителят не възрази, отчетът и изработеното се считат за одобрени и приети от възложителя /ал.5/ и изплащането на възнаграждението се извършва в срок от 3 работни дни след приемане на отчета за извършената работа по посочена банкова сметка на изпълнителя /ал.8/. На основание сключения между страните рамков договор за услуги на 05.08.2019г. е било подписано допълнително споразумение №12/03.08.2020г., с което възложителят е възложил, а изпълнителят е приел да извърши срещу възнаграждение конкретно описани в чл.1 услуги, като в чл.2 е уговорено, че за извършените услуги възложителят се задължава да заплати на изпълнителя възнаграждение в нетен размер на 2400 лв., като плащането се извършва при спазване на условията, залегнали в чл.9 от рамковия договор.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ, чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД . При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, 3 посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявените искове и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

По исковете с правно основание чл.128, т.2 от КТ:

В нормата на чл.128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

В конкретната хипотеза правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че за исковия период от време между страните е съществувало трудово правоотношение к ато ищецът е престирал на ответника работната си сила, изпълнявайки длъжността "инженер, хидромелиоративно строителство", с уговорено основно трудово възнаграждение в брутен размер на 3670 лв.. Спорно по делото е дали се дължат на ищеца трудовите възнаграждения за исковия период, доколкото ответникът навежда възражения за неизпълнение и/или лошо/некачествено изпълнение на трудовите му задължения, съответно неспазване на заложените срокове за изпълнение на възложената му работа.

В константната практика на ВКС се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила /в този смисъл решение №171 от 10.07.2013г., постановено по гр.д.№ 843/2012г. по описа на ВКС, IV Г.О., Г .К., постановено по реда на чл.290 ГПК/. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно предвиденото в чл.124 и чл.125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената работа /чл.128 от КТ/. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл.266, ал.1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл.267 КТ/, при производство на некачествена продукция /чл.268, ал.3 КТ/. На следващо място въззивният съд намира да посочи, че лошото изпълнение на трудовите задължения от работника, или непълното им изпълнение -изпълнение само на част от задълженията, включени в трудовата функция на работника, няма за последица недължимост на уговореното между страните трудово възнаграждение. Трудово 4 възнаграждение се дължи в уговорения размер, като за работодателят е налице правната възможност да ангажира във връзка с неточното изпълнение на трудовия договор от работника дисциплинарната отговорност на последния, включително като го уволни дисциплинарно.