Решение № 2869 от 25.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2869 гр. Пловдив, 25.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Светла Н. Гърчева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330101120 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от П. М. П., ЕГН **********, с адрес гр.

*******************************************, срещу „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр.

София, р-н Средец, жк Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, с която е предявен иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2 113,76 лв. – недължимо платена сума при начална липса на основание по недействителен Договор за потребителски кредит с № ******** от ********* ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 22.01.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.

На основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на осъдителния иск чрез увеличаване на размера на същия от 2 113,76 лв. на 3 380 лв., която сума окончателно се претендира да бъде възстановена.

В исковата молба се твърди, че ищцата и ответникът са сключили договор за потребителски кредит № ****** от ******* за сумата от 4 000 лв., при ГЛП от 41 % и ГПР от 49,08 %. Следвало да се върне сумата от 6 942,66 лв. Твърди се още, че с Договора за кредит било постигнато съгласие между страните, ищцата в настоящото производство и кредитополучател по договора да заплати разсрочено към погасителните вноски такси за две услуги: услугата „******“– предоставяне на право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; и услугата „******“ – предоставяне на право на промяна на погасителния план по потребителския 1 кредит; срещу възнаграждение съответно от 1 400 лв. и 2 600 лв. Ищцата поддържа, че е изплатила цялата заемна сума, включително възнаградителната лихва, главницата и пакета от допълнителни услуги, като общата сума, която е внесла по сметка на кредитора била в размер на 6 113,76 лв., впоследствие твърденията на ищцата са съобразени със заключението по ССчЕ и посочения от него размер на пратена сума. Твърди и излага аргументи, че сключеният договор е недействителен, тъй като не отговарял на изискванията на чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК – не бил посочен начин на изчисляване на годишния лихвен процент, липсвала яснота как е формиран сбора от 49,08%, както и общата дължима сума по него, а с включването на допълнителните услуги се стигало да допълнителен доход за кредитодателя, тъй като тези услуги не били включени в ГПР – това нарушавало разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ищецът излага твърдения че ГПР бил посочен единствено в цифрово изражение, като не била извършена разбивка на всички разходи, с което бил нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и процесният договор бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Счита, че липсва еквивалентност на престациите, които всяка от страните получава, като заявката за приоритетно разглеждане не изисквала допълнителни разходи за кредитодателя, нито особена трудност за него. Същевременно заплатената от кредитополучателя такса била в размер на 1 400 лв., относно услугата, предоставяща възможност за изменение на погасителния план при изпълнение на специфични изисквания, същата била неизпълнима, не било ясно на какви изисквания следва да отговаря кредитополучателят, а за изменение следвало да се заплати такса в размер на 2 600 лв., което съставлявало около една четвърт от всички вземания по договора. Счита, че на основание чл. 23 ЗПК е налице недействителност на договора за потребителски кредит, сключен между страните, а ответната страна дължала цялата сума, заплатена неоснователно над главницата по договора за кредит, в размер на 2 113,76 лв., впоследствие увеличена по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК на 3 380 лв. Предвид изложеното в исковата молба се моли за уважаване на предявения и увеличен по размер осъдителен иск, както и да се присъдят сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Не се спори, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **********, по който бил отпуснат заем на ищцата в размер на 4000 лв., а тя се задължила да върне на кредитора така предоставените парични средства заедно с договорна лихва и възнаграждение за закупената допълнителна услуга „******“ и допълнителната услуга „******“, съгласно условията на договора. Твърди, че всички императивни изисквания на чл. 22 ЗПК били спазени и в тази връзка всички възражения, изложени от ищеца относно недействителността на договора за кредит били неоснователни. Договорът отговарял на разпоредбите на ЗПК – бил сключен в писмена форма, на хартиен носител, елементите по договора били представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт; общата дължима сума по кредита била сборувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на 2 договора възнаградителна лихва; било посочено общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги; били посочени условията за усвояване на заемната сума и взетите допускания за изчисляване на ГПР. В договора бил изрично установен и фиксиран като абсолютна процентна стойност ГПР – 49,08 %, както и ГЛП – 41,00%, в такъв случай не било необходимо посочването на взетите предвид допускания на ГПР, доколкото същият бил неизменен. Въпреки това в общите условия към договора били посочени взетите предвид допускания. В ЗПК нямало изискване в договора да се посочат компонентите на ГПР, тъй като същите били нормативно установени. В договора нямало неяснота каква сума следва да се връща от длъжника по него. Дали посоченият ГПР е правилно посочен, било относимо към последиците, предвидени в чл. 19, ал. 4 ЗПК и не водело до недействителност на целия договор. Неоснователни били твърденията в исковата молба, че възнаграждението за предоставени допълнителни услуги е следвало да са включени в ГПР. Сочи, че дори и да се приемело за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законоводопустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това била недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Счита, че са неоснователни твърденията, че с предоставянето на допълнителни услуги, се прикриват разходи, които по своето същество следва да са включени в ГПР. Излага аргументи, че не е необходимо възнаграждението за допълнителни услуги да бъде включено в ГПР. В тази връзка сочи, че дори да се приеме, че поисканите и закупени от ищеца допълнителни услуги са нищожни, то същите не били възникнали в правния мир, поради което и те не променяли ГПР по кредита, от което следвало, че същият е вярно посочен в договора за кредит. Дори да се приемело, че има неточно посочване на годишния процент на разходите, това не било толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор. Допълнителните услуги не били част от основния предмет на договора, поради което договорът за кредит можело да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от допълнителните услуги, дори в случай че има основание за недействителност на клаузите по тях. Кредитополучателят сам пожелал да се възползва от предлаганите от кредитора допълнителни услуги „******“ и “******“ – изборът и закупуването им не били задължително условие за сключване на договора за кредит. Освен, че се възползвала от възможността да усвои кредита само няколко часа след кандидатстването си, ищцата се е възползвала и от една от услугите, включени в допълнителната услуга „******“, а именно „Възможност за отлагане на вноски“, с което плащането на вноска № 5 съгласно първоначалния погасителен план е отложено и съгласно ОУ към договора за кредит били дължими след изтичане срока на договора за кредит. Не се оспорва твърдението, че сумата от 6 113,76 лв. е платена по процесния кредит, но се твърди, че исковата претенция е недоказана по основание и размер. Моли искът да се отхвърли. Претендирани са разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатското възнаграждение.

3

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори, а и се установява от представения по делото договор за потребителски кредит и приложенията към него, че между ищцата П. М. П., като кредитополучател, и „Профи Кредит България” ЕООД, като кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № ********** от ********** г., с който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 4 000 лв., с фиксиран ГЛП по заема – 41,00 %, при посочен ГПР от 49,08 % и обща дължима сума – 6 942,66 лв. Безспорно е също така, че кредитът е усвоен от ищцата П.. Видно от съдържанието на договора за кредит на П. П., като кредитополучател, е предоставен пакет от допълнителни услуги – „******“, изразяваща се в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и „******“ – даваща възможност за едностранна промяна в погасителния план, чрез отлагане на погасителни вноски, намаляване на техния размер или промяна на падежа на вноска. За тези услуги кредотиполучателят дължал допълнително възнаграждение на кредитора в размер на 1 400 лв. за услугата „******“ и 2 600 лв. за услугата „******“. Това общо възнаграждение от 4 000 лв. се заплащало, видно от представения погасителен план, заедно с вноските по кредита, като общата вноска в размер на 303,96 лв., включвала 192,85 лв. вноска по кредит (сбор от главница и договорна лихва) и 111,11 лв. вноска по закупените допълнителни услуги.

По делото е прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което е кредитирано от съда като пълно и компетентно изготвено.

Съгласно същото, ГПР на процесния договор за кредит е 49,08 %, като при изчисляването му кредиторът е включил само разходите за възнаградителна лихва. Според вещото лице, ако се включи като разход сумите по пакета от допълнителни услуги „******“ и „******“ в общ размер от 4 000 лв., то ГПР по процесния договор би се завишил до 121,88 %. Констатирано е още от вещото лице, че усвоеният кредит е предсрочно погасен на ******, като платените от ищцата суми по процесния договор са в общ размер от 7 380,71 лв., от които 4 000 лв. са отнесени за погасяване на главницата, 1 569,35 лв. – за възнаградителната лихва, и общо 1 555,54 лв. – по пакета от допълнителни услуги „******“ и „******“.

При тези данни, съдът намира, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № ********** от ********** г., при което ответникът П. П., като физическо лице, е имала качеството на кредитополучател, както и на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПП. В тази насока тя се ползва със законоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното съдът споделя изложеното в исковата молба относно противоречието на процесния договор с изискванията на Закона за 4 потребителския кредит. Налице е нарушение на разпоредбите, свързани с коректното посочване на годишният процент на разходите. С оглед заключението на вещото лице по ССчЕ, при изчисляване на посочения в договора процент на разходите на годишна база по кредита – 49,08 %, е взета предвид само възнаградителната лихва, но при отчитане и на възнагражденията за допълнителни услуги ГПР би се завишил до 121,88 %, което надвишава и законоустановения лимит и се разминава съществено с посоченото в договора. Съдът намира, че тези възнаграждения за услугите „******“ и „******“ е следвало да бъдат взети предвид от кредитодателя, при изчисляването и впоследствие при посочването в договора на процента на годишните разходи за потребителя. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая възнагражденията за допълнителните услуги „******“ и „******“ е разход по кредита, по смисъл на цитираната разпоредба, доколкото дължимите суми и предоставянето на услугите са пряко свързани с и произтичат от договора за кредит. Тяхната цел, съгласно посоченото в общите условия към договора, е да обслужат сключването и изпълнението на потребителския кредит, и същите нямат самостоятелен смисъл извън процесното облигационно правоотношение. Качеството на въпросните възнаграждения като разход по кредита се извежда още и от реда за тяхното изплащане, а именно едновременно с анюитетните вноските по кредита, съгласно уговореното в погасителния план. Следователно, възнагражденията на кредитора за предоставянето на допълнителни услуги „******“ и „******“, води до завишаване на ГПР по договора над законоустановения лимит, а от тук и до различен приложим ГПР от този, посочен в договора за кредит.