Решение № 1020 от 30.06.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1020 гр. Плевен, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20254430107584 по описа за 2025 година

Производството по гр.д.№7584/2025г. на ПлРС е образувано по искова молба от Л. В.

С., ЕГН**********, от ***, чрез адв. Е. И. срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40 - 46, и срещу „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.Люлин 7, бул.Джавахарлал Неру №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40 - 46, с която са предявени искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.22, вр.чл.11, вр.чл.19 от ЗПК, вр.чл.143 от ЗЗПотр за прогласяване на нищожността на Договор за паричен заем №4028579/12.01.2021г., сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №4028579/12.01.2021г , сключен между ищцата и ответника „Файненшъл България“ ЕООД, и иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД за осъждане на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на ищцата, сумата от 200,00 лева, представляваща недължимо платена сума, по договор за паричен заем №4028579/12.01.2021г. Твърди се, че страните са сключили Договор за паричен заем №4028579/12.01.2021г., за сумата от 1800 лева, при ГПР от 47,08% и ГПЛ от 40,00%. Ищцата твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Ищцата твърди, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната 1 лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Твърди също, че противоречаща на добрите нрави е уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва като посочва съдебна практика в тази насока. Ищцата посочва, че по аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва, а в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40% годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Ищцата твърди, че Договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка и посочва съдебна практика в тази насока. Ищцата навежда доводи, че не са спазени и императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер на ГПР. Посочва, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, както и че ГПР от 47,08 % е заблудил потребителя, а използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл.22 от ЗПК нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Ищцата посочва, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР, защото оскъпява кредита - чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, което следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Ищцата посочва, че в нарушение на императивните изисквания на чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата- поръчител. Поради невключването на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Посочва, че с преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за 2 неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Твърди също, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора, като с това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 47,08% ГПР. Твърди, че при сключване на договора не и е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора. Ищцата твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1800лв., с посочен лихвен процент от 40% и ГПР 47,08 % %, с общ размер на всички плащания 1978,08 лева. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Ищцата посочва, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Посочва, че според европейското законодателство разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи. Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 47,08%, съобразно изведените критерии в дело С-453/10, кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи. Ищцата твърди, че на отделно основание е нищожен и сключения Договор за предоставяне на гаранция от 12.01.2021г. и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици, поради следните съображения, тъй като поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Твърди, че от чл.8 §1 от Директива 2008/48, следва извод, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва изготвяне на справка в съответната база данни. Посочва, че задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК. Посочва, че това преддоговорно задължение да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им. Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на 3

Директивата. Твърди, че такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията и опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Твърди, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Твърди, че поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т.19 на чл.143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Твърди също, че договорът за гаранция е с акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Тъй като договорът за кредит е нищожен и не е породил правно действие, то и сключения договор за учредяване на гаранция не е произвел действие. Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД депозира писмен отговор, в който прави искане за присъединяване към настоящото производство на други граждански дела- изброени- между същите страни, на производство в ПлРС. Твърди се нередовност на ИМ, както и недопустимост на предявените искове, поради липса на правен интерес. Посочва се, че процесуалното поведение на ищцата представлява злоупотреба с права. Твърди се, че процесният договор за кредит е действителен и е в съответствие с нормата на чл. чл. 10, ал.1, т. 9 и т.11 от ЗПК. Сочи, че договорната лихва не нарушава добрите нрави, т.к. не превишава законоустановеният маскимум по чл.19, ал.4 от ЗПК. Излага доводи, че така формираното ГПР отговаря на императивните норми на ЗПК, тъй като според закона, годишния процент на разходите по договор за кредит се определя към момента на сключване на договора, а в последствие при промяна на условията по договора, заемодателят не е задължен да изчислява и посочва ново ГПР. Твърди се, че в съответствие с нормата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, общата дължима сума и ГПР са изчислени към момента на сключване на договорите, а твърдението на ищеца, че в ГПР трябва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника е неоснователно. Твърди че ГПР, посочен в процесия договор да паричен заем, е изчислен по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, като са използвани договорените условия – размер на усвоената сума (чл.

2), броя на усвояванията, размер (чл. 2, т. 2) и брой на погасителни вноски (чл. 2, т. 14) , дата на плащане на всяка вноска (чл.2, т. 5 от договора), обща дължима сума (чл. 2, т. 7). Излага, че твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следва да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция /поръчителство, който той е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД е неоснователно. Твърди се също, че изискването по договора за заем към заемателя да предостави обезпечение на кредита, не противоречи на нормата на чл. 16 ЗПК. Твърди се също, че възнаграждението, дължимо по Договора за предоставяне на гаранция, не е влязло в патримониума на отв. „Изи Асет 4