Решение № 276 от 26.03.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 276 гр. Стара Загора, 26.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20235530101573 по описа за 2023 година

Настоящото гр.д. № 1573/2023г. е образувано по искова молба от „Мъни плюс мениджмънт“ АД против П. К. П.. Гр. д. № ........г. на РС- Стара Загора е образувано по искова молба от П. К. П. против „Мъни плюс мениджмънт“ АД. С определение от 27.04.2023г., постановено по настоящото дело, съдът е съединил в едно производство двете дела.

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26 ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11 ал. 1, т. 9, т. 10, вр. с чл. 19 ал. 1 и ал. 4 ЗПК, вр. чл. 16 ЗПК, при евентуалност по чл. 33 ЗЗД, при евентуалност - по чл. 26 ал.1, пр.3, вр. с чл. 240 ал. 2 ЗЗД, по чл. 26 ал.1, пр.3, вр. с чл. 92 ЗЗД, както и установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и искове по чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 240 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.

По исковата молба от П. К. П. против „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ” АД ищецът твърди, че между него – като кредитополучател, и ответника - кредитодател, бил сключен договор за потребителски кредит № .........г. По силата на договора, ответникът предоставил на ищеца заем в размер на 18 000 лв., а ищецът се задължил да го върне, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 9 от договора, годишният лихвен процент /ГЛП/ на заема бил в размер на 41 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ - 49.71%. Срокът на договора бил 72 месеца.

Страните се съгласили, че с част от сумата по заема ще бъдат погасени други 7 броя кредити на ищеца към „Фератум България“ ЕООД, „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, „Микро Кредит“ АД, „Ай Тръст“ ЕООД, „Неткредит“ ООД, „София Комерс 1

Кредит Груп“ АД и „Кредисимо“ ЕАД. Общата сума на седемте кредита, които били погасени посредством договора, била 17 484,85 лв. Останалата част от 515,15 лв. се изплащала по посочена от ищеца сметка.

Счита, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 19 ал. 1 и ал. 4, вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. Било налице нарушение на ЗПК и поради обстоятелството, че в договора кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съгласно ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит липсвала яснота относно тези обстоятелства. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.

Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно /като сума в лева/ било оскъпяването на кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи /цитира съдебна практика/.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водило до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците били уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпадала изцяло, но той дължал връщане само на чистата стойност на 2 кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи, т.е. тази недействителност имала характер на изначална недействителност, защото последиците й възниквали при самото сключване на договора и когато той бил обявен за недействителен, заемателят дължал връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане н лихвата и другите разходи. Обстоятелствата, на които се базирала нищожността на договора, били поради неговото противоречие със закона - чл. 11 ал. 1, т. 9, т. 10 и чл.

19 ал. 4 ЗПК.

Моли, в случай че съдът прецени, че договорът не е недействителен на горепосоченото основание, в условията на евентуалност, да постанови решение с което да приеме, че договорът е нищожен на основание чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 16 от ЗПК. Съгласно договора се дължала “неустойка” по смисъла на чл. 18.2, ал. 2, т. 7 и т.

8, в размер на 6480 лв., в случай, че ищецът не предостави в тридневен срок от подписване на сделката удостоверение от работодател за декларираните от него доходи, които доходи били използвани при оценката за кредитоспособността му.

Съгласно чл. 16 от ЗПК, преди сключване на договор за кредит, кредиторът оценявал кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако било необходимо, извършвал справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. При вземане на решение относно предоставянето на потребителски кредити кредиторът можел да използва Централния кредитен регистър или друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, и да вземе предвид информацията, съдържаща се в регистъра, при управление на риска, свързан с предоставянето на кредита. Съгласно чл. 8, пар. 1 от Директива 2008/48, преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да прилагат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се 3 осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на документ, удостоверяващ неговия доход, което задължение ставало изискуемо до 3 работни дни от подписване на договор за потребителски кредит, било в пряко противоречие с целта на Директивата и ЗПК.

Наличието на такава клауза означавало, че е нарушена разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, тъй като задълбочена оценка на кредитоспособността на ищеца не била извършвана и на второ място, защото прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури документи, касаещи неговата кредитоспособност след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поискат документи и да се прецени от „Риск“ отдела на финансовата институция дали заемателят ще може да си погасява заема регулярно и след предоставянето на документите, да се отпусне кредитът, която практика би съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит /в тази връзка и решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/. На следващо място, трябвало да се изложи и факта, че ищецът, към датата на подписване на договора имал 7 активни бързи кредита към посочените по-горе финансови институции, и 3 активни към банки.

Два от банковите заеми, били обезпечени с ипотека и един необезпечен. Именно тези факти, потвърждавали тезата, че ищецът бил некредитоспособен изначално, а договорът - нищожен и на това основание, предвид разпоредбата на чл. 16 от ЗПК.

Аналогична на чл. 16 от ЗПК била нормата на чл. 14 от ЗКНИП. Последната разпоредба също била императивна и гласяла, че договор за ипотечен кредит не може да бъде предоставен само на база оценка на имота. Кредитът се предоставял на кандидатстващия само и единствено ако бъде извършена обстойна проверка на финансовите му възможности да заплаща редовно заема си /чл. 13 и следващите от ЗКНИП /. Per argumentum a contrario не можело да се предостави договор за потребителски кредит на кредитополучател само въз основа на деклариран доход, а ако такъв бъде предоставен само на това основание, последният следвало да бъде обявен за нищожен поради противоречие на закона, съгласно чл. 26 от ЗЗД, във връзка с чл. 16 от ЗПК.

Твърдението му, касаещо факта, че ищецът вече имал множество договори за 4 заем се потвърждавало от приложените договори за кредит. В тази връзка оставал въпросът - защо бил предоставен необезпечен договор за заем, с който се рефинансирали 7 /седем/ други бързи кредита с малко просрочие по всеки един от тях?

Причината - работодателя на ищеца. Ищецът работил в ......, като при просрочие и предприемане на съдебни и изпълнителни действия, ответникът щял да има как да събере предоставената парична сума /запор на трудовото му възнаграждение/. Именно в тази връзка дружеството направило такова мащабно рефинансиране на необезпечени кредити - за да бъде първи и единствен кредитор, когато П. просрочи своето задължение към него. Сигурността в това, че щяло да настъпи неизпълнение от страна на ищеца произлизала от там, че вноската по договора му за заем била в размер на 765,10 лв. Вноската от 765,10 лева се дължала, предвид факта, че заемната сума е 18 000 лева, а лихвата е 41 % на година. В съпоставка, по три договори за заем към банки, приложени към исковата молба, вноската била в общ размер на 920,42 лв. Един кредит към ответника бил с толкова голяма лихва, че бил съпоставим на 3 договора от банка, с обща главница от 131 800 лв. За потвърждение на изложеното, следвало да се изтъкне и фактът, че ако ищецът бил редовен платец през целия срок на договор за процесния потребителски кредит, щял да плати на ответника сумата от 30 749,78 лв. период от 72 месеца. Тоест освен главницата, щял да заплати още 200% от същата сума. В сравнение на това, по договора за кредит за текущо потребление от 26.2.2020г., сключен между ищеца и БАНКА ДСК ЕАД за сумата от 19 800 лв., ищецът ще трябвало да заплати на банката 4594,31 лв. - възнаградителна лихва за срок от 120 месеца.