Решение № 176 от 09.06.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 176 гр. Карлово, 09.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20215320101570 по описа за 2021 година

Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предявен от Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., ул. „Т. К.“ №** чрез адв. Е. И. против „В. К.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул. „Д. Н.“ №**, ет.*, офис ***, представлявано от Управителя С. П. П..

Ищецът твърди, че на 23.03.2021 г. сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,32%, годишен процент на разходите – 49,37%. Съгласно договора за заем, същият дължал такса експресно разглеждане, която следвало да се заплати при експресно разглеждане на заявката за отпускане на паричен заем до 20 мин.

Твърди, че клаузата в договора, предвиждаща заплащане на такса експресно обслужване очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. Опциите при сключване на договора за паричен заем били или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса експресно разглеждане при разглеждане на заявката и 1 получаване на становище до 20 мин. след подаване на предложението за сключване на договор за заем или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означавало заемодателят да вземе становище в срок от 10 дни.

Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок заемателят бил принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Таксата за експресно разглеждане била във фиксиран размер или в случая ½ от размера на получения заем. Липсвала каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. В попълненото от заемателя предложение за сключване на договор за паричен заем не бил посочен размерът на таксата за експресно разглеждане на документи, което означавало, че ответникът не бил запознат с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора. Съгласно чл. 144, т. 9 ЗЗП неравноправни били клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146, ал. 1 ЗЗП било посочено, че неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Ответникът бил потребител на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП.

Оттук така предвидената клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Тази такса представлявала и скрит разход по договора за кредит и с нея се целяло реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Твърди, че съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключваното на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да била предвидена като такса експресно разглеждане в договора, сумата представлявала 2 предварително отчетена в падежните вноски сума.

Поради невключването на такса експресно разглеждане в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПP представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР водело до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит, като недействителен, не пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение.

По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът нямал правно основание да претендира исковите суми, тъй като следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като такса експресно разглеждане, представляващо част от компонентите на ГПР.

Съгласно договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо лице - поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 г., да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;

3 нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от „Редовен“ или банкова гаранция. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 1257,90 лева, която той следвало да престира заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала вноска за неустойка, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за такса експресно разглеждане и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,32% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка и такса експресно разглеждане, представлявали добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40,32 %, към който се кумулира вземането, представляваща скрита печалба визирана в договора за неустойка и такса експресно разглеждане, с която кредиторът допълнително се обогатявал се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение.

Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.

„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, 4 водещо до нищожност ...“. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/.

Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по договора, с която следвало да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите. Съгласно договора, заемополучателят следвало да представи обезпечение визирано в договора, като същият дължи неустойка на кредитора в размер почти равен на заетата сума. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена при спазване на критериите, заложени в т. 3 от 5

ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора щели да настъпят единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.