Решение № 496 от 31.10.2025, Окръжен съд - Велико Търново
- Съд
- Окръжен съд - Велико Търново
- Дело
- Въззивно гражданско дело 703/2025
- Вид
- Решение № 496
- Подписан
- 31.10.2025
- Състав
- Станислав Стефански, Еманоел Вардаров, ЛЮБКА МИЛКОВА
Цитирани разпоредби
- чл.124 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.179 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 изр.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.271 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.3 т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.537 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.1, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.21 · Закон за задълженията и договорите
- чл.22 · Закон за задълженията и договорите
- чл.22 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.22 ал.2 · Закон за задълженията и договорите
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 496 гр. Велико Търново, 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Станислав Стефански
Членове:
Еманоел Вардаров
ЛЮБКА МИЛКОВА при участието на секретаря Албена П. Шишманова като разгледа докладваното от Еманоел Вардаров Въззивно гражданско дело № 20254100500703 по описа за 2025 година
Производство по реда на чл.258 от ГПК.
С Решение№871/20.06.2025г. по гр.дело№208/2025г. ВТРС е: -приел за установено п о отношение на А. А. Ч. с ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х. , че Н. А. Ч. с ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х., не е собственик на 120.00кв.м. от поземлен имот№3367 в строителен квартал 207 по ПУП на гр. В.Т., целият с площ от 570.00кв.м., с кадастрален идентификатор№***, с административен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х., заедно с построената в имота двуетажна жилищна сграда; -отменил, на основание чл.537 ал.2 от ГПК, нот.акт за собственост на недвижим имот №675 том IV нот.дело№213/19.04.2006г. на нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС, с който Н. А. Ч. с ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х. е призната за собственик на гореописания недвижим имот; -осъдил, на основание чл.78 ал.1 ГПК, Н.
А. Ч. ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х. да заплати на А.А. Ч. с ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. В.Т. ул.„Ч.Х. сумата 2706.93лв. - разноски за производството по гр.дело№208/2025г. на ВТРС.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от Н. А. Ч.(чрез адв.В.
Д.Д. от ВТАК) против Решение№871/20.06.2025г. по гр.дело№208/2025г. на ВТРС . Счита, че така постановеното решение е незаконосъобразно, неправилно, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. От една страна неправилно са тълкувани и анА.зирани свидетелските показания, а от друга неправилно е приложен и материалният закон със заключения в противовес на закона и превратно прилагане на чл.22 ал.1 от ЗЗД в различните хипотези на изр.II и изр.III. Счита, че ищецът-въззиваем не бил приел настоящата уговорка в негова полза, като с поведението си е показал незаинтересованост от имота и нежелание да го 1 притежава(според показания на св.Д.). Същият бил и изрично уведомен за разваляне на уговорката в негова полза още през 2005г., като практиката на ВС била категорична, че правото на уговарящия да отмени уговорката в полза на третото лице може да бъде упражнено, само ако третото ползващо се лице не е заявило, че ще се ползва от нея. Ищецът-въззиваем с поведението си през годините показал пълна незаинтересованост по отношение на процесния недвижим имот, дори и когато имало изрична уговорка направена в негова полза, а с конклудентните си действия не бил показал, че ще се ползва от имота, като дори изрично е заявил, че не го желае(според показания на св.Д.). В случай, че ищецът-въззиваем имал дори и минимално желание да се ползва от уговорката направен в негова полза, то същият е можел в посочения период от повече от 20г. да осъществи дори и едно правно или фактическо действие по отношение на имота. Н. А. Ч. в присъствието на родителите си и св.Д. дори устно уведомила А. Ч. за предприемане на действия по издаване на констативен нот.акт. Житейски нелогично било да се предприемат такива действия след 20г. и да се твърди, че ищецът-въззиваем не бил знаел за отменената уговорка. Чл.22 ал.1 от ЗЗД предполагал няколко различни по вид хипотези с различни правни последици. Счита, че ВТРС неправилно анА.зирал нормата, като приел, че след като нямало изрична уговорка за отмяна обективирана в нотариалния акт, то нямало как това да се случи, дори и в хипотезата при която преди тяхното изявление ищецът все още не е заявил намерението си да се ползва от уговорката. В настоящия случай, третото лице не било заявило изричното си желание и намерение(дори с конклудентните си действия показал абсолютна незаинтересованост от имота), което породило правната възможност сторената уговорка в негова полза да бъде отменена. Отделно от посоченото, но не и на последно място ВТРС абсолютно неправно приел, че представената пред нотариус Д.Р. молба-декларация от Н. А. Ч., с която последната е декларирала, че отменя уговорката в полза на ищеца, направена в нот.за продажба на недвижим имот №333, том II, нот.дело№150/28.03.2003г. на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС, нямала никакво правно значение. С посоченото действие Н. А. Ч. не само обективирала изричното намерение за отмяна на уговорката вкл., че от този момент нататък владеела имота като собствен. ВТРС следвало да кредитира дадените показания от страна на единствените свидетели, които не са близки на страните(св.М. и св.У.) за доказания факт, че ищецът-въззиваем живее в чужбина и се прибира в страната изключително рядко. Неясно защо ВТРС приел, че по делото не се били установили по изискуемия начин ответницата-въззивница да е била упражнявала лично или чрез другиго фактическа власт по отношение имота с намерение за неговото своене. Счита, се съдържА. категорични данни в тази посока, като с всичките си действия Н. А. Ч. показвала явно владение като собственик на имота. Фактът, че на ищеца-въззиваем е бил предоставен ключ не значело, че имотът не се владял постоянно от Н. А. Ч., без да бъдат излагани възражения от който и да било. Н. А. Ч. считала процесния имот като свой собствен за период повече от 20г., което по никакъв начин не е препятствано от ищеца-въззиваем. Отделно били предоставени и категорични данни за осъществени вложения(за подобрения) в процесния имот от Н. А. Ч., които потвърждавА. тезата, че същата свояла имота като свой, извършвайки ремонтни дейности. Моли съда да отмени решението на ВТРС, като неправилно и неоснователно. В съдебно заседание поддържа жалбата. Претендират се разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна А. А. Ч.(чрез адв.М. Н. от ВТАК) . Счита, че решението на първоинстанционния съд е обосновано, законосъобразно, постановено в съответствие със съдопроизводствените правила и не страда от пороците, посочени във въззивната жалба. Съгласно чл.21 от ЗЗД, договорът поражда действие за трети лица, различни от страните по договора, само в предвидените от закона 2 случаи. Договорът в полза на трето лице бил съглашение, което поражда права за лице, което било различно от страните по него. С него обещателят поемал задължение към уговарящия да престира на посочено от него трето лице, което не е страна по договора. Уговорката в полза на третото лице не можело да бъде отменена от уговарящия, след като третото лице е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от нея - чл.22 ал.1 изр.II от ЗЗД). Заявлението на третото лице, че ще се ползва от уговорката в своя полза, е едностранно и неформално, може да се извърши както изрично, така и мълчА.во, и може да бъде адресирано до всеки от обещателя или уговарящия и поражда действие от получаването му. Обещателят може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат от договора, но не и възраженията от други отношения с уговарящия - чл.22 ал.2 от ЗЗД. Ч. заявил, че ще се ползва от уговорката(и според показанията на св.А.Т.). Следвало да се кредитират правните изводи на ВТРС, че по делото безспорно било установено, че уговарящите не са запазили право да отменят уговорката. Декларацията, представена от ответницата-въззивница, с която последната декларирала, че отменя уговорката в полза на ищеца-въззиваем, направена в нот.акт№333, за продажба на недвижим имот том II, нот.дело№150/28.03.2003 г. на нотариус Д.Д., не била описана в констативния нот.акт за собственост. В случая ответницата-въззивница не е разполагала с такова право, а нейните родители, и то в случай, че са запазили това право, а те не са, което е видно от съдържанието на нот.акт№333, за продажба на недвижим имот том II, нот.дело№150/28.03.2003 г. на нотариус Д.Д.. В този смисъл правилно било прието, че ответницата-въззивница не била имала право да се снабди с нот.акт.
Счита, че не били нА.це и елементите на фактическия състав на придобивната давност. В производството по делото не било доказано от ответницата-въззивница да е владяла явно, несъмнено, необезпокоявано и непрекъснато процесния имот повече от 10г. Всички разпитани свидетели подчертавА., че ищецът-въззиваем отсядал в имота и имал ключ за жилищната сграда(не била доказана нито фактическа власт върху имота, нито намерението на ответницата-въззивница да свои имота и още по-малко да манифестирала владението си върху имота). Моли съда да потвърди решението на ВТРС. Претендират се разноските пред въззиваната инстанция. В съдебно заседание оспорва жалбата. Прави възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на проц.представител на въззивната страна.
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е вА.дно и допустимо.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.II от ГПК, в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна.
Предмет на разглеждане по делото пред ВТРС са били предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК и чл.537 ал.2 от ГПК.
С договор за покупко-продажба от 28.03.2003г., обективиран в нот.акт за продажба на недвижим имот №333 том II нот.дело№*** на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС, Г. А. Ч. и А. И. Ч. са продА. на Н. А. Д., която е закупила в полза на А. А. Ч. недвижим имот, находящ се в гр.
В.Т. ул.„Ч.Х., а именно: 120.00кв.м. от УПИ - дворно място целият с площ 570.00кв.м., представляващ имот планоснимачен№3367 в стр.квартал 207 по ПУП на гр. В.Т., заедно с 3 построената в дворното място двуетажна жилища сграда.
С нот.акт за собственост на недвижим имот №675 том IV нот.дело№213/19.04.2006г. на нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС, по молба на Н. А. Ч.(Д.) и поради неприемане на уговорката в полза на трето лице от същото, Н. А. Ч. е призната за собственик на недвижим имот, находящ се в гр. В.Т. ул.„Ч.Х., а именно: 120.00кв.м. от УПИ - дворно място целият с площ 570.00кв.м., представляващ имот планоснимачен№3367 в стр.квартал 207 по ПУП на гр. В.Т., заедно с построената в дворното място двуетажна жилища сграда.
На 19.12.2005г. пред нотариус Д.Р. с район на действие ВТРС е била представена молбадекларация от Н. А. Д., с която тя декларирала, че отменя уговорката в полза на А. А. Ч., направена в нот.акт за продажба на недвижим имот №333 том II нот.дело№*** на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС.
Пред първоинстанционния съд и двете страни са ангажирА. гласни доказателства. Св.М. Ч.
(син на А.А. Ч.), след придобиването на имота през 2003г. А.А. Ч. споделил на всички свои роднини, че желае въпросното придобиване в негова полза, като дори е изпратил на сестра си Н. А.
Ч. 500-600€ за прехвърлянето му. Твърди, че при завръщанията си в Р.България свидетелят и баща му отсядА. в процесния имот, в който към този момент(и понастоящем е живеела Н. А. Ч. и която не им създавала никакви пречки да го ползват. Св.А.Т.(сестра на страните) заявява, че родителите на страните и самата Н. А. Ч. споделили на своите роднини, че процесният имот бил прехвърлен на А.А. Ч. и че цялото им семейство е знаело, че именно той е неговият собственик. Твърди, че А.А. Ч. бил съгласен да е собственик на имота и е искал да прави ремонти по същия. Сочи, че от Н. А. Ч. разбрала, че последната прехвърлила имота на нейно име, като тогава майка им все още е била жива и същата е казала на Н. А. Ч. да „върне“ имота на брат си, който е бил нейн любимец. Заявява, че приживе родителите им живеели в имота, заедно с ответницата Н. А. Ч., която се грижила за тях.
Според св.Н. Д.(внучка на Н. А. Ч.) няколко години след продажбата на имота родителите на страните са се свързА. с А.А. Ч. по телефона и в присъствието на Н. А. Ч. му заявили, че имотът остава за Н. А. Ч. и уговорката в негова полза отпада. Св.Д. заявява, че е „била очевидец на разговора, който е бил на високоговорител и чула как А.А. Ч. заявил, че не го интересува какво ще правят. След въпросния разговор А.А. Ч. не бил правил проблеми на Н. А. Ч. във връзка с къщата, като същият е имал ключ за нея и е идвал когато си поиска. Споменава за писмо, което било изпратено на А.А. Ч. във връзка с оттеглянето на уговорката в негова полза. Св.А. М. твърди, че А.А. Ч. рядко си идвал в имота и че имотът се ползвал от Н. А. Ч., която е живеела там заедно с родителите и с внуците си и правила ремонти на къщата след 2019г. Св.Осман У. заявява, че Н. А.