Решение № 229 от 23.10.2023, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. М., 23.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – М. в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Аделина Тушева

Елизабета Кралева при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело № 20231600500204 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 50 от 08.02.2023 г., постановено по гр. дело № 422 по описа за 2022 г.

Районен съд-М. е осъдил „Ю.“ ООД да заплати на В. П. Й. сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за настъпила на 11.11.2020 г. трудова злополука ведно със законната лихва, считано от 11.11.2020 г. до окончателното й изплащане, като отхвърлил предявения иск над уважената част до предявената от 100 000 лева като неоснователен.

Така постановеното решение е обжалвано от В. П. Й. в частта, с която искът е отхвърлен над уважения размер от 15000 лева до претендирания размер от 100000 лева. В жалбата са въведени твърдения за неправилност на решението, изразяващи се в нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че съдът не е съобразил получените от пострадалия множество травми и продължителния възстановителен период, поради което и неправилно е определил обезщетението по чл. 52 от ЗЗД. Твърди се също, че не е преценена действителната тежест на търпените вреди, при което определеното от съда обезщетение не съответства на действителния интензитет на търпените вреди и не може да компенсира пострадалия. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се уважи иска до пълния му размер и да се присъдят сторените в производството разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Ю.“ ООД чрез пълномощника адв. Л. И., с който жалбата се оспорва като неоснователна.

Поддържа се, че присъденото обезщетение е справедливо, тъй като от доказателствения 1 материал е установено, че възстановяването на ищеца не с твърдяната от него продължителност, към настоящия момент той е напълно възстановен и работи тежка работа като саниране на жилищни блокове. Съобразно това моли съдът да остави жалбата без уважение и да се присъдят направените разноски по делото.

Срещу постановеното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 200 от КТ за сумата от 15 000 лв е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК насрещна въззивна жалба от ответника „Ю.“ ООД с изложени доводи за неправилност. Сочи се, че МРС е приел наличие на трудова злополука въз основа на нищожен административен акт - разпореждане № 510411-3/21 г. Липсва основният елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 200 от КТ - трудова злополука, поради което искът е неоснователен. На следващо място намира за неправилни изводите на МРС за липса на съпричиняване от страна на пострадалия работник, като сочи, че последният е следвало да напусне двора на предприятието след приключване на работния ден, вместо да стои в близост до разтоварвания камион. Поддържа се също, че претендираните от ищеца вреди са останали недоказани. На последно място посочва, че от присъденото обезщетение е следвало да се извади изплатеното обезщетение от обществено осигуряване, а освен това законната лихва е ниправилно присъдена. Поради тези съображения моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли иска като неоснователен.

Във въззивното производство не са искани и събирани доказателства.

Окръжен съд - М., като провери атакувания по реда на въззивното обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбите, взе предвид събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:

Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано лице, имащо правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт. Насрещната въззивна жалба също е допустима – подадена е в законовия срок от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. По същество МОС намира за основателна единствено въззивната жалба, като съображенията за това следните:

За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е приел, че страните в производството се намирали в трудово правоотношение към датата на инцидента.

Позовавайки се на издаденото от НОИ Разпореждане и приетата медицинска експертиза, съдът приел, че е налице трудова злополука, тъй като ищецът паднал в двора на предприятието на ответното дружество в близост до камион, който бил в процес на разтоварване. От падането получил фрактура в областта на дясната тазобедрена става, което внезапно травматично увреждане причинило нетрудоспособност на ищеца. Възраженията на ответника за съпричиняване са отхвърлени поради тяхната недоказаност. Анализирайки характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца, първостепенният съд приел, че справедливото обезщетение следва да е в размер на 15 000 лева.

Окръжен съд - М., като взе предвид доказателствената съвкупност, намира, че от фактическа стана се установява следното:

От приложения Трудов договор № 45/27.03.2019 г. се установява, че В. Й. е в трудови 2 правоотношения с ответната страна от 27.03.2019 г., като заема длъжността „Машинен оператор циментови продукти“.

На 11.11.2020 г., Й. бил на работа и малко преди 17.00 ч. паднал в близост до камион, който бил в процес на разтоварване. Инцидентът се случил в двора на фирмата-работодател, намиращ се на ул. „И.“ № **. Й. бил приет по спешност в МБАЛ „Д-р Стамен Илиев“, където са констатирани следните травми: фрактура на десния ацетабулум, фрактура на горния и долния клон на пубисната кост в дясно и фрактура на процесус артикуларис на пети лумбален прешлен. На 11.12.2020 г. е изписан от болничното заведение без усложнения, с препоръка да не натоварва крайника в период от 3 месеца.

Видно от анамнезата Й. заявил, че по време на работа бил бутнат от друг човек и паднал от покрива на камион. От друга страна, при извършеното разследване на трудовата злополука Й. декларирал пред инспекторите, че неговият ръководител му наредил да се качи на задната част на мотокар, с който била разтоварвана машина. Под тежестта на товара мотокарът изгубил стабилност и Й. паднал от високо.

В хода на извършеното разследване инспекторите не установили по еднозначен и категоричен начин причината за падането и извършваната от Й. в този момент работа.

Вземайки предвид получените увреждания, инспекторите приели, че пострадалият е извършвал работа от височина. От така установеното приели, че Й. е извършвал дейност във връзка или по повод на преките си трудови задължения, когато е пострадал в обекта на „Ю.“ ООД. Гореизложеното е обективирано в Протокол № Ц5103-11-5/23.12.2020 г.

Въз основа на това е издадено Разпореждане № 5104-11-3/22.02.2021 г. по чл. 60, ал. 1 от КСО, в което се приема, че е налице трудова злополука. Видно от представеното в хода на делото удостоверение с изх. № 1019-11-347#1/19.09.2022 г. се установява, че Разпореждането не е обжалвано от страните и е влязло в сила на 19.03.2021 г.

От приетата съдебно-медицинска експертиза, която съдът кредитира като обективна, се установяват увреждания, получени от В. Й. в резултат на инцидента: фрактура на десния ацетабулум, фрактура на горния и долния клон на пубисната кост в дясно и фрактура на процесус артикуларис на пети лумбален прешлен. В съдебно заседание вещото лице заявява, че всяко едно счупване на ацетабулума, независимо от това до каква степен е наместено, води задължително до последици, които се изразяват в по-бързи дегенеративни изменения на ставата, съответно се очаква по-бързото настъпване на коксартроза на ставата.

От СМЕ се установява, че така получените увреждания могат да бъдат вследствие падането от камиона. Експертизата е категорична, че при този тип травми е нормално пациентът да изпитва болка по време и след травмата. Според експерта срок от 3 месеца е достатъчен за зарастване на травмата, като впоследствие следва да се проведе рехабилитация около един-два месеца.

От показанията на свидетелката К.С. (майка на пострадалия) се установява, че на 11.11.2020 г. в работата на синът й докарали голяма машина в камион, малките части от която могли да се свалят от човек. Свалянето на големия корпус на машината започнало чрез 3 мотокар. При повдигането на машината задната част на мотокара се повдигнала, поради което работниците, са накарани да се качат на задната част на мотокара. В този момент синът й В. Й., заедно с още един от работниците паднали от мотокара на земята, при което са откарани в Спешна помощ. От показанията на св. С. се установява, че престоят на синът й в болницата продължил 1 месец. След изписването му двамата живеели в едно домакинство.

В продължение на 5 месеца В. бил непрекъснато на легло. През този период С. помагала на сина си в обслужване на ежедневните му нужди. Към петия месец В. започнал да ходи в стаята с помощта на патерици, като това продължило до десетия месец. През този период имал болки в кръста и в ставата. Към настоящия момент накуцва с десния крайник, тъй като има скъсяване на десен долен крайник с един сантиметър. По думи на свидетелката синът й започнал да шофира около 12 месеца след инцидента.

В показанията си свидетелят М.Н. (управител на дружеството) твърди, че не е нареждал на В. да се качва върху мотокара, нито пък го е видял да се качва върху него и впоследствие да пада. Описва В. като разсеян и неконцентриран човек. Твърди, че е виждал Й. да шофира около 2-3 месеца след инцидента.

От показанията на свидетеля С. Д. се установява, че последният нито е нареждал на В. да се качва на мотокара, нито го е видял да се качва върху него. Описва Й. като избухлив човек, който постоянно закъснявал за работа.

От Експертно заключение № 93001 от 216/14.11.2022 г. (ТЕЛК) е видно, че В. Й. е с 40% трайно намалена работоспособност.

От представените болнични листове се установява, че Й. е бил неработоспособен от месец ноември 2020 г. до месец април 2022 г.

При така установената фактическа обстановка от правна страна МОС приема следното:

Имуществената отговорност на работодателя при смърт или увреждане здравето на работник или служител е уредена в разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от КТ, която предвижда, че за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.

Надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя по чл. 200, ал.1 от КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. от КСО. След извършване на проверка длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова. От една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна, то е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като юридически факт (Решение № 374 от 23.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2013 г., IV г. о., ГК). В случая процесното разпореждане категорично установява наличието на трудова злополука. Страните не са се възползвали от възможността да го обжалват по административен ред, при което разпореждането е влязло в сила на 4

19.03.2021 г.

В разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК е предвидена възможност за косвен съдебен контрол на административните актове досежно тяхната валидност, а по отношение на тяхната законосъобразност съдът може да се произнесе, само когато такъв акт е противопоставен на страна по делото, която не е участвала в административното производство по издаването и обжалването му. В тази връзка следва да се посочи, че релевираните в насрещната въззивна жалба доводи касаят законосъобразността на акта. В случая работодателят „Ю.“ ООД е взел участие в процедурата по издаване на разпореждането, като последното му е било надлежно връчено. Същият не е обжалвал разпореждането и то е влязло в законна сила, поради което настоящата инстанция не следва да се произнася по законосъобразността му. Пълнотата изисква да се отбележи, че съдът не констатира пороци на акта, водещи до неговата нищожност. Следователно, съдът приема, че е налице трудова злополука, като този факт се установява единствено от разпореждането по чл. 60, ал. 1 от КСО. Видно е, че извършваната от Й. работа е била в интерес на работодателя, макар да не му е вменено подобно задължение, от което следва, че злополуката е трудова – арг. чл. 55, ал.1 от КСО. Без значение е причинителят на увреждането, доколкото то не е сторено умишлено от самия пострадал – арг. чл. 55, ал. 3 от КСО. При така изложените съображения съдът намира за неоснователни доводите, че на работника не е нареждано да помага при разтоварването на машината, макар че по този факт са противоречиви свидетелските показания. След като извършената работа е в интерес на работодателя, то случилата се злополука следва да се окачестви като трудова.