Решение № 465 от 08.11.2022, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно търговско дело 403/2022
- Вид
- Решение № 465
- Подписан
- 08.11.2022
- В сила
- 16.10.2023
- Състав
- Надежда Иванова Желязкова Каличкова, Славейка Атанасова Костадинова, Красимира Димитрова Ванчева
Други актове по делото
- Протокол № 506 от 12.10.2022 · Надежда Иванова Желязкова Каличкова, Славейка Атанасова Костадинова, Красимира Димитрова Ванчева
- Разпореждане № 1875 от 14.11.2022 · Славейка Атанасова Костадинова
Цитирани разпоредби
- чл. 247 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 266 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 8, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- Чл. 108 · Закон за движението по пътищата
- чл. 113, ал. 1 · Закон за движението по пътищата
- чл. 114, т. 1 · Закон за движението по пътищата
- § 6, т. 54 · Закон за движението по пътищата
- чл. 51, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 429, ал. 2, т. 2 · Кодекс за застраховането
- чл. 429, ал. 3 · Кодекс за застраховането
- чл. 430, ал. 1 · Кодекс за застраховането
- чл. 498, ал. 3 · Кодекс за застраховането
- § 27 · Кодекс за застраховането
- чл. 25 · Наредба за заплащането на правната помощ
РЕШЕНИЕ
№ 465 гр. Пловдив, 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:
Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20225001000403 по описа за 2022 година За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260025 от 04.03.2022 година, постановено по т.д. № 21/2021 година по описа на Окръжен съд – С.З., в което с решение № 26052/05.05.2022 година, постановено в производство по чл. 247 от ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, е осъдена ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1700, рн ,,С.“, бул. „С.ш.“ №***, да заплати на Е. Н. М., ЕГН **********, от гр. К., ул. ,,*-ти с.‘‘ №**, вх.*, ет.*, ап.**, сумата от 90 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на причинените увреждания от ПТП на 02.07.2020 г., ведно със законната лихва от 12.08.2020 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен като неоснователен искът за законна лихва за периода от 09.07.2020 г. до 11.08.2020 г. Осъдена е ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. П.
К. от САК, със съдебен адрес гр. К., ул. „С.“ №*, офис № **, адвокатско възнаграждение в размер на 3 876 лева с ДДС за осъществена безплатна 1 адвокатска помощ. Осъдена е ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, сумата от 3600 лева за държавна такса.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ЗК „Л.И.“ АД с оплаквания за неправилност, нарушение на материалния закон и противоречие със събраните доказателства. Твърди се, че с получената от ответника искова молба е претендирана сумата от 26 000 лева, като не му е връчвана молба за увеличение на иска, нито му е дадена възможност да вземе становище по такава молба, но е осъден да заплати обезщетение в размер на 90 000 лева, поради което счита, че решението в частта над обезщетението от 26 000 лева до присъденото такова от 90 000 лева е нищожно. На второ място се твърди, че от събраните по делото доказателства може да се направи извод за принос на пострадалата ищца поне в размер на 40% поради това, че не е пресичала на маркирана пешеходна пътека, изскочила е внезапно на пътното платно, зад голямо, разлистено дърво, ограничаващо видимостта, което е попречило на водача на застрахования при жалбоподателя автомобил да я възприеме и да спре своевременно. Поддържа се, че от друга страна пешеходката е разполагала с възможността да възприеме автомобила и да се съобрази с приближаващото превозно средство и скоростта му на движение.
По тези съображения жалбоподателят счита, че са налице основания за намаляване на размера на обезщетението съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.Освен това се сочи, че с оглед напредналата възраст на ищцата и началната степен на остеопороза тя би могла да получи същите увреждания и при самостоятелно падане. Във връзка със състоянието на ищцата след ПТП и с възможността й да се обслужва сама с помощни средства, жалбоподателят акцентира на показанията на свидетелката В., като се позовава на възможната заинтересованост на показанията на свидетеля М. – син на ищцата. Твърди се също противоречие между мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение по въпроса за началния момент, от който се дължи законната лихва. Според жалбоподателя присъждането на законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя – 12.08.2020 година с диспозитива на съдебното решение е в противоречие с изложените мотиви и със закона. Освен това липсвала посочена сметка на ищцата, по която да се преведе дължимото обезщетение, такава не била посочена и в първоинстанционното решение. На следващо място жалбоподателят 2 поддържа, че е нарушен принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и ППВС 4/1968, т. 8, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като определената сума била в изключително завишен размер с оглед действително претърпените вреди от ищцата и надхвърляла целта за обезщетяване на моралните вреди, респ. водела до неоснователно обогатяване и реализиране на печалба. Сумата била завишена и с оглед минималната работна заплата в страната към момента на настъпване на ПТП, а именно 610 лева, както и със стандарта на живот и доходите на населението. Акцесорният иск за законна лихва бил неоснователен както по размер, така и за определения в диспозитива период. По тези съображения се иска отмяна на решението в частта, с която на ищцата е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размера над 26 000 лева, ведно с лихви и разноски. Претендира се присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение за двете инстанции.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответницата Е.
М. чрез процесуалния й представител адвокат П. К.. В него се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и се оспорват доводите за нищожност, респ. незаконосъобразност на първоинстанционното решение с подробно развити съображения. Поддържа се, че увеличението на иска не е направено в нарушение на процесуалните правила на ГПК. Освен това е посочено, че определеното обезщетение за неимуществени вреди не е несправедливо и завишено с оглед конкретните травматични увреждания, получени от ищцата и установени по делото и свързаните с тях болки и страдания, периода за възстановяване, необходимостта от чужди грижи, както и непълното й излекуване, изразяващо се в ограничени спрямо нормалните движения и болки. Посочено е също, че определеният размер на обезщетението е съобразен със социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП и с волята на законодателя за по-пълно компенсиране на вредите, намираща израз в увеличените размери на лимита на отговорността на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност“. Оспорени са доводите на жалбоподателя за съпричиняване от страна на пострадалата и показанията на шофьора, причинил ПТП, които се опровергавали от приетата по делото съдебна автотехническа експертиза и установения с нея механизъм на настъпване на ПТП. Нямало данни за извършени от ищцата в качеството й на пешеходец нарушения на правилата 3 за движение, с които да е съприничила вредоносния резултат, поради което не били налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване размера на обезщетението. По отношение на началния момент, от който се дължи присъждане на лихви за забава, становището на ответницата по въззивната жалба е, че това е уведомяването на застрахователя, като тя се позовава на разпоредбата на чл. 429, ал. 3 от КЗ. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени искания.
Съдът, съобразявайки доводите на страните и доказателства, приема следното: събраните по делото
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ответника срещу осъдителното първоинстанционно решение частично, като при подаването й е спазен срокът по чл. 259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Неоснователни са доводите за нищожност на първоинстанционното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иск за обезщетение за неимуществени вреди в размера над 26 000 лева до 90 000 лева.
На първо място следва да се посочи, че дори да имаше произнасяне на съда в размер над претендирания, поради незаконосъобразно допуснато увеличение на предявения иск, в тази част решението би било недопустимо като произнесено извън искането на страната / свръх петитум/, а не и нищожно. Нищожно съдебно решение е такова решение, което не отговаря на изискванията на закона за неговата валидност – което не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, което е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, както и такова, което не е изготвено в писмена форма и не е подписано. В случая не се излагат доводи за наличие на някой от посочените пороци, а и съдът не установява такива, поради което искането за прогласяване нищожността на съдебното решение в частта, касаеща присъденото обезщетение в размера над 26 000 4 лева, е неоснователно.
С представените по делото доказателства се установява, че ищцата Е.
Н. М. е сезирала ответното дружество ЗК „Л.И.“ АД с молба вх. № 10184/12.08.2020 година, въз основа на която е образувана щета *******************, за изплащане на обезщетение за нанесените й неимуществени вреди при ПТП, станало на 02.07.2020 година. Ответното застрахователно дружество е отказало да изплати обезщетение по заведената щета, позовавайки се на непредставяне на доказателства, необходими за уважаването на претенцията / писмо изх. № 10792/30.09.2020 година/. При тези данни, съдържащи се в първоинстанционното производство, следва да бъде направен извод, че искът пред съда е допустим съгласно разпоредбата на чл. 498, ал. 3 от КЗ.
При преценка на допустимостта на първоинстанционното решение съдът намира, че то е допустимо, включително в частта, касаеща присъждане на обезщетение в размера над 26 000 лева до 90 000 лева.
С първоначалната искова молба ищцата е предявила частичен осъдителен иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лева като част от общо претендирани 90 000 лева, ведно със законната лихва от 09.07.2020 година до окончателното изплащане на сумата.
В проведеното по делото открито съдебно заседание на 15.12.2021 година, преди даване ход на устните състезания, процесуалният представител на ищцата е заявил, че прави увеличение на предявения иск до пълния му размер от 90 000 лева и съдът с определение е допуснал това увеличение.
Вярно е, че увеличението на първоначално предявения като частичен иск до пълния му размер е станало в отсъствието на процесуален представител на ответника, който е бил редовно уведомен за това съдебно заседание. Това обаче не е основание да се приеме недопустимост на съдебното решение в тази му част. Увеличението само на размера на предявения иск не представлява същинско негово изменение, каквато е непротиворечивата съдебна практика. Именно поради това с разпоредбата на чл. 214, ал. 1 от ГПК е предвидено, че по приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен към осъдителен иск и обратно.
Неуведомяването на ответника за поисканото и допуснато от увеличение на 5 предявения иск не представлява такова процесуално нарушение на съда, което да се отрази на допустимостта на съдебния му акт. Процесуалният закон не е поставил нарочно изискване за такова уведомяване. Дори да се приеме, че в случая е нарушен принципът на състезателното начало, поконкретно изискването на чл. 8, ал. 3 от ГПК съдът да осигури възможност на страните да се запознаят с исканията и доводите на насрещната страна, с предмета на делото и с неговото движение, както и за изразят становище по тях, това процесуално нарушение не се отразява на допустимостта на съдебното решение. То би могло да послужи само като основание да се формулират искания пред въззивната инстанция по чл. 266 от ГПК, необходими за защитата на ответника и осигуряване на равнопоставеността на страните, каквито в случая не са формулирани.
По отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция дължи произнасяне по доводите във въззивната жалба, освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. / т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по въведените с въззивната жалба оплаквания, посочени по- горе.
Разпечатката съдържа 30 от 89 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4d43c132-9df7-4a1c-98b5-7291da898955