Определение № 1004 от 11.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1004 гр. София, 11.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мина Мумджиева

Членове:

Кирил Г. Д.

Анна-Мария М. Събева като разгледа докладваното от Кирил Г. Д. Въззивно частно наказателно дело № 20261100601675 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Глава XXII от НПК, вр. чл. 249, ал. 3 от НПК.

Образувано е по частен протест на СРП срещу протоколно определение от 20.11.2025 г. по НОХД № 10413/2025 г. по описа на СРС, НО, 112-ти състав, с което съдът е прекратил съдебното производство по делото поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в хода на досъдебното производство, изразяващи се в сериозните съмнения за наличието на психично заболяване на подсъдимия и необходимостта от задължителна защита на последния в хода на наказателното производство. В този смисъл е посочено, че последното привличане на подсъдимия в качеството на обвиняем и непосредствения му разпит след това са извършени без участието на защитник, поради което е нарушено правото му на защита.

В депозирания частен протест се излагат съображения за неправилност на атакуваното определение на СРС, доколкото в материалите по досъдебното производство няма никакви доказателства за това, че подс. З. страда от психично заболяване, още по-малко сериозно такова. Освен това е посочено, че подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ около 3 месеца, като в този период няма никакви данни за наличието на психически проблеми при него. В този смисъл е изложено, че предположението на първостепенния съд относно наличието на психично заболяване при 1 подсъдимия не кореспондира със събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали. Посочено е също така, че произнасянето на съда в тази насока е от компетентността на вещи лица, като е посочено, че според установената практика в областта на съдебната психиатрия наличието на алкохолна зависимост не представлява същинско психично заболяване, нито обуславя наличието на психически недостатък, който да налага задължителната защита на обвиняемото лице. С оглед на изложеното, от въззивния съд се иска да отмени атакуваното определение на СРС като незаконосъобразно и необосновано.

В законоустановения срок не е постъпило писмено възражение срещу подадения частен протест от служебния защитник на подсъдимия.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, в контекста на релевираните в частния протест доводи, и след като извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционното определение, намира за установено следното:

Частният протест е подаден в законоустановения срок по чл. 342, ал. 1 от НПК от процесуално легитимирано лице и е насочен срещу акт, подлежащ на въззивен контрол, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан.

Разгледан по същество, подаденият неоснователен по следните съображения: частен протест се явява

За да прекрати съдебното производство по делото, първостепенният съд е приел, че при подс. З. е налице психично заболяване или психически недостатък, които налагат задължителната му защита в хода на цялото наказателно производство. Същевременно, последните действия по разследването с участието на З. са проведени без участието на негов защитник, с което е било нарушено правото му на защита по делото.

Въззивният съд намира атакуваното определение за правилно като краен резултат, но по различни от изложените в него съображения.

На първо място, не могат да бъдат споделени изложените от първостепенния съд аргументи за наличието на данни за сериозно психично заболяване на подсъдимия по смисъла на Закона за здравето, най-вероятно психоза, доколкото в хода на досъдебното производство не са събрани 2 доказателства в тази насока. Действително, както е посочил и представителят на СРП в частния протест, от гласните доказателства по делото се установяват данни за системна злоупотреба с алкохол от страна на подсъдимия, последвана от прояви на вербална и физическа агресия, но липсват каквито и да е доказателства, че в случая е налице психично заболяване или психически недостатък на подсъдимия. Тук е моментът да се посочи, че следва да се направи ясно разграничение между наличието на „сериозно психично заболяване“ на подсъдимия по смисъла на Закона за здравето, както твърди районният съд, и наличието на психически недостатък по смисъла на чл. 94, ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК. В първия случай би се касаело до невменяемост на подсъдимото лице или изпадането му в краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието след извършване на деянието, което изключва вменяемостта, като в тези случаи биха били налице основания за прекратяване или спиране на наказателното производство. Извън горепосочените случаи, когато се установи, че подсъдимият е вменяем, но е налице психически недостатък, който му пречи да се защитава сам в хода на наказателното производство, то е налице основание за задължително участие на защитник независимо от волята на подсъдимото лице в хипотезата на чл. 94, ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК. В настоящия случай, обаче, както се посочи по-горе, не са били налице доказателства за наличието на психично заболяване или психически недостатък на подсъдимия, като изложените от първостепенния съд подозрения в тази насока са необосновани и не почиват на конкретни доказателства по делото, още по-малко на факти, установени по експертен път. В този смисъл и доколкото не са налице данни от така събраните доказателства за психически недостатък на подсъдимия, обуславящ задължителната му защита на основание чл. 94, ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК, то неучастието на защитник при предявяване на постановлението за привличане на обвиняем от 26.06.2025 г. и при разпита на обвиняемия непосредствено след това, и то по негово изрично искане и желание, не е довело до нарушаване правото на защита на обв. З.. В случая не е налице и някоя от другите хипотези на абсолютно задължителна защита, визирани в разпоредбата на чл. 94, ал. 1 НПК, като освен това обвиняемият се е възползвал от правото си по чл. 55, ал. 1 НПК, изрично отказвайки защитникът му да участва в горепосочените две действия по разследването.

Същевременно, съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 4 НПК в 3 разпоредителното заседание не се обсъждат нарушения, свързани с допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените средства, поради което съдът не може да дава указания на прокуратурата да събира допълнителни доказателства чрез извършване на съответни способи на доказване. При наличие за съмнение относно вменяемостта на подсъдимото лице или наличието на психически недостатък при него, първоинстанционният съд е следвало преди провеждане на разпоредително заседание да допусне изготвянето на КСППЕ по отношение на подсъдимия, която да отговори по категоричен начин на провокираните в съда съмнения относно вменяемостта на подсъдимия, наличието на продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието, възникнали след деянието, които изключват вменяемостта, респ. наличието на такава, но наличието на психически недостатък по смисъла на чл. 94, ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК при подс. З.. Едва при изясняване на тези въпроси от компетентния съдебен състав, последният е следвало да даде обоснован отговор на въпросите по чл. 248, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК, а именно дали са налице основания за прекратяване или спиране на наказателното производство, респ. за прекратяване на съдебното производство поради допуснати на досъдебната фаза съществени нарушения на процесуалните правила.

Независимо от гореизложеното, при извършената служебна проверка, съдът констатира, че в хода на досъдебното производство по делото са били допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, изразяващи се в противоречие между обстоятелствена и заключителна част на обвинителния акт при описание на изпълнителното деяние на двете инкриминирани престъпления.

На първо място, в обстоятелствената част на обвинителния акт прокуратурата е посочила, че при причиняване на телесните увреждания на пострадалата, обвиняемият я е ударил с юмрук в лицето, след което я ритал в гърба. Обратно на това, в заключителната част на обвинителния акт е посочено, че телесните увреждания са били причинени вследствие на нанесен от обвиняемия удар със свита в юмрук ръка в областта на носа и устата, и чрез нанасяне на удари с крака в областта на гърба и долните крайници. В този смисъл, от една страна, прокуратурата изменя обвинителната теза в заключителната част на обвинителната акт, прецизирайки съответната част от 4 лицето, в която е нанесен ударът с юмрук (носа и устата), които факти липсват в обстоятелствената част на обвинителния акт. От друга страна, прокуратурата е въвела в заключителната част на обвинителния акт нова анатомична област, в която са били нанесени ударите с ритници от страна на обвиняемия, като освен гърба на пострадалата, са посочени и долните й крайници, каквито факти също липсват в обстоятелствената част на обвинителния акт. Съгласно т. 4.2 от Тълкувателно решение № 2 от 2002 г. на ОСНК на ВКС в обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му, като към тях се отнасят времето и мястото на извършване на престъплението и пълните данни за личността на обвиняемия. При причиняване на телесна повреда, каквото е едното от вменените с обвинителния акт престъпления, задължително следва да бъде посочена механогенезата на получаване на твърдените телесни увреждания, като следва да е налице идентичност между отделните части на обвинителния акт в тази насока. В конкретния случай прокуратурата не е изпълнила това задължително изискване, като е налице противоречие между обстоятелствена и заключителна част на обвинителния акт именно относно механизма на получаване на твърдените телесни увреждания от пострадалото лице.

Посоченото противоречие между отделните части на обвинителния акт следва да бъде отстранено от страна на прокуратурата като условие за редовност на същия по смисъла на чл. 246, ал. 2 НПК.

По идентичен начин е допуснато разминаване между обстоятелствена и заключителна част на обвинителния акт и по отношение на точното съдържание на отправената реплика от обвиняемия към пострадалото лице, която е инкриминирана като осъществена закана по чл. 144, ал. 3, т. 1 и т. 3, вр. ал. 1 НК, като в обстоятелствената част на обвинителния акт е посочена репликата: „Ти си първата, която ще убия“, а в заключителната – „Ти ще си първата, която ще убия“. С оглед прецизност на съдържанието на обвинителния акт и вменените на обвиняемото лице факти, по които следва да се защитава, е необходимо да бъде отстранено и посоченото противоречие в обвинителния акт.

По изложените съображения, съдът счита, че подаденият частен протест се явява неоснователен и като такъв следва да бъде оставен без уважение, а 5 атакуваното с него определение на първостепенния съд потвърдено като правилно с оглед своя краен резултат, но по различни от изложените в него съображения за прекратяване на съдебното производство.

Следва да се посочи, че при извършване на допълнителните процесуални и процесуално-следствени действия в хода на наказателното производство, за да прецени съответният ръководно-решаващ орган на съответната фаза на процеса, че са налице предпоставките за задочно разглеждане на производството по реда на чл. 269, ал. 3, т. 1 и т. 2 НПК, следва да установи по несъмнен начин, че обвиняемият/подсъдимият не живее на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съответния орган (вкл. чрез връчване на призовка и извършване на проверка от органите на МВР), респ. да е проведено щателно издирване по отношение на обвиняемия, вкл. чрез обявяването му за общодържавно издирване. Още повече следва да се прецени наличието и на кумулативното изискване за провеждане на задочно производство по реда на чл. 269, ал. 3 НПК, а именно отсъствието на подсъдимия да не е пречка за разкриване на обективната истина. Този въпрос е един от основните, които се решават в разпоредително заседание, като предвид изложените сериозни съмнения от първостепенния съд относно наличието на психичен недостатък или за тежко психично заболяване на подсъдимия, необходимостта от присъствено провеждане на разпоредително заседание и участието на подсъдимия в действия по освидетелстване за нуждите на експертизата, се обосновава в още по-висока степен.