Решение № 229 от 08.06.2026, Районен съд - Провадия

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. Провадия, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПРОВАДИЯ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Цветанова при участието на секретаря М. Т. С. като разгледа докладваното от Петя Цветанова Гражданско дело № 20253130101223 по описа за 2025 година

Предявен е от **** с ЕИК ****, седалище и адрес на управление **** срещу Д. С. С. с ЕГН **********, адрес **** иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане от ответника въз основа на договор за кредит № ****/29.10.2024 г. в размер на сумите 1000,00 лева главница и 186,92 лева възнаградителна лихва за периода от 29.10.2024 г. до 26.06.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 15.07.2025 г. до окончателното изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 927/15.07.2025 г. по ч.гр.д. № 1891/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен.

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения:

На 29.10.2024 г. страните сключили договор за предоставяне на кредит от разстояние № ****, по силата на който ответникът получил сумата от 1000,00 лева, срещу което се съгласил да върне 12 броя вноски – първите 11 в размер по 83,33 лева и последната – 83,37 лева за периода 28.11.2024 г. – 24.10.2025 г. Ищецът твърди, че договорът е валидно сключен при условията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ и че сумата от 1000,00 лева е предадена на ответника на каса на „Изипей“ АД. Твърди, че ответникът не е извършвал плащания за претендираните главница и възнаградителна лихва.

Ищецът инициирал производството по ч.гр.д. № 1891/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен, по което била издадена заповед за изпълнение № 927/15.07.2025 г., срещу която длъжникът подал възражение. Моли се за уважаване на исковата претенция и присъждане на разноски за заповедното и за настоящото производство.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника.

В съдебно заседание ищецът с писмена молба поддържа исканията си, моли за уважаването им и за присъждане на разноски. Заявява, че в ГПР е включена единствено договорната лихва, неустойката е за непредоставяне на обезпечение и не е включена в ГПР. Сочи, че ответникът не е извършвал плащания.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като взе предвид становището на страните, съдът намира за установено от фактическа страна:

От представения договор за предоставяне на кредит № ****, неоспорен от ответника, се установява, че страните са го сключили на 29.10.2024 г. и по силата му ищецът предоставил на ответника кредит в размер на 1000,00 лева за срок от 350 дни при фиксиран ГЛП 40,15 %, обща дължима сума 1214,35 лева. Съгласно чл. 3 от договора потребителят се задължил в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от посочени обезпечения като при неизпълнение дължи на кредитора неустойка в размер на 524,04 лева поради причинени вреди, с което вземане общата дължима сума е в размер на 1741,39 лева. В чл. 4 от договора са посочени дата на падеж всяка вноска, размер и разбивка главница и лихва, съответно и неустойка.

От разписка № **** г. се установява, че ответникът е получил сумата в размер на 1000,00 лева, с посочено основание „договор ****“.

При така установената фактическа обстановка, въз основа на събраните по делото доказателства, приложимия закон и по вътрешно убеждение, съдът счита следното от правна страна:

По делото са приобщени материалите по ч.гр.д. № 1891/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен. От тях се установява, че ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, по което е издадена заповед за изпълнение № 927/15.07.2025 г., срещу която длъжникът е подал възражение в срок. След дадени указания, заявителят е представил доказателства за предявяване в срок на иск за установяване на вземането си, чиито размери съответстват на съдържанието на издадената заповед, поради което съдът счита производството за допустимо.

Предявените искове са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД като за успешното им провеждане в тежест на ищеца е възложено да установи, че между страните е налице валидно сключен договор за потребителски кредит № ****/29.10.2024 г. между страните с предмет предоставяне на сума на ответника срещу задължение за връщането на сумата; предоставяне на сума на ответника и размер; изпълнение от страна на кредитодателя на изискванията на ЗЗП и ЗПК по отношение на предоставената сума; правилно изчислен ГПР; падеж и размер на претендираните вземания; настъпване на предсрочна изискуемост, на която се позовава. При установяване на горното в тежест на ответника е да 2 докаже извършване на плащания в изпълнение на договора.

Сключеният между страните договор попада под приложното поле на ЗПК, за спазването на чийто разпоредби съдът следи служебно. Съдът счита, че част от изискванията на ЗПК са спазени –договорът е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, в екземпляр за всяка от страните. Видни са датата и мястото на сключване, срок, общия размер на кредита и условията за усвояването му, размер на лихвен процент. Представени са Общи условия, при които се предоставя кредита. Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител и осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси. Договорът за кредит е сключен при действието на ЗПК, съгласно чл.

24 от който за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 от ЗПП като в чл. 143, ал. 1 е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Следователно, съдът дължи проверка съдържа ли се в него неравноправна клауза и при наличието на такава – нищожна ли е.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен, в който случай потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, съгласно чл. 23 от ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК определя за общ разход по кредита за потребителя всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Съдът счита, че договарянето с чл. 3 от договора противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата 3 на договаряне при потребителско кредитиране.

Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Уговарянето на такава неустойка противоречи и на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва, а с процесната клауза се добавя задължение за заплащане на още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди.

Съдът счита, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която норма договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Предвид включването от заемодателят на неустойката за непредоставяне на обезпечение в погасителния план към договора за паричен заем, то този разход е бил предвидим за дружеството и е следвало да бъде включен в ГПР.

Така се постига скрито оскъпяване на кредита, тъй като разходите не са посочени в ГПР и по този начин се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Налице е противоречие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което влече недействителност на договора на осн. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. На осн. чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Предвид гореизложеното, исковата претенция следва да бъде уважена за сумата в размер на 1000,00 лева с равностойност 511,29 евро, представляваща предоставена и непогасена главница по договора, доколкото не са извършвани плащания по договора. Претенциите за лихви следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Ищецът претендира сторените в заповедното производство разноски и тези в настоящото производство. На осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съдът определя юрисконсултско възнаграждение на ищеца в размер на 51,13 евро (100,00 лева). Реализираните от него разноски в настоящото производство са 127,25 лева с равностойност 65,06 евро за държавна такса. Съобразно уважената част от иска, на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 97,89 евро. Сторените от него в заповедното производство разноски са в размер на 72,75 лева или 37,20 евро, от които му се следват 31,34 евро.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

4

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че в полза на ищеца **** с ЕИК ****, седалище и адрес на управление **** съществува вземане от ответника Д. С. С. с ЕГН **********, адрес **** за сумата от 511,29 евро (с равностойност 1000,00 лева), представляваща неплатена главница по сключен между тях договор за кредит № ****/29.10.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 15.07.2025 г. до окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за сумата 95,57 евро (с равностойност 186,92 лева) възнаградителна лихва за периода от 29.10.2024 г. до 26.06.2025 г. за които е издадена заповед за изпълнение № 927/15.07.2025 г. по ч.гр.д. № 1891/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен.

ОСЪЖДА Д. С. С. с ЕГН **********, адрес **** ДА ЗАПЛАТИ на **** с ЕИК ****, седалище и адрес на управление **** сумата от 97,89 евро, представляваща направени от ищеца в настоящото производство съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.