Решение № 4814 от 04.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4814 гр. Пловдив, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330113620 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 240 от ЗЗД.

Ищцата З. М. В., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ** ** **** ****************, чрез адв. С. П., е предявила против „Фреоз“ ЕООД, ЕИК: 205759601, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. „Данаил Николаев” № 62, ет. 1, ап. 1, представлявано от ********** Г.Л.К., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 2 000 лева, като частична от 40 000 лева, представляваща дадена в заем и невърната до момента, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба- 20.09.2023 г., до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че ищцата и законният представител на ответника били бивши съпрузи, чийто брак бил прекратен през 2022 г. За нуждите на дружеството бабата на ищцата- З. М. В. сключила с ответника устен договор за заем за сумата от 40 000 лева, като по този начин тя искала да подпомогне дружеството. Уговорката била връщането на сумата да става на части или наведнъж, както е по- удобно на ответника. Заемът бил даден заради родствените отношения на ищцата с баба й. Последната превела на внучката си сумата от 40 000 лева на няколко вноски, а от своя страна ищцата на два пъти- съответно на 06.12.2021 г. и на 21.12.2021 г., превела по сметка на ответника сумите от по 20 000 лева, или общо 40 000 лева. След влошаване на отношенията между съпрузите, законният представител на дружеството отказал да обсъжда въпроса за връщане на заема, който ищцата започнала да връща на баба си. Ответникът бил уведомен и с писмена покана чрез ЧСИ, но в дадения му срок не изпълнил, нито проявил активност за уреждане на въпроса. В тази връзка се моли за 1 осъждането му да върне част от получената сума- само 2 000 лева. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор. На първо място се излагат съображения за нередовност на исковата молба, предвид противоречия между обстоятелствена част и петитум. Отделно от това, искът бил недопустим, защото ищцата защитавала от свое име чужди права. На следващо място, по същество се оспорва обстоятелството, че в случая съществувало заемно правоотношение, във връзка с направени парични преводи на суми по сметката на дружеството. От писмените доказателства не се установявало, че банковите преводи касаят заем, а по сметката на ищцата от баба й имало и много други предходни нареждания, като ищцата извършвала различни трансакции и операции със сумите по сметката си. Освен това, тя била едноличен собственик на капитала на ответното дружество до 09.12.2019 г., когато била и в брак с настоящия управител на дружеството. Ищцата нямала заемни правоотношения нито с баба си, нито с ответника, като приложените от самата нея писмени доказателства установявали това- липсвали писмени договори за заем, а банковите преводи били с основание „захранване“ на сметка. Ищцата към момента на извършените преводи работела като отчетник в дружеството и съпругът й, който имал голямо доверие в нея, й бил дал сумата от 40 000 лева в брой, за да я внесе тя по банкова сметка на дружеството като вноска по чл. 134 от ТЗ. Договорът за заем включвал реалния елемент- получаване на средствата, което се удостоверявало с поемане на задължението да се върне съответната сума, но в случая такова нещо нямало, поради което и договор не бил сключван. Моли за отхвърляне на иска.

Претендира и разноски. В с.з чрез пълномощниците си поддържа отговора. Представя се и писмена защита.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Видно от извлечение от банковата сметка на ищцата, същата е превела по банковата сметка на ответника следните суми: на 06.12.2021 г.- сумата от 20 000 лева и на 21.12.2021 г.- също сумата от 20 000 лева, като и двата превода са с основание „захранване“.

Ищцата е изпратила до ответника, който е получил на 12.09.2023 г. писмената й покана за връщане на сумата от 40 000 лева- дадена в заем по банков път.

Ищцата е представила извлечения от свои банкови сметки, от които е видно, че нейната баба- З. М. В. й е превеждала по банков път различни суми във времето- 10 000 лева, 2 000 лева, 5 000 лева и други, отново с основание на паричните преводи- „захранване на сметка“.

Видно от трудов договор № **/ 24.02.2021 г., ищцата е заемала в ответното дружество длъжността „**********“.

Според протокол № 10/ 01.12.2021 г., едноличният собственик на капитала на „Фреоз“ ЕООД, ЕИК: 205759601- Г.Л.К., е взел решение да внесе сумата в размер на 40 000 лева, като вноска по чл. 134 от ТЗ, поради възникнала нужда от парични средства за дейността на 2 дружеството, които да му бъдат върнати в 5- годишен срок. Приложено е и извлечение от протоколната книга на дружеството, в която е отразено съответното действие.

От „Банка ДСК“ АД е представена информация за наличности, движения и операции за периода 25.06.2018 г.- 21.12.2021 г., за три банкови сметки с титуляр- ищцата.

Приета и съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице, след извършена проверка на банковите сметки на ищцата, е установило, че баба й е превела общо суми в размер на 63 000 лева, а пък ищцата е извършила разходи в размер на 85 199, 11 лева (за покупка на имот в с. **********- 13 000 лева; изтеглени суми от банкомат или на каса63 943, 50 лева; плащания чрез ПОС терминал- 8 255, 61 лева).

Събрани са и гласни доказателства, чрез разпит на един свидетел, ангажиран от ответника (протокол от с.з. от 11.06.2024 г.). Св. В.П.П.- познат на Г. и З., от около 2012 г., посочва, че когато живеел в гр. ********** за периода 2019 г.- 2023 г. контактите със семейството им били по- чести, те дори били и съседи за кратко. Съпругът се занимавал с бизнес- зареждане на автоклиматици, като ищцата също била ангажирана в тази работа.

Основните финансови средства за семейството им идвали от дейността на фирмата, като Г. предоставял на З. и служебни пари, които тя да внася в банка. Той тогава нямал време да се занимава с административната част на нещата, която движела съпругата му, защото ходел на адреси да обслужва автомобилите. Служебните пари не били нейни лични средства, а фирмени- от дейността на дружеството „Фреоз“ ЕООД и се внасяли пак по банкова сметка на фирмата. Тази фирма стартирала основно със спестени средства на Г., който през годините се занимавал с различни неща. Свидетелят нямал представа за годишни обороти на дружеството, нито за точни суми, които се внасяли по сметка на фирмата. Знаел, че З. също работи към фирмата, като след това била в майчинство. Той вече работел в гр. ********** и сега не поддържали толкова близки отношения.

Приет е още и нотариален акт за доброволна дела от 26.08.2022 г., според който Г.Л.К., е получил в свой дял като изключителна собственост недвижим имот, находящ се в с.

**********, ** ** **** ****************, а З. М. В.- сумата от 20 000 лева, като уравнение на дела си.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

По смисъла на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД с договора за паричен заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари, срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът се счита за сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на съгласието на страните за това, поради което, независимо дали е налице писмен акт между тях или устна уговорка, само с предаването на съответната сума е завършен фактическият състав на съглашението. Именно предвид реалния характер на договора, за да се приеме, че такъв е съществувал, трябва безспорно да се установи, че търсената сума действително е получена от задълженото в заем лице. Между страните по делото няма писмен договор, нито пък друг писмен документ, съдържащ 3 признание на ответника, че е получил от ищцата някакви пари в заем. Тежестта на доказване на съществуването на заемно правоотношение е на страната, която търси изпълнение по него, в случая- на ищцата, която посочва, че ответникът не й е върнал съответната сума, доколкото пък той въобще оспорва факта да е получавал каквито и да е парични средства в заем от същата.

Няма спор, че по банков път, на два пъти- съответно на 06.12. и на 21.12.2021 г. ищцата е превела по сметка на ответника суми от по 20 000 лева (или общо 40 000 лева), но основанието за извършването и на двата превода не е „заем“, а „захранване“, което се установява от извлечението от банковата сметка. При това положение не е доказано, че точно тези два превода инкорпорират твърдяния в исковата молба устен договор за заем между страните, доколкото самата ищцата, която е извършвала лично съответните банкови операции, не е посочила, че те са заем. Оттук- не се установява наличието на подобна уговорка чрез извършването на двата парични превода.

На следващо място, ищцата твърди, че баба й решила да помогне финансово на ответника, като правела парични преводи на свои средства по сметки на ищцата, която пък вече ги внасяла по сметката на дружеството, като отново отношенията били заемни. В тази връзка обаче не се ангажират гласни доказателства (пълномощникът на ищцата в първото с.з. се отказа от разпита на бабата, а в следващото с.з. се отказа и от разпита на другия допуснат на страната свидетел), поради което твърденията остават недоказани.

Действително се установява от банковите извлечения от сметките на ищцата, проверени и от вещото лице по ССчЕ, че бабата е правела преводи на внучката си, но пък последната е извършвала и разходи, които са надвишавали преводите й, поради което след извършените приспадания е видно, че в сметката на ищцата не е имало в съответния момент 40 000 лева, дадени от баба й, които да бъдат преведени по сметката на дружеството, както се посочва в исковата молба. Пак в тази връзка следва да се отбележи, че всички банкови преводи от бабата са отново с основание „захранване“, поради което самият вносител на сумите по този начин изначално е отрекъл наличието на заемни правоотношения.

Отделно от горното, в отговора са наведени твърдения, подкрепени и с писмени доказателства, които като документи не са оспорени от ищцата, за това, че едноличният собственик на капитала на ответното дружество е взел решение, което е оформил писмено по надлежния ред, за извършване на вноска по чл. 134 от ТЗ, т.е. да вложи лични средства, с които да подпомогне дейността на ЕООД- то, които в после му бъдат възстановени във времето. Датата на това решение е 01.12.2021 г., а двата процесни банкови превода са непосредствено след това (на 06.12. и на 21.12.2021 г.), а предвидената за влагане като вноска сума е една и съща с тази на преводите (40 000 лева). Налице са и гласни доказателства за това, че още докато са били съпруги Г. и З., тя като негово доверено лице и служител в дружеството е отговаряла за внасянето на суми по банкови сметки на фирмата, като са й били предоставяни от съпруга лични негови средства както за семейни нужди, така и за служебни цели. В този смисъл се явява доказана тезата на ответника, че въпросните два превода не са заем от ищцата (нито пък от баба й), а представляват ли чна вноска на

4 собственика на капитала в полза на дружеството, които само фактически са били преведени от ищцата по банковата сметка на ЕООД- то. Не се ангажират насрещни доказателства, които да опровергават събраните по делото писмени и гласни в тази насока, поради което няма как и тук да се приеме предвид пасивното процесуално поведение на ищцата, че между страните е съществувало заемно правоотношение, в изпълнение на което са преведени тези суми.

В заключение се налага изводът, че по никакъв начин не се установява нито наличието на уговорка между страните, свързана с искане на ответника за даването му в заем на парична сума от ищцата, нито пък фактическото предаване на такава, за да е налице неизпълнение на задължение, произтичащо от невърнат заем, макар и въобще да не е ясен срокът на това задължение, както и каквито и да е други конкретни параметри от твърдяната устна договорка между лицата. Затова, с оглед събраните по делото доказателства, следва, че искът е недоказан и като такъв следва да се отхвърли.