Решение № 3251 от 19.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3251 гр. София, 19.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20221100507953 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №20039543 от 02.06.2022г., постановено по гр.дело №20934/2021г. по описа на СРС, ГО, 174 с-в, е признато за установено, че И. С. Г., ЕГН **********, дължи на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК **** на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр., чл. 9 ЗПК сумата в размер на 600 лв.- главница по Договор за потребителски кредит №30040971055, ведно със законна лихва от 15.12.2020 г. до изплащане на вземането, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 62835/2020 г. по описа на СРС, като са отхвърлени предявените от „П.К.Б.”ЕООД срещу И. С. Г. искове на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр., чл. 9 ЗПК за признаването за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 127,93 лв.- договорно възнаграждение за периода от 01.01.2020 г. до 01.11.2020 г. по Договор за потребителски кредит №

30040971055; сумата от 145,75 лв.- лихва за забава за периода от 02.01.2020 г. до 01.11.2020 г. и сумата от 47,48 лв.- законна лихва за периода от 01.11.2020 г. до 14.12.2020 г., които суми са част от предмета на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 62835/2020 г. по описа на СРС. Отхвърлени са и предявените осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр., чл. 9 ЗПК за сумата от 180,00 лв.- неплатено възнаграждение за закупена услуга “Фаст” и сумата от 480,00 лв.- неплатено възнаграждение за закупена услуга “Флекс” по Договора за потребителски кредит. Ответникът е осъден да заплати на ищеца 30,97 лв. разноски за заповедното производство и 49,95 лв. разноски за исковото производство..

Срещу така постановеното решение в частта с която е отхвърлен искът за установяване дължимостта на договорно възнаграждение по процесния договор за кредит в размер на 127,93 лева, е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна 1 жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че договорената възнаградителна лихва не е нищожна като противоречаща на добрите нрави и ответникът я дължи. Излага подробни съображения в този смисъл. Претендира отмяна на решението на СРС в обжалваната му част и уважаване на иска в същата част, както и разноски по производството.

Въззиваемият ответник в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно в обжалваната му част, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

В договора е уговорен годишен лихвен процент (възнаградителна лихва) в размер на 40,90%. Макар към датата на сключване на договора да не са налице императивни разпоредби конкретно относно размера на възнаградителната лихва, трайната съдебна практика, посочена и от първостепенния съд в обжалваното решение приема, че противоречи на добрите нрави уговарянето на възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени задължения, какъвто е и настощият случай. Ноторно е, че към датата на сключване на процесния договор размерът на основния лихвен процент е бил 0%, следователно законната лихва е била в размер на 10%.

Уговореният размер от 40.9% годишен лихвен процент надвишава повече от три пъти законната лихва, поради което тази уговорка е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и не поражда задължения за кредитополучателя.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно в обжалваната му част.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира такива, поради което разноски не се присъждат.

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.З ГПК.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №20039543 от 02.06.2022г., постановено по гр.дело №20934/2021г. по описа на СРС, ГО, 174 с-в в обжалваната му част.

В останалата (отхвърлителна) част решението е влязло в сила като необжалвано.

Решението е окончателно.

2

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3