Решение № 18387 от 14.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18387 гр. София, 14.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110153688 по описа за 2024 година

РЕШЕНИЕ

18.07.2025 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Надя Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 53688/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „С“ ЕООД срещу Д. В. С., като се твърди, че страните се намирали в трудово правоотношение по силата на трудов договор от ******* г. за длъжността „шофьор на товарен автомобил международни превози“. Поддържа, че със заповед от 15.12.2023 г., основното трудово възнаграждение на ответницата бил повишено в размер на 933,00 лева. Навежда доводи, че във връзка с изпълнението на трудовото правоотношение на ответницата бил поверен за управление влекач „С“, рег. № *******, но ответника бил увредил влекача, като имало вреди по челен и десен панел на тавана. Излага съображения, че увреждането било настъпило на 07.08.2024 г., при извършена маневра от ответницата преди влизане с влекача в транспортната база, като протокол за ПТП не бил съставян. Твърди, че стойността на ремонта била в размер на 2433,89 лева. Поддържа, че с 1 оглед повереното на ответницата имущество и с оглед длъжностната характеристика на ответницата, същата имало отчетническо качество, като поддържа, че с оглед трикратния размер на трудовото възнаграждение от същата се претендирала по-малка сума. Инвокира доводи, че ответницата отговаряла за нанесените вреди по имуществото на работодателя, който били нанесени при небрежна форма на вина, при изпълнение на трудовите си задължения. Развива доводи, че била издадена Заповед № ***/***** г., за осъществяването на ограничена имуществена отговорност на ответницата, но същата не била връчена преди прекратяването на трудовото правоотношение, поради което отговорността следвало да се реализира по съдебен ред. Иска ответницата да бъде осъдена да заплати претендираната сума, както и сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се прави отвод за недопустимост на претенцията, тъй като към момента на подаването на исковата молба ответницата нямала качеството на работник или служител, като аргументира, че не е спазена процедурата по чл. 210 КТ. Поддържа, че в с оглед правилото на чл. 210, ал. 3 КТ, за да се предяви иск от работодателя е необходимо работникът или служителят писмено да е оспорил заповедта за реализирането на имуществената отговорност, като в случая заповед не била връчена, поради което не били налице материалноправно основание за ангажирането на ограничената имуществена отговорност пред съд, като прави извод за недопустимост на претенцията. Сочи, че сроковете за реализирането на ограничената имуществена отговорност са изтекли, като нямал и качеството на отчетник. Отделно от това развива съображения, че самият работодател е преценил да не в възползва от сроковете уговорени за прекратяването на трудовия договор, което била негова преценка, но доколкото срокът бил тримесечен това изцяло следвало да предостави възможност на ищеца да извърши процедурата по чл. 210 ГПК. Аргументира, че представените по делото доказателства не отразявали действителното фактическо положение. Иска отхвърляне на исковете.

С Определение № 9606/19.05.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2877/2025 г. по описа на СГС е отменено Протоколно определение от 23.01.2025 г., постановено по гр. д. № 53688/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав, с което производството е прекратено на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на предявени иск, като делото е върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

В правилото на чл. 278, ал. 3 ГПК е предвидено, че определението постановено по частна жалба е задължително за долустоящият съд, поради което и настоящият съдебен състав, въпреки логическите грешки и неправилно посочена съдебна практика от въззивният съд, следва да се съобрази с правосъдната му воля и да разгледа настоящото производство.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 210, ал. 3, във вр. ал. 1 КТ, във вр. чл. 206, ал. 1 КТ.

При така изложените фактически твърдения съдът приема, че за да носи ограничена имуществена отговорност работникът или служителят за причинени от него вреди следва в обективната действителност да са се проявили следните материални предпоставки (юридически факти): 1. работникът или служителят да е изпълнявал трудовите си задължения при ответника през процесния период; 2. противоправно неизпълнение на тези трудови задължения, изразяващо се в несъответствие между дължимото и фактическото поведение на ответника; 3. причиняване на вредоносен резултат; 4. причинно-следствена връзка между противоправното неизпълнение на трудовите функции и настъпилите 2 вредоносни последици; 5. виновно поведение на ответника и 6. работодателят да е издал заповед за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на служителя, като в 1месечния срок служителят да е възразил. Тези обстоятелства трябва да бъдат установени от ищеца. А ответникът носи доказателствената тежест да установи пълно и главно, че е заплатил дължимото възнаграждение или не е възразил срещу издадената заповед.

Представен е Трудов договор от ******* г., сключен между „С“ ЕООД от една страна, в качеството на „работодател“ и Д. В. С. от друга страна, в качеството на „работник (служител)“. По силата на трудовия договор работодателят възлага, а работникът приема да извършва длъжността „Шофьор на товарен автомобил международни превози“, а работодателят се задължава да заплаща трудово възнаграждение в размер на 780,00 лева.

Трудовият договор е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което при липсата на доказателства, че последният не е автентичен, то същият обвързва страните с оглед обективираните в него изявления и произтичащите от това субективни права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Представена и неоспорена е Заповед от 13.12.2023 г., като се установява, че работодателят е увеличил трудовото възнаграждение на работника от 780,00 лева на 933,00 лева, считано от 01.01.2024 г.

От Заповед № ****/******* г. се установява, че работодателят „С“ ЕООД е наложил ограничена имуществена отговорност на Д. В. С. за вреда причинена на работодателя, поради небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения и експлоатация на влекач „С“, рег. № *******, в размер на 2433,99 лева. По делото няма данни заповедта да е била връчена на работника или служителя, като същата е единствено едностранно подписана от работодателя.

С молба от 07.08.2025 г. Д. В. С. е посочила, че иска да прекрати трудовото правоотношение със „С“ ЕООД.

Приложена е Заповед от 07.08.2024 г. от която се изяснява, че „С“ ЕООД е констатирал прекратяването на трудовия договор с Д. В. С. по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 07.08.2024 г.

Съгласно чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовият договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие – по взаимно съгласие на страните, изразено писмено.

Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. По взаимно съгласие на страните (чл. 325, т. 1 КТ) трудовият договор може да се прекрати, ако и двете страни са изразили писмено волята си за това. Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се изрази и чрез връчване на заповед за прекратяване на трудовия договор, но това следва да се извърши в 7-дневния срок от получаване на предложението – Решение № 326 от 19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г. IV г.о. ВКС. Ако са изпълнени изискванията на чл. 325, т. 1 КТ и работодателят е уведомил работника (служителя), че приема предложението, заповедта може да се издаде и по-късно, защото съгласието вече е постигнато, а заповедта само го констатира – Решение № 525 от 26.04.2006 г. ВКС, III г.о., Решение № 1333 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 704/2005 г., III г. о. Трудовият договор се прекратява в момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно (декларативно) действие.

Следователно в случая между страните безспорно се установява, че същите са се 3 намирали в трудово правоотношение, както и че същото е прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че основният спорен въпрос по делото е дали в случая е осъществен фактическият състав за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя.

Ограничената имуществена отговорност се осъществява по правилата на чл. 210 ГПК, а пълната имуществена отговорност се осъществява само по съдебен ред – чл. 211 КТ – така Решение № 124 от 23.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5460/2013 г., III Г. О., съответно Решение № 241/07.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2014 г., III Г. О..

Настоящият съдебен състав намира, че ангажирането на ограничената имуществена отговорност по реда на чл. 210 КТ касае особен ред с „квази“ рекламационно производство в рамките на трудовото правоотношение, което е надлежна предпоставка, за да се ангажира отговорността на работника или служителя по съдебен ред. В случая още по твърдения подобно производство не е било проведено, като самият ищец сочи, че причината за това било прекратяването на трудовото правоотношение. В тази насока, съдът намира, че доводите са ирелевантни, тъй като при преценка на събраните по делото писмени доказателства се установява, че заповедта за инициирането на производството по чл. 210 КТ предхожда прекратяването на трудовото правоотношение, а единствено по волята на работодателя, въпреки срока по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, последният се е съгласил да прекрати трудовото правоотношение. Тоест, самият ищец се е поставил в невъзможност да завърши рекламационното производство и да осъществи фактическият състав на ограничената имуществена отговорност по КТ. Това не означава, че последният не разполага с друга претенция, което основание обаче е различно от процесното в случай, че се установи, че ответницата е действала противоправно при управлението на влекача.

На следващо място, съдът счита, че въпреки възложената в тежест на ищеца доказателствена тежест, то последният не е установил пълно и главно по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК обстоятелствата свързани с това, че именно ответницата е управлявала процесния влекач, като са настъпили вреди при твърдения механизъм, съответно наличието на причинно-следствена връзка. При това положение с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.

За пълнота на мотивите трябва да се изложат и следните съображения от съда:

Въпросът за основанието на което е предявен иска е от значение от процесуална гледна точка, тъй като с оглед основният принцип в българският граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), съдът е длъжен да разгледа спора на въведеното от ищеца основание, за което се дължи и т. нар. защита-санкция (арг. чл. 2 ГПК).