Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 7 от 09.01.2026, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно търговско дело 691/2025
Вид
Решение № 7
Подписан
09.01.2026
В сила
15.10.2026
Състав
Христо Лазаров, Жана Иванова Маркова, Женя Димитрова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№7 гр. София, 09.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело № 20251001000691 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава двадесета ГПК – Въззивно обжалване.

Образувано е по въззивна жалба от ответника - „Спорт сити студентски град” ЕООД, чрез адв. Й. срещу решение № 260070 от 09.07.2025г. по т.д. № 1725/2019г. по описа на СГС, т.о., VІ-17 състав, в частта, с която е осъден да заплати на „Обединена Българска банка“ АД сумата от 65 405,54 лв. – неустойка, дължима по чл. 6, ал. 3 от договор за наем от 30.07.2015 г. за периода от 10.10.2018 г. до 20.05.2019 г. в размер на трикратния размер на уговорената наемна цена, пропорционално изчислена за периода на ползването на недвижимия имот, представляващ спортен комплекс „Младост“, със застроена площ от 791,53 кв.м., разположен в жилищен блок № 1Д, находящ се в гр. София, ж.к. „Младост“ № 1, след прекратяване на договора за наем, ведно със законната лихва от 28.08.2019 г. /датата на подаване на исковата молба в съда/ до окончателното плащане и за сумата 3 676,85 лева разноски по делото.

В частта, с която е отхвърлен искът за сумата над 65 504,54 до предявеният размер от 66 600 лева, поради извършено съдебно прихващане със сума в общ размер от 1 194,46 лева, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, на основание чл. 296, т. 1, пр. първо от ГПК.

Въззивникът/ответникът - „Спорт сити студентски град” ЕООД счита, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че ответникът е отказал да изпълни задължението си за освобождаване на наетия имот, докато ищецът не изпълни задължението 1 си за връщане на движимите вещи на ответника, находящи се в имота, на основание чл. 90 ЗЗД. Първоинстанционният съд не е разгледал това възражение и го е изопачил, че поведението на ответника било недобросъвестно и той не можел да черпи права от това, което би довело до неоснователното обогатяване. На следващо място твърди, че първоинстанционният съд неправилно се е произнесъл по възражението за нищожност на претендираната неустойка поради противоречие с добрите нрави, каквото не било направено. Ответникът единствено е възразил, че претендираното обезщетение в трикратен размер на наемната цена е неморално високо. Освен това, не са били обсъдени доводите на ответника, че в разпоредбата на чл. 3.2 от процесния договор било уговорено обезщетение за ползване на имота без сключен договор за наем в размер на 1 200 лева, което съответствало на 40 лева на ден. След приключване на устните състезания е подадена молба вх. 33694/10.12.2025г. от ответника, в която адв. Й. излага допълнителни доводи за наличието на основания за упражняване правото му на задържане по реда на чл. 90 от ЗЗД.

Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете съдебни инстанции, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемият/ищецът - „Обединена Българска банка“ АД е подал в срок писмен отговор на въззивната жалба, чрез юр. А.. Твърди, че е неоснователно възражението на въззивника по чл. 90, ал. 1 ЗЗД и следвало да се остави без разглеждане. На следващо място твърди, че в чл.

6.3 от договора за наем, страните са фиксирали конкретна неустойка при неизпълнение на задължението на наемателя за връщане на имота след неговото прекратяване. На последно място твърди, че първоинстанционният съд правилно е съобразил критериите очертани в ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк. Дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 360 лева. В условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност на заплатеното от въззивника адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е депозирана от легитимирано лице, срещу подлежащо на въззивно обжалване решение на СГС, в законоустановения срок и е процесуално допустима, поради което подлежи на разглеждане по същество.

При служебно извършена от въззивния съд проверка на основание разпоредбата на чл. 269 ГПК, се установява, че решението в обжалваната част е валидно и допустимо.

Въззивният съд приема установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и правни изводи за основателност на предявените искове, към които мотиви следва да препрати, на основание чл. 272 ГПК.

Страните във въззивното производство не спорят, че между тях е възникнало валидно правоотношение по договор за наем от 30.07.2015 г., по силата на който ищецът в качеството на наемодател е предоставил на ответника в качеството на наемател за временно и възмездно ползване следния свой собствен недвижим имот: спортен комплекс „Младост“, целият със застроена площ от 791.53 кв.м., разположен в жилищен блок № 1Д, находящ се в гр. София, ж.к. „Младост 1“ съгласно Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим 2 имот от 28.10.2014 г. В чл. 1.1 от договора е посочено, че имотът се предоставя за ползване заедно с намиращото се в него обзавеждане и оборудване, подробно описано в Приложение 1 към Приемо-предавателен протокол от 31.10.2014 г. Имотът е предоставен от наемодателя на наемателя на 31.10.2014 г. с приемо-предавателен, в който подробно е описано неговото състояние, както и намиращото се в него обзавеждане и оборудване. Съгласно чл. 2.1 от договора е уговорен срок от една година, считано от 01.07.2015 г., а съгласно чл. 2.3 договорът се счита за автоматично продължен за още една година, ако в срок от два месеца преди изтичането на предвидения срок в алинея първа нито една от страните не отправи писмено изявление до другата страна за неговото прекратяване. В чл. 3 страните по договора са уговорили, че месечната наемна цена на имота е в размер на 3 000 лева с ДДС. В чл. 6.3 от договора за наем, страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението за връщане на имота заедно с предоставеното обзавеждане и оборудване наемателят дължи на наемодателя обезщетение за ползване без правно основание, равно на трикратния размер на уговорената наемна цена, пропорционално изчислена за периода на ползването. Страните не спорят, че договорът за наем е прекратен на 06.10.2018 г., когато е изтекъл срокът на едномесечното предизвестие по чл. 238 ЗЗД, отправено от ищеца до ответника и връчено на 06.09.2018 г. С влязло в сила Решение № 70 от 27.03.2019 г. по т.д. № 2344/2018 г. по описа на СГС, ТО, VI-15 състав, „Обединена Българска банка“ АД е осъдила „Спорт сити студентски град” ЕООД, на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да му предаде процесния имот. Видно от протокол за извършване на въвод по изпълнително дело № 20198400400400441 по описа на ЧСИ М.Ц., рег. № ***, с район на действие СГС, се установява, че на 20.05.2019 г. „Обединена Българска банка“ АД е бил въведен във владение на имота. Страните не спорят, че за периода от 10.10.2018 г. до 20.05.2019 г. ответникът се е намирал в имота и не е предал фактическата власт върху него на ищеца.

За да уважи предявените искове първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви, че в чл. 6.3 от договора, страните са уговорили клауза за неустойка при неизпълнение на задължението на ответника да предаде владението на имота след прекратяване на наемното правоотношение. Извършил е преценка на съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението на задължението вреди, както и при преценка на начина на уговаряне на неустойката, а също размерът на уговорената неустойка – трикратният размер на уговорената наемна цена, пропорционално изчислена за периода на ползването. Приел, че клаузата за неустойка е действителна, тъй като не нарушавала добрите нрави и принципа за справедливост. Неустойката, наред с обезщетителната си функция, изпълнявала и стимулираща, обезпечителна и наказателна функция, поради което определеният размер на неустойката има за цел и да накаже в гражданскоправния смисъл неизправната страна. От данните по делото се налагал извод за това, че неустойката по чл. 6.3 от договора е изпълнявала изброените по-горе функции в цялост и не е нищожна. За да отхвърли възражението на ответника за упражнено право на задържане на недвижимия имот, първоинстанционният съд е приел, че ответникът е недобросъвестен. Наличието на спор между страните за собствеността на находящите се в недвижимия имот движими вещи не 3 можел да обоснове право на наемателя да продължи да ползва имота безсрочно, без да дължи съответно обезщетение за това на наемодателя. Противното би означавало наемателят да се обогати неоснователно за сметка на наемателя, което е недопустимо.

Всякакви възражения във връзка с това кому принадлежи правото на собственост върху вещите, представляващи обзавеждане и оборудване в недвижимия имот, могат да имат отношение към евентуални претенции по отношение на тези движими вещи, не и по отношение на недвижимия имот и не могат да обосноват право на страната да задържа неправеморно същия. Първоинстанционният съд е изчислил, че размерът на претенцията за периода от 10.10.2018 г. до 20.05.2019 г. възлиза на сумата 66 600 лв. (300 лв.х222 дни =66 600 лв.).

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна страна следното:

Неоснователно е твърдението на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно се е произнесъл по възражението за нищожност на претендираната неустойка поради противоречие с добрите нрави, каквото възражение не било направено, а само е възразил, че претендираното обезщетение в трикратен размер на наемната цена е неморално високо.

Съгласно разпоредбата на чл. 309 от ТЗ, неустойката дължима по търговска сделка между търговци не може да бъде намалявана поради прекомерност. Първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на възражението на ответника за нищожност на уговорената неустойка в чл. 6.3 от договора поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето от ЗЗД. Уговорената наемна цена на договора е част от фактическия състав за определяне размера на процесната неустойка, поради което следва да послужи като материален критерии за преценка на нейната действителност.

Задължението на ответника е непарично – да върне имота, заедно с предоставеното оборудване и обзавеждане при прекратяване на договора за наем, съгласно чл. 5.4 от договора за наем. Неизпълнението на това задължение е обезпечено с уговорената в чл. 6.3 неустойка – при неизпълнение на задължението за връщане, наемателят дължи на наемодателя обезщетение за ползване без правно основание в размер на трикратния размер на уговорената наемна цена. Тази неустойка е компенсаторна и обезпечава вреди от неизпълнение на задължението за връщане на имота, съобразно изтеклия период от време, в което е държан от наемателя без основание.

Съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено в мотивите на т. 3 от мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълкувателно дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на договора и при съобразяване на примерно неизчерпателно изброени критерии. В процесния случай, вредите които се обезпечават са вследствие на виновно неизпълнение на задължението на наемателя, да върне имота на наемодателя след прекратяването на договора за наем. Към момента на сключване на договора може да се извърши преценка за съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди – неполучен месечен наем в размер на 4

3 000 лева, невъзможност за преотдаване на имота на трети лица при явна тенденция за увеличаване на наемната цена, както и невъзможност за неговата продажба при наличието на спор и неговото държане от предишния наемател.

Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1, пр. второ от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване неизпълнението на задължението на ответника за процесния период от 10.10.2018г. до 20.05.2019г. Ищецът не носи тежестта на доказване за действителния размер на претендираните вреди.