Определение № 1004 от 09.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1004 гр. София, 09.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Кристияна Генковска

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20228002902636 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Н. П. Х., чрез назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ст. С. от АК-Бургас, и на С. Д. Х., чрез назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ел. С. от АК-Бургас, срещу Решение № 594/17.06.2022 г. , постановено по в. гр. д. № 315/2022 г. по описа на ОС-Бургас, III въззивен граждански състав, с което е потвърдено Решение № 261070/11.08.2021 г., постановено по гр. д. № 6475/2019 г. по описа на РС-Бургас, в частта, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК субективно пасивно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал.

1 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на паричното вземане (при пораждане на пасивна солидарност между касаторите-ответници) в размер на сумата от 7669,38 евро, удостоверено в Заповед № 1326/13.04.2018 г. за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 2490/2018 г. по описа на РС-Бургас, която представлява част от остатъчната главница по Договор за ипотечен кредит № 98-51/18.07.2007 г., сключен с „Алфа Банк” АД (чрез управителя на регистрирания клон в Република България), чийто универсален правоприемник е „Юробанк България” АД, ведно със законната мораторна 1 лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 05.04.2018 г., до окончателното заплащане (с прекъсване за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2010 г. - от първоинстанционния съд е съобразена правната норма, уредена в чл. 6 ЗМДВИП).

Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като процесната заповед за незабавно изпълнение подлежи на обезсилване поради установения в хода на исковия процес факт, че длъжниците в заповедното производство нямат обичайно местопребиваване в Република България.

Считат, че решението е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при необоснованост на фактическия извод, че чрез упражняване на потестативно право банката надлежно е превърнала разсроченото главно парично задължение в предсрочно (незабавно) изискуемо. В този смисъл, твърдят, че уведомленията за предсрочна изискуемост на кредита не са връчени на ответниците, а на лице, което не може да се счете, че е част от семейството или домакинството, т.е. то не овластено да получи книжа, от които биха настъпили законови последици. Считат, че в настоящото исково производство е останало неизяснено обстоятелството каква част от твърдения остатък на главницата се претендира (за кои вноски и за кой период), като извършените през 2017 г. плащания от длъжниците неправилно са отчетени за погасяване на вземания, чиято изискуемост е настъпила през 2013 г. (при безспорността на факта, че за вноските, в които се включва и част от главницата, е издадена заповед за незабавно изпълнение, която е влязла в сила). В този смисъл, твърдят, че окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не се е произнесъл и по довода им, че по делото е представен погасителен план единствено за първата година, поради което не може да се определи конкретната структура на дълга, изразена в съответните месечни погасителни вноски, респ. не може да се установи дали погасяването на кредита е ставало по описания от приетата ССЕ начин. Поддържат своите правни доводи за нищожност поради неравноправност на клаузата в договора за банков кредит, която овластява банката с едностранно волеизявление да превърне разсроченото главно парично вземане в предсрочно (незабавно) и изцяло изискуемо.

Касаторът-поръчител счита, че въззивният съд неправилно е установил действителния момент, в който е настъпила твърдяната предсрочна 2 изискуемост на кредита, поради което не е приложил и правната норма на чл.

147 ЗЗД, уреждаща 6-месения преклузивен срок, с изтичането на който се прекратява учреденото от поръчителя лично обезпечение. В този смисъл, поддържа своя правен довод, че връчването на уведомлението за превръщане на кредита в предсрочно изискуем не е надлежно, поради което неправилно се явява правното съждение на въззивния съд, че предсрочната изискуемост е настъпила на 07.12.2017 г. и с подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – на 05.04.2018 г., банката е обезпечила своите права спрямо поръчителя. Счита, че, като не е обсъдил тези оплаквания за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, ОС-гр. Бургас е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, уредени в чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК. Въз основа на така изложените правни съждения поръчителят твърди, че неговата акцесорна отговорност може да бъде ангажирана само за неплатените вноски с настъпил падеж – за шестте месеца преди връчването на препис от исковата молба, което е станало на 18.02.2020 г., като се съобрази и обстоятелството, че по отношение на него предявените вземания са погасени с изтичане на законоустановения давностен срок.

Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК , касаторът Н. П. Х. обосновава със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Следва ли да се приеме, че уведомяването за извършеното правоприемство между кредитора и трето лице е достигнало да длъжника по договор за банков кредит и е надлежно извършено, когато самото съобщение, връчено чрез ЧСИ, е получено от трето лице (сестрата на втория ответник), което не е член на семейството или домакинството на длъжника-ответник, дори и с отбелязването, че ще го предостави на адресата, с което кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем?”; 2. „Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства, събрани по делото, и доводите, направени въз основа на тях?” и 3. „При произнасянето си по спорния предмет на делото задължен ли е въззивният съд да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?”

3

По първия (материалноправния) въпрос твърди противоречие с Решение № 180/23.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2400/2015 г., ТК, I отд. и Решение № 25/03.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 60208/2016 г., II г. о., а по втория и третия (процесуалноправните) въпроси, които по своето правно естество разкриват тъждествено съдържание - противоречие с ТР № 1/17.02.2001 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.

С правни доводи за нарушение на правилата на логическото мислене, довело да твърдяната необоснованост на въззивното решение, този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при допълнителната процесуалната предпоставка, уредена в чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК - поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторът С. Д. Х. поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси за допускане на въззивното решение до касационно обжалване: 1. „Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните, както и да посочи на кои точно факти, обстоятелства и доказателства почиват изводите по тях?”; 2. „Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника, съответно на поръчителя, волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем и дали е изпълнил надлежно задължението си да ги уведоми, ако е използвано посредничеството на ЧСИ?”; 3. „Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните, като посочи на кои точно факти, обстоятелства и доказателства почиват изводите му по тях, съответно да изложи ясни и логични мотиви?”

Касаторът твърди противоречие на обжалваното решение с постановките на т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 2/1967 г.; както и с казуалната практика: Решение № 60117/1.02.2022г. на ВКС по т. д. № 667/2020 г., II т. о.;

Решение № 2/17.02.2021 г. по гр. д. № 1248/2020г., III г. о. на ВКС; Решение № 104/19.07.2021 г. по гр. д. № 2017/2020г., IV г.о. на ВКС; Решение № 25/3.05.2017г. по гр. д. № 60208/2016г., II г. о. на ВКС; Решение № 4

41/29.05.2017г. по гр. д. № 60106/2016г. на II г. о. на ВКС.

Поддържа, че въззивното решение е постановено и в противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК практика на СЕС, формирана с решения, постановени по преюдициални запитвания от национални съдилища – процесуално основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК.

Счита, че въззивното решение трябва да се допусне до касационно обжалване и при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК - поради необходимостта от обогатяване на съдебната практика относно въпроса дали е допустимо размяната на кореспонденция между съдоговорителите, в частност отправянето на уведомления от кредитора по договор за ипотечен кредит до длъжника, съответно поръчителя, да става чрез частен съдебен изпълнител.

Ответникът не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от особени представители, назначени от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд изцяло е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е възприел като свои, но се е произнесъл по наведените във въззивните жалби правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение. ОС-Бургас е приел за установено, че по силата на договор за банков кредит от 2007 г. праводателят на ищцовата банка (при универсално правоприемство – по договор за прехвърляне на търговско предприятие) е предоставила на кредитополучателя Н. Х. кредит от 62000 евро, обезпечен с ипотека, при срок на действие на договора от 20 години (до 18.07.2027 г.), като паричното задължение за връщането на кредита е разсрочено на 228 анюитетни месечни вноски, при 12-месечен гратисен период. За обезпечаване на точното изпълнение на породените по 5 това кредитно правоотношение парични задължения е било учредено лично обезпечение по договор за поръчителство с втория ответник – С. Х..

Съобразил е заключението на приетата СИЕ, съгласно която за погасяване на главницата по кредита - за периода от 26.08.2008 г. до 18.10.2017 г., са отнесени 9996,44 евро, като след приспадане на платените суми (при обявена предсрочна изискуемост) към момента на подаване на заявлението за издаване на процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК 10.04.2018 г., са останали незаплатени суми по главницата от 52003,56 евро, а от възнаградителната лихва (макар те да не са предмет на настоящото заповедно и исково производство) към 10.04.2018г. са останали незаплатени 11422,13 евро. Като е разгледал поддържаните във въззивните жалби доводи за неправилност на обжалваното решение, въззивният съд е счел за неоснователни твърденията за неуведомяване на длъжниците за универсалното правоприемство между праводателя и ищеца, респ. за обявената предсрочна изискуемост на кредита. В този смисъл, съобразил е тълкувателните разяснения по т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, в случай че кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил писмено длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита - тя настъпва от момента на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице материалните предпоставки, обуславящи предсрочната изискуемост. Позовавайки се на формирана казуалната практика (Решение № 180/23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 25/03.05.2017 г. по т. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о.), окръжният съд е изяснил, че начинът на удостоверяване на връчването на уведомително писмо на банката, с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, поради което редовността на връчването се преценява според така избрания способ на връчване. В конкретния случай ищецът е избрал да уведоми ответника чрез връчване на уведомление чрез ЧСИ - по заповедното производство са приложени два броя (до всеки от ответниците) поканауведомления от 04.12.2017 г. за предсрочна изискуемост - за връчване чрез 6