Решение № 4549 от 01.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4549 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100504713 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 3423/28.02.2025 г. постановено по гр.д. № 60603/2024 г. по описа на СРС е признато за установено по отношение на А. К. Н., че дължи на “Профи кредит България” ЕООД, сумата от 89.27 лв., представляваща лихва за забавено плащане по договор за потребителски кредит № 40009250115/28.04.2022 г., начислена за периода от 26.05.2022 г. до 25.04.2024 г.

Със същото решение са отхвърлени исковете на “Профи кредит България” ЕООД срещу А. К. Н. за следните суми: сумата от 185.05 лв., представляващо договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит № 40009250115/28.04.2022 г., дължимо за периода от 25.05.2023 г. до 25.04.2024 г., възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ в размер на 240.56 лв., и възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер на 412.50 лв.

Със същото решение “Профи кредит България” ЕООД е осъдено да заплати на А. К.

Н. сумата от 771.94 лв., представляваща неоснователно получено от ответника плащане по нищожни клаузи по договор за потребителски кредит № 40009250115/28.04.2022 г., като иска е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1569.99 лв.

Срещу така поставеното решение в частта, с която е бил частично отхвърлен предявеният от А. К. Н. насрещен иск за разликата над сумата от 771.94 лв. до предявения размер от 1569.99 лв. е постъпила въззивна жалба от А. К. Н..Във въззивната жалба са 1 изложени оплаквания, че процесното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите, поддържайки че първоинстанционният съд не е съобразил задължителната практика на СЕС относно понятията „общи разходи по кредита“ и „ГПР“. Счита, че заплащането за пакети „Факс“ и „Флекси“ не са реални допълнителни услуги, а представляват скрита договорна лихва, с която се заобикаля законовото ограничение за максимален размер на ГПР (чл. 19, ал. 4 от ЗПК). Сочи, че в договора бил посочен по-нисък от действителния ГПР, което е налице заблуждаваща практика. Освен това в договора не били вписани изрично всички елементи и допускания, въз основа на които е калкулиран ГПР. Поради неправилното посочване на ГПР и липсата на яснота за неговите компоненти счита че процесния договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск.

В законоустановения срок “Профи кредит България” ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че договорената възнаградителна лихва и ГПР са съобразени с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поддържа, че тези условия не противоречат на добрите нрави, тъй като се касае за необезпечен кредит от небанкова институция, при която разходите и рисковете са по-високи. Навежда, че услугите „Фаст“ и „Флекси“ са допълнителни и незадължителни за отпускането на кредита, респ. поради техния опционален характер, възнаграждението за тях не следва да се включи в изчисляването на ГПР. Посочва се, че договорът съдържал всички задължителни реквизити, параметрите били посочени ясно в европейския формуляр и в самия договор, като информацията била предоставена на разбираем за потребителя език. По изложените съображения моли съдът да остави без уважение въззивната жалба на А. Н..

Постъпила е и въззивна жалба от “Профи кредит България” ЕООД срещу процесното решение в частта, с която е отхвърлен искът за договорно възнаграждение в размер на 185.05 лв. за периода от 25.05.2023 г. до 25.04.2024 г. Твърди се, че договорената възнаградителна лихва и ГПР са под законовия лимит и не противоречат на добрите нрави.

Счита, че договорът съдържал всички задължителни реквизити по ЗПК, като в него ясно била посочена методиката за формиране на ГПР. Поддържа, че на потребителя е била предоставена цялата необходима преддоговорна информация чрез стандартен европейски формуляр и той доброволно подписал договора, като нямало неяснота относно компонентите на ГПР , респ. законът не изисквал в договора да се вписват абсолютно всички административни разходи. Сочи още, че няма основания за нищожност договора , тъй като всички законови изисквания за форма и съдържание били изпълнени. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск за договорната лихва.

В законоустановения срок А. К. Н. е подал отговор на въззивната жалба, в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че договорът за потребителски кредит бил нищожен, което изключвало правото на кредитора да претендира лихви и други 2 плащания извън предоставената главница. Поддържа, че услугите „Факс“ и „Флекси“ били предоставени във връзка с кредита и таксите за тях са калкулирани в погасителните вноски.

Навежда, че услугите нямали самостоятелен предмет и не можели да се ползват отделно от заема, като целта на кредитора е била да прикрие действителните разходи по кредита.

Поддържа, че ако таксите за тези допълнителни услуги бъдат включени в ГПР неговият размер би достигнал 175.52%. По изложените съображения моли съдът да остави без уважение въззивната жалба на “Профи кредит България” ЕООД.

В частта с която А. Н. е осъден да заплати на “Профи кредит България” ЕООД сумата от 89.27 лв., представляваща лихва за забавено плащане за периода от 26.05.2022 г. до 25.04.2024 г., както и в частта с която са отхвърлени исковете за таксите „ Фаст“ и „ Флекси“, решението на СРС не е обжалвано от страните и е влязло в сила.

Жалбите са подадени в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица – страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на А. К. Н. за основателна, а тази на “Профи кредит България” ЕООД за неоснователна по следните съображения.

За да постанови така обжалваното решение СРС е приел, че процесния договор е действителен, тъй като отговаря на изискванията на Закона за потребителския кредит относно форма, шрифт и яснота на клаузите. Съдът е приел, че клаузите относно допълнителните пакети „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни и нищожни, тъй като са пряко свързани с действия по усвояване и управление на кредита, за които законът забранява събирането на допълнителни такси и комисиони.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай попада и в двете изключения посочени в тълкувателното решение, защото от една страна правилата на ЗПК са императивни и съдът следи за тяхното приложение служебно, а от друга по аргумент от чл.7,ал.3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправни клаузи в договор сключен с потребител.

На 28.04.2022 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № 40009250115 със следните параметри: главница по кредита: 1500 лв.; ГПР: 48, 83%; годишен лихвен процент: 41,00%; лихвен процент на ден: 0,11%; възнаграждение за закупена 3 допълнителна услуга „Фаст“: 525 лв.; възнаграждение за закупена допълнителна услуга Флекси: 900 лв. Общото задължение по кредита и по закупената допълнителна услуга е 3627.63 лева , а месечната вноска 151.16 лева.

С Решение от 21 март 2024 на СЕС по дело С-714/22, е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Изискваните от въззивника такси „ Фаст“ и „ Флекси“ представляват пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ), което очевидно не е извършено, тъй като ГПР би нараснал до 48, 83% до 175.52%%, съобразно назначената по делото ССчЕ пред първата инстанция. По този начин императивно заложения в чл. 19, ал.

4 ЗПК лимит се надвишава /който към момента на сключването на договора е бил 50%/.

Тоест, налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Въпреки че в договора изрично е посочено, че изборът и закупуването на този пакет допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му е наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението. Иначе няма логика 4 кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати възнаграждение по пакета от допълнителни услуги, което е почти равно на размера на отпуснатия кредит, и то за услуги, представляващи една евентуална възможност /не е сигурно, че кредитополучателят ще се възползва от тях/, а не реално предоставени такива. В заключение таксите „ Фаст“ и „Флекси“ се явяват скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което е следвало да се включат в ГПР. В случая това не е направено, поради което е налице неправилно посочен ГПР, което е основание за недействителност на договора на основание чл.22 във вр. с чл.11,ал.1, т.10 ЗПК.

В допълнение към изложеното съдът намира, че в случая в договора за потребителски кредит е посочено, че годишният процент на разходите е 48, 83%, но не е отразено по какъв начин е формиран, какви компоненти включва. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за може да направи осведомен и икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит, в договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои точно компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48, 83%. Не са посочени допусканията, които са взети предвид при посочване на годишния процент на разходите. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на договора. По изложените съображения, настоящият състав счита, че е налице още едно нарушение на чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК- годишният процент на разходите е посочен като процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото изчисляване.