Решение № 1111 от 16.05.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1111 гр. София, 13.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Соня Найденова

Стойчо Попов при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Соня Найденова Въззивно гражданско дело № 20201100509893 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 153666 от 28.06.2019 г., постановено по гр.д. № 55487/2018 г. на СРС, 141 с-в, са отхвърлени предявените като насрещни искове от „И.А.М.” АД срещу Г. М. А., за осъждане на ответницата да заплати на ищеца на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата 2174 лв., претендирана като преведена на 10.05.2018 г. без основание като дължимо обезщетение за срока на предизвестие при прекратяване на безсрочен трудов договор, в случаите на прекратяване на договора без предизвестие от работника по чл.327, ал.1, т.За КТ, и на основание чл. 45 ЗЗД сумата 1800 лв., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди от неоснователно прекратяванено трудово правоотношение по договор от 26.09.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба пред съда - 12.11.2018г. /съгласно пощенското клеймо/, до погасяването на задълженията. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските, дължими между страните, като на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, е осъдена Г. М.

А. да заплати на „И.А.М.” АД, сумата 740 лева - разноски в производството, сторени за проведената защита по исковете по чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ-по отношение на които глави искове производството е било прекратено, и съответно е осъдено „И.А.М.” АД, да заплати на Г. М. А. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 550 лв. за разноски за защита срещу отхвърлените насрещни искове.

С решение по чл.250 от ГПК с № 72112 от 13.04.2020 г. по същото дело на СРС, 1 първоинстанционният съд е отхвърли молбата на „И.А.М.” АД, , инкорпорирана във въззивна жалба вх. номер 5130670 от 05.08.2019 г., за допълване на съдебното решение № 153666/ 28.06.2019 г.

С определение по чл.248 от ГПК с № 72114 от 13.04.2020 г. на СРС е изменено решение № 153666/ 28.06.2019 г., в частта по разноските, като на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, е осъдена Г. М. А. да заплати на „И.А.М.” АД, сумата 957 лева - разноски в производството, сторени за проведената защита по главните искове исковете по чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, като е оставена без уважение молба на ищеца по чл. 248 ГПК от 01.08.2019 г. в останалата й част, както и е оставена без уважение молба от 05.08.2019 г. по чл. 248 ГПК на Г. М. А. за изменение на решение № 153666/ 28.06.2019 г., с което са присъдени разноски на „И.А.М.” АД на основание чл. 78, ал. 4 ГПК за проведената защита по исковете по чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, предявени от Г. М. А..

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени от Г. М. А. срещу „И.А.М.” АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.221, ал.1 КТ и чл.224, ал.1 КТ за заплащане на сумата 1800 лв. - обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение на осн. чл.327, ал.1, т.За КТ, и сумата 3282,83 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г., 2017 г. и 2018 г. за общо 33 работни дни.

Предявени са били и обективно кумулативно съединени насрещни искове от „И.А.М.” АД срещу Г. М. А., с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.45 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата 2174 лв. - преведена на 10.05.2018 г. без основание като дължимо обезщетение за срока на предизвестие при прекратяване на безсрочен трудов договор, в случаите на прекратяване на договора без предизвестие от работника по чл.327, ал.1, т.3а КТ, и сумата 1800 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди от неоснователно прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законна лихва от датата на подаване на насрещната искова молба пред съда - 12.11.2018г. /съгласно пощенското клеймо/, до погасяването.

С влязло в сила протоколно определение от 23.04.2019 г. в първоинстанционното производство, производството по делото е прекратено по отношение на първоначалните искове - предмет на исковата молба, като постановеното решение по чл.235 от ГПК от 28.06.2019 г. е по предявените насрещни искове.

Решението по чл.235 от ГПК по насрещните искове № 153666 от 28.06.2019 г., е обжалвано от ищеца по тези искове „И.А.М.” АД чрез пълномощник юрк.М.К.. Счита решението в обжалваните части за неправилно и необосновано поради несъобразяване със събраните по делото доказателства и неправилно приложение на закона. Изразява и несъгласие с мотива на съда, че Г.А. съгласно чл. 271 от КТ е получила добросъвестно сумата за обезщетение 2174 лв., макар да е приел, че същата незаконосъобразно е прекратила трудовото правоотношение поради липсата на причината за това чл. 327, ал. 1, т.

3а от КТ-влошаване условията на труд. Твърди, че Г.А. е злоупотребила с правото си да прекрати трудовия договор на посоченото основание, тъй като е знаела, че няма влошаване условията на труд защото сама се е съгласия с промяна на трудовия договор, при което 2 получената от същата като обезщетение сума нямала характер на обезщетение и не попадала в хипотезата на чл.271 от КТ. Възразава се още с въззивната жалба, че към момента на получаването на сумата, Г.А. е знаела, че същата е недължимо платена, защото с покана/представена по делото/, изпратена до нея с изх. № 21/12.03.2018 г. след прекратяване на трудовото правоотношение работодателят й е заявил, че посоченото от нея правно основание не се е осъществило фактически, т. е. тя е била уведомена, че е прекратила трудовия си договор неоснователно, а обезщетението й било платено след тази дата, при което не може да се счита че сумата е получена от нея добросъвестно. Твърди и че съдът не се е произнесъл по заявеното с насрещната искова молба второ основание за заплащане на сумата, а именно като причинена вреда. По отношения на отхвърления втори иск- този за вреди от лишаването на работодателя от работната сила на служителя, не сочи конкретни оплаквания, а свързва основателността му с установеното заплащане от работодателя на Г.А. на сума за обезщетение от 2174 лв. без основание за това, което представлявало вреда.

Ответникът по насрещните искове Г.А. оспорва въззивната жалба с писмен отговор чрез пълномощник адв.Г.В., като неоснователна. Възразява, че добросъвестността на работника/служителя е неговото субективно отношение към основанието за получаване на сумата съгласно ТР № 79/1965 г. на ОСГК, и доказателства за противното няма събрани по делото с оглед доказателствената тежест. Твърди, че ищцата е била с убеждението, че условията на труд при работодателя й се влошавали, и на това основание е прекратила трудовия договор, като работодателят е издал заповед за това и е разпоредил и да й бъде заплатено обезщетението по чл.221 ал.1 от КТ поради това, с което е признал наличието на основание за прекратяване на трудовия договор и за заплащане на обезщетението. По втория иск поддържа възражението, че поделото не било доказано работодателят да е претърпял вреди от поведение на А.. Претендира разноски.

От страна на ищеца по насрещните искове „И.А.М.” АД чрез пълномощник юрк.М.К., е подадена въззивна жалба и срещу решението по чл.250 от ГПК с № 72112 от 13.04.2020 г., с което искането на дружеството , инкорпорирана във въззивна му жалба срещу основното решение, за допълването му, не е била уважена по изложените в самата въззивна жалба срещу основното решение доводи . Тази втора въззивна жалба е оспорена от насрещната страна- ответникът по насрещните искове Г.А., с писмен отговор чрез пълномощник адв.Г.В., с възражението, че още в първоинстанционното производство ищецът е уточнил основанието на иска за заплащане на сумата от 2174 лв. като получена без основание, както е и бил изготвен проекто доклада на съда, обявен за окончателен с определение от открито съдебно заседание на 23.04.2019 г. Претендира разноски. на съдебното решение № 153666/ 28.06.2019 г.

Определението по чл.248 от ГПК е обжалвано с частна жалба от началния ищец Г.А. чрез пълномощник адв.Г.В., като неправилно с искане за отмяната му и изменение на решението относно разноските, които тя е осъдена да плати на ответника по главните искове, по които делото е било прекратено. Доводите за това са, че ищцата не е подписала исковата молба, не е потвърдила действието по подаването й, при което и след като съдът е 3 прекратил производството по предявените с исковата молба главни искове поради ненадлежно сезиране, не следва да възлага разноските на товеника по тези искове.

Насрещната страна „И.А.М.” АД чрез пълномощник юрк.М.К., оспорва частната жалба, като намира обжалваното определение за правилно. Възразява, че ищцата е имала надлежно упълномощен от нея адвокат, от който е оттеглила пълномощия на пъ-късен етап, след подаване на исковата молба и уточнението към нея и с който адвокат заедно са се явили пред съда в първото съдебно заседание, при което несонователно е възражението, че ищцата не знаела за подаване на исковата молба.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Обжалваните решения и определение са валидни и допустими.

В частта, в която производството по предявените с исковата молба искове е било прекратено, определението за прекратяване е влязло в сила като необжалвано.

Предмет на въззивна проверка за правилност е решението, вкл. и това по чл.250 от ГПК по отношение предявените от началния ответник насрещни искове , респ. произнасянето на съда по отговорността за разноските, които ищцата дължи на ответника поради прекратяване производството по главните искове по исковата молба.

Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

При преценка правилността на обжалваните първоинстанционни съдебни актове, въззивният съд намира следното:

По решение № 153666 от 28.06.2019 г.

За да отхвърли предявените насрещни искове, първоинстанционният съд е приел, че между насрещния ищец „И.А.М.” АД и ответницата Г.А. като служител, е съществувало трудово правоотношение, което е било прекратено от служителя, считано от 07.02.2018г. на основание чл.327, ал.1, т.3а КТ, на същата е заплатено обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие по чл. 327, ал. 1, 3а КТ на 10.05.2018г. в размер на 2174 лв. /дължимия данък ДДФЛ, включен в тази сума, е внесен в държавния бюджет/, както и че ответницата без основание е прекратила трудово правната връзка, тъй като не се установило влошаване условията на труд при работодателя, на които условия ответницата да не е можела да противостои, при което не се дължи на същата обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ. Въпреки този извод, е приел първоинстанционният съд, 4 че ответницата е била добросъвестна при приемане на плащането на това обезщетение, разпоредено законно от работодателя със заповед РД - 09 - 32 /л.94 от делото/, със съзнанието, че то й се дължи, тъй като е прекратила трудовото правоотношение на основание, което предполага изплащане на такова обезщетение, и съгласно чл.271 от КТ не дължи връщането му, като е съобразил и факта, че по делото не са наведени доводи от работодателя, че ответницата е знаела, че обезщетението не й се дължи към момента на получаването му. По отношение втория обективно съединен иск- този по чл.45 ЗЗД за обезщетение за вреди от противоправно поведение от служителя, в резултат на което работодателят да е претърпял имуществени вреди поради загубата на служителя и последвалото ниско представяне на др. служители, лоша събираемост на заеми и т.н., поради липсата на ангажирани от работодателя доказателства за такава претъпряна вреда, е счел иска за неоснователен поради липсата на вредата като една от предпоставките на иск по чл.45 от ЗЗД.