Решение № 181 от 22.05.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 181 гр. София, 20.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500778 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 63 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 478/2022 г. по описа на РС – С. са отхвърлени предявените от П. Д. В. срещу „Ф.Б.” ЕООД обективно съединени главни искове за обявяване нищожността на сключен между страните на 06.06.2022 г. договор за потребителски кредит № ******0 поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави и по предявен при условията на евентуално обективно съединяване иск е обявен за нищожен поради противоречие със закона чл. 5 от договора. С решението са оставени без разглеждане останалите предявени при условията на евентуално обективно съединяване искове, квалифицирани като такива за обявяване нищожността на чл. 5 от договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. С решението са присъдени разноски на страните и възнаграждение на процесуалния представител на ищцата за оказана безплатна адвокатска помощ по делото съобразно изхода на делото, а ищцата е осъдена да плати по сметка на РС - С. сумата от 50 лв., представляваща допълнителна държавна такса за разглеждане на главните искове. С определение № 380 от 23.10.2023 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, решението е изменено в частта за разноските, като е посочено, че присъденото на процесуалния представител на ищцата възнаграждение е дължимо съобразно уважаването на иска за нищожност на чл. 5 от договора, а присъдените на ответника разноски са дължими съобразно отхвърлените 1 искове за нищожност на договора. С определението са оставени без уважение исканията на ищцата за изменение на решението в частта за разноските чрез увеличаване на размера на присъденото на процесуалния представител на ищцата възнаграждение и чрез отхвърляне на искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението и определението са обжалвани от ищцата в първоинстанционното производство. С въззивна жалба с вх. № 2295/08.08.2023 г. по описа на РС – С. ищцата обжалва решението в частта, в която са отхвърлени главните искове за нищожност на договора, а с частна жалба с вх. № 2297/08.08.2023 г. по описа на РС – С. ищцата обжалва решението в частта, в която е осъдена да плати по сметка на РС – С. сумата от 50 лв., представляваща допълнителна държавна такса за разглеждане на главните искове. С частна жалба с вх. № 3161/03.11.2023 г. по описа на РС – С. ищцата обжалва постановеното по реда на чл. 248 определение в частта, в която са оставени без уважение исканията й за изменение на решението в частта за разноските чрез увеличаване на размера на присъденото на процесуалния представител на ищцата възнаграждение и чрез отхвърляне на искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

От ответника в първоинстанционното производство са постъпили общ отговор на въззивната жалба и на частната жалба срещу решението в частта, в която ищцата е осъдена да плати допълнителна държавна такса в размер на 50 лв. по сметка на РС – С. и отговор на частната жалба срещу определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК. В отговорите всички жалби са оспорени.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба и частните жалби са процесуално допустими, а при разглеждането им по същество съдът навира следното:

С исковата молба са предявени обективно съединени искове за нищожност на договор за потребителски кредит и на отделни клаузи /тези на чл. 5/ от него. Исковете за нищожност на договора са предявени като главни и във връзка с тях са изложени фактически и правни твърдения за нищожност на договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Исковете за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора са предявени при условията на евентуално обективно съединяване и във връзка с тях са изложени фактически и правни твърдения за нищожност на клаузите поради накърняване на добрите нрави и поради това, че са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Първоинстанционният съд е приел, че са предявени главни искове за нищожност на договора и съединени при условията на евентуално обективно съединяване искове за нищожност на клаузите на чл. 5 договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави и съответно ги е разгледал като такива, като е отхвърлил главните искове, уважил е иск, предявен при условията на евентуално обективно съединяване и 2 квалифициран като такъв за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради противоречие със закона и е оставил без разглеждане останалите предявени при условията на евентуално обективно съединяване искове, квалифицирани като такива за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Решението не е обжалвано в частта, в която е уважен предявен при условията на евентуално обективно съединяване иск, квалифициран като такъв за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради противоречие със закона, както и в частта, в която са оставени без разглеждане останалите предявени при условията на евентуално обективно съединяване искове, квалифицирани като такива за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, поради което не подлежи на въззивна проверка допустимостта на решението в тези части /вкл. относно съдържащия се в решението диспозитив за оставяне без разглеждане на искове, предявени при условията на евентуално обективно съединяване/.

Разглеждайки исковете, първоинстанционният съд е приел, че клаузите на чл. 5 от сключения между страните договор за кредит са нищожни поради противоречие със закона като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, но нищожността на тези клаузи не влече нищожност на целия договор, тъй като той може да се приложи и без нищожните клаузи. При тези изводи е отхвърлил главните искове без да обсъди всички доводи на ищцата, относими към твърдяната нищожност на целия договор.

Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че клаузите на чл. 5 от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП тези клаузи са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като по делото не се установява същите да са индивидуално уговорени, същевременно служебно известен на въззивния съд факт е, че договорите на „Ф.Б.“ ЕООД за предоставяне на потребителски кредити са предварително изготвени с това съдържание, съдържащи и тези конкретни клаузи, като е налице и съдебна практика във връзка с валидността на тези клаузи /въззивният съд не коментира извода на първоинстанционния съд, че специалното основание на чл. 146, ал. 1 ЗЗП за нищожност на клаузите е част от обхвата на общото основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие със закона, тъй като, както се посочи, решението не е обжалвано в тази част/.

Неправилни обаче са изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на главните искове за нищожност на договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Договорът наистина би могъл да се приложи и без клаузите на чл. 5, но само в случай, че не са налице други пороци, водещи до неговата нищожност.

А в случая са налице такива пороци.

В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на 3 годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 22 ЗП, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

По силата на процесния договор на ищцата е отпуснат кредит в размер на 1000 лв. при лихва в размер на 23 % или 230 лв. /чл. 3, б. „б“ от договора/.

В чл. 4 от договора е посочен ГПР. Според посоченото в чл. 4 общият разход по кредита е 230 лв. и включва сумата по чл. 3, б. „б“, а ГПР е в размер на 49.11 %, изчислен по реда на чл. 8.4 от ОУ, и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Чл. 8.4 от ОУ към договора гласи: „Общият разход по кредита, годишният процент на разходите /ГПР/ по всеки кредит и общата сума, дължима от кредитополучателя към момента на сключване на договора за потребителски кредит /т. е. информацията по чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК/ се посочва в договора. ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и се изчислява при следните допускания: а) Договорът ще е валиден за срока, за който е сключен и кредиторът и кредитополучателят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; б) Лихвеният процент и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора; в) Общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло. Пример: Ако ГПР е равно на 49.11 % при предоставен потребителския кредит в размер на 1000 лв. за срок от 1 година, платим на 12 вноски, с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 23 %, то общо дължимата сума, включваща главницата + общия разход по кредита е 1230 лв.“

В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава е поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank“ в полза на кредитора, като с одобряването на предоставеното обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени - нито от кредитополучателя, нито от поръчителя.

Във връзка с договора за кредит потребителят е сключил и договор за поръчителство, по силата на който гарантът се задължава солидарно е клиента да отговаря спрямо кредитора за изпълнение на всички задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит, срещу възнаграждение от 930 лева, платимо на гаранта на 12 месечни вноски.

При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е посочен ГПР. Цифрово посоченият ГПР обаче – 49.11 %, не съответства на 4 словесното разяснение в договора относно начина на формирането му, доколкото в чл. 4 от договора е посочено, че той включва разходите, включени в общия разход по кредита /които са 230 лв. съобразно уговорената лихва в размер на 23 % и са изрично посочени/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. При така разясненото не става ясно по какъв начин е формиран ГПР в размер на 49.11 %. Чл. 8.4 от ОУ, към който чл. 4 от договора препраща, също не съдържа допълнителна информация относно компонентите на ГПР - текстът на чл. 8.4 от ОУ препраща към договора, възпроизвежда съкратено законовата дефиниция за ГПР и в него са посочени взети предвид допускания, но при съответното изчисление, за което е даден и пример, отново липсва съответствие с посочения ГПР от 49.11 % и не е ясно как е формиран той. Освен това посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер па предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е видно, че възнаграждението, дължимо по договора за поръчителство, не е включено в ГПР /а и този факт не се оспорва от ответника, напротив, той излага доводи в насока, че това възнаграждение не следва да се включва в ГПР/. Въззивният съд намира, че това възнаграждение е част от ГПР, тъй като е свързано с допълнителни разходи за потребителя, които оскъпяват кредита, а сключването на договора за поръчителство е условие, наложено от кредитора, като на длъжника само привидно е дадено право на избор /да посочи свой поръчител/, тъй като поръчителят подлежи на одобрение от кредитора. Обстоятелството, че възнаграждението по договора за поръчителство е дължимо не на кредитодателя, а на поръчителя, не променя извода, че това възнаграждение е част от ГПР, тъй като, както се посочи /а и произтича от характера на поръчителството като институт/, сключването на договора за поръчителство е пряко свързано с договора за кредит /при това то е условие, наложено от кредитора/, като възнаграждението по този договор значително оскъпява кредита и е за сметка на потребителя.