Решение № 3088 от 12.06.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3088 гр. София, 12.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100510723 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 24.08.2022 год., постановено по гр.дело №60823/2021 год. по описа на СРС, ГО, 166 с-в, е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Агенция „П.И.“ срещу Ц. С. П. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 124 лв., представляваща получено без основание обезщетение за отчуждаване на имот с идентификатор ***, землище кв.Илиянци, по Решение на Министерския съвет №811 от 21.12.2013 год., с което ответницата се обогатила неоснователно, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.02.2021 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №8650/2021 год. по описа на СРС, ГО, 166 с-в /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на годината на образуване на заповедното производство, която е посочена като 2020 год./ и ищецът Агенция „П.И.“ е осъден да заплати на ответницата Ц. С. П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 700 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Агенция „П.И.“. Жалбоподателят поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че ответницата била получила процесната сума, която обаче не й се следвала, тъй като тя не била собственик на отчуждения недвижим имот, т.е. същата не била носител на вземане за парично обезщетение. Следователно ответницата се била обогатила за сметка на ищеца, поради което дължала връщането на даденото й 1 обезщетение. Неправилно СРС бил приел, че претендирането вземане е погасено с изтичането на петгодишна давност. Давността била прекъсната с предприетите от ищеца действия – той бил положил дължимото усилие за събиране на вземането. На ответницата била изпратена покана от 19.05.2017 год. и от получаването й била започнала да тече нова давност. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата Ц. С. П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че ищецът бил идентифицирал служебно собствеността на процесния поземлен имот въз основа на актуална скица, решение на ОСЗ – Нови Искър, констативен нотариален акт за собственост. Впоследствие била извършена отчуждителна процедура, като имотът бил отчужден за изграждане на Северна скоростна тангента на територията на област София. Ищецът бил превел по сметка на ответницата сумата от 1 124 лв. Две години по-късно ищецът бил установил, че собствеността върху имота била сменена през 2002 год.От 2002 год. до 2017 год. „Х.С.Б.“ АД не било вписало имота в Агенция по вписванията, СГКК и др.институции. Претендираното вземане било погасено по давност, като петгодишният давностен срок не бил прекъсван. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е било да установи при 2 условията на пълно и главно доказване факта на заплащането на процесната сума, а ответникът – да докаже, че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото.

В разглеждания случай е безспорно между страните, а и въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото се установява, че процесният недвижим имот с идентификатор ***, землище кв.Илиянци, е бил отчужден за държавна нужда по силата на Решение на Министерския съвет №811 от 21.12.2013 год. – за изграждане на обект „Северна тангента от км 0+000 до км 16+400, участък от км 0+000 до км 15+100, на територията на област София, като било определено равностойно обезщетение в размер на 13 488 лв. /за сметка на ищеца/. Посочената сума била изплатена на 18.10.2019 год. на „Х.С.Б.“ АД – легитимиращ се като собственик на този имот, съгласно нотариален акт за продажба на недвижим имот от 29.04.2002 год., по който един от продавачите е Б.В.П..

Не се спори също така, че междувременно, с оглед подаденото заявление от 18.09.2014 год., ответницата – в качеството й на наследник на Б.В.П. /негова съпруга/, е поискала да й бъде изплатено парично обезщетение за отчуждаването на процесния недвижим имот, претендирайки, че притежава идеални части от него /виж заявление и споразумителен протокол от 12.09.2014 год. /на л. 36 – 37 от първоинстанционното дело/.

На 19.12.2014 год. ищецът заплатил на ответницата обезщетение в размер на 1 124 лв.

/виж писмо на „Банка ДСК“ ЕАД на л. 19 от първоинстанционното дело/.

При тези данни обоснован се явява изводът на първоинстанционния съд, че процесната сума се явява платена при начална липса на основание, тъй като ответницата не е била действителния собственик на отчуждавания имот към момента на постановяване на административното решение по чл. 34б от Закона за държавната собственост /ЗДС/, т.е. същата не е правоимащо лице да получи обезщетението по чл. 32, ал. 2 ЗДС.

Единственият спорен между страните въпрос е свързан с това дали процесното вземане е погасено по давност, предвид своевременно релевираното от ответницата възражение /чл.

120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита жалбоподателят. При първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече от момента на нейното получаване. Следователно петгодишният давностен срок тече от момента на заплащането на процесната сума, т.е. от 19.12.2014 год. В този смисъл и доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 8650/2021 год. по описа на СРС, ГО, 166 с-в, е било подадено на 12.02.2021 год. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, настоящият съдебен състав счита, че претендираното вземане е погасено по давност, както законосъобразно е приел и първоинстанционния съд, за което следва да бъде съобразена и липсата на данни за 3 предприети от ищеца действия, водещи до нейното прекъсване или спиране /а доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи, че съгласно нормата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Връчването на покана за доброволно изпълнение на ответницата /с писмо от 19.05.2017 год./ не е изпълнително действие и не прекъсва давността – виж и разясненията, дадени с т. 10 от Тълкувателно решение № 282013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответницата действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 412.40 лв. Своевременно релевираното от жалбопадетеля възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно – заплатеният от ответницата адвокатски хонорар, съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото, която е ниска /въззивното производство се е развило в 1 съдебно заседание, като не са събирани доказателства/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до минимално предвидения такъв в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. да минималните размери на адвокатските възнаграждения /действаща редакция/.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.08.2022 год., постановено по гр.дело №60823/2021 год. по описа на СРС, ГО, 166 с-в.

ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.“, с адрес: гр.София, бул.“*******, да заплати на Ц. С. П. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 412.40 лв.

ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 166 с-в, за произнасяне по искането по чл. 248 ГПК на 4 ищеца Агенция „П.И.“, съдържащо се във въззивната му жалба с вх.№187257 от 08.09.2022 год.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5