Решение № 8027 от 13.07.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8027 гр. София, 13.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. Г. като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело № 20211110138436 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу КР. В. Г., с която са предявени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че КР. В. Г. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 4572,97 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №********** от 11.10.2018 г. ведно със законната лихва от 14.7.2020 г. до изплащане на вземането, сумата от 824,03 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 1.3.2019 г. до 16.8.2019 г., и сумата от 349,11 лева, представляваща законна лихва за периода от 16.8.2019 г. до 12.3.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30383/2020г. по описа на СРС, 175-ти състав.

Предявен е и осъдителен иск по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3, вр. ал. 3 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 1 ЗПК за осъждане на КР. В. Г. да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 3869,80 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит №********** от 11.10.2018 г. за сумата от 5000 лева – главница, за срок от 24 месеца, при годишен лихвен процент на възнаградителната лихва от 41,17% и годишен процент на разходите от 49,89%. Ответницата била избрала да закупи и пакет от допълнителни услуги на обща стойност 4643,76 лева, изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Кредитът бил усвоен както следва – 3400 лева за погасяване на задължения към „Кеш Кредит“ ЕАД и „Кредисимо“ АД и 1600 лева – предоставени по банковата сметка на ответника. Ответникът не изпълнявал задълженията си за плащане на погасителните вноски, поради което кредитът бил направен предсрочно изискуем на 16.08.2019г., за което било изпратено писмо с обратна разписка до ответницата, което се върнало като непотърсено. Ответницата била 1 извършила плащания на три пълни вноски и една непълна, общо 1797,96 лева, които били отнесени съобразно приложеното към исковата молба извлечение от сметка за погасяване на главница, лихва и допълнителни услуги. Моли съдът да уважи предявените искове.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Счита предявения осъдителен иск за недопустим, тъй като се претендирало плащане на вземане, каквото не фигурирало в заповедта за изпълнение и на различно основание. Оспорва валидността на сключения договор за потребителски кредит по реда на ЗПФУР. Счита договора за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като предоставените допълнителни услуги касаели действия по управлението и усвояването на кредита и следвало да бъдат включени в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1, т.

1 от ДР на ЗПК. Сочи, че с оглед посочения в договора ГПР от 49,89%, включването на допълнителните услуги щяло да доведе до надхвърляне на 50%, което влизало в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че предвиденото в чл.

23 ЗПК задължение за възстановяване на чистата стойност на кредита имало извъндоговорен характер, поради което не можело да бъде уважено в рамките на настоящото производство.

Прави възражение за нищожност и на клаузите, уреждащи вземането за допълнителни услуги. Липсвали и доказателства за уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост. Релевира възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по отношение на вземането за допълнителни услуги. Моли съдът да отхвърли предявения иск.

Претендира разноски.

Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното:

Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.

Релевираното от ответника възражение за недопустимост на осъдителния иск за цена на допълнителни услуги е неоснователно. С разпореждане от 23.07.2020г., постановено по ч.гр.д. № 30383/2020г. по описа на СРС, 175 състав, влязло в сила като необжалвано на 13.08.2020г., съдът е отхвърлил подаденото от ищеца заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по отношение на претендираната цена на допълнителни услуги, поради което липсва правна пречка за предявяване на осъдителен иск за същото вземане.

Същевременно обективното съединяване на установителни искове за сумите по заповедта за изпълнение с осъдителен иск за вземането, за което е отказано издаването на такава заповед, е процесуално допустимо.

По така предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да докаже следните обстоятелства: наличието на валидно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, усвояването на главницата по кредита от страна на ответника, размера на непогасената главница и възнаградителна лихва, настъпването на предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита, обявяването на кредита за предсрочно изискуем чрез уведомяване на ответника, изпадането на ответника в забава, размера на дължимата мораторна лихва, наличието на валидна уговорка между страните за предоставяне на допълнителни услуги, предоставянето на услугите от ищеца и тяхната стойност, както и че клаузите от договора са индивидуално уговорени. С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност, ищецът следва да докаже и наличието на обстоятелства водещи до спиране или прекъсване на давността.

В тежест на ответника е да докаже надлежното изпълнение на своите договорни задължения.

С обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните обстоятелства: че между страните е сключен договор за потребителски кредит №********** от 11.10.2018 г. с посочения в исковата молба предмет, както и че главницата по кредита е усвоена по 2 посочения начин. Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват от приетия и неоспорен досежно неговата автентичност договор за кредит, както и от приетите платежни нареждания за извършени от ищцовото дружество плащания на сумата в общ размер на 5000 лева – главница по кредита.

От съдържанието на представения договор при общи условия, погасителен план, стандартен европейски формуляр и искане за отпускане на кредит се установява, че процесният договор за кредит е изготвен на разбираем език и съдържа всички реквизити, посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което договорът е правно валиден. Неоснователно е възражението на ответника за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК поради липса на посочен правилен годишен процент на разходите, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Годишният процент на разходите е изрично посочен в раздел VI от процесния договор. В случай, че от събраните по делото доказателства се установи, че ищецът не е включил определен компонент в така посочения годишен процент на разходите и с това същият е надхвърлил максималния допустим размер по чл. 19, ал. 4 ГПК, правната последица от това обстоятелство е нищожност на договорната клауза, уреждаща съответното невключено в ГПР вземане на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, а не недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК. Наред с това, процесният договор не е сключен от разстояние, поради което изложените в отговора на исковата молба съображения относно приложението на ЗПФУР са неотносими.

На следващо място, от приетото уведомително писмо и обратна разписка се установява, че на 22.06.2020г. ищцовото дружество е изпратило на ответницата уведомление за предсрочна изискуемост на кредита по пощата чрез писмо с обратна разписка, но същото е върнато като непотърсено от получателя. Така изпратеното писмо не установява полагане на дължимата грижа от страна на ищцовото дружество за уведомяване на ответницата за предсрочната изискуемост, а от обратната разписка не се установява дали, кога и колко пъти ответницата е търсена на посочения в писмото адрес. Ето защо съдът намира, че по делото липсват доказателства за надлежно обявена предсрочна изискуемост на процесния кредит към сочената в исковата молба дата на предсрочната изискуемост – 16.08.2019г. или към последваща дата. Това обстоятелство, обаче, е ирелевантно за основателността на предявените искове, тъй като видно от приетия по делото погасителен план, последната погасителна вноска по кредита е с падеж 01.11.2020г., тоест към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция е настъпил падежът на цялото задължение по договора и това обстоятелство следва да бъде взето предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК /в този смисъл т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС/.

Относно претенцията за възнаградителна лихва съдът намира следното. Съгласно раздел VI от процесния договор за кредит, размерът на лихвата е определен като фиксиран лихвен процент от 41,17% годишно за срока на договора. Предвид така договорения размер съдът намира, че посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС/. При констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т. е. нищожността на клаузата /в този смисъл Решение № 125/10.10.2018 г. по т. д. № 4497/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. на ВКС, ІІ ТО/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 3

30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихвапри необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.

В случая договорът за заем е със срок от 24 месеца /две години/, с главница от 5000 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41,17 %, като дължимата при този лихвен процент сума за връщане е определена на 7418,64 лева общо. Размерът на уговорената между страните по кредитния договор възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Договорената възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало. Ето защо предявеният установителен иск за сумата от 824,03 лева представляваща договорно възнаграждение за периода от 1.3.2019 г. до 16.8.2019 г., е неоснователен и следва да бъде отхвърлен