Решение № 817 от 24.06.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 817 гр. Пловдив, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Михова Въззивно гражданско дело № 20265300500877 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК:

201196810, против Решение №579 /11.02.2026г. г., постановено по гр. д. № 11609/2025г. по описа на РС-Пловдив, с което жалбоподателят е осъден да заплати на В. В. В., ЕГН **********, сумата в размер на 264,34 евро /517 лева/, представляваща недължимо платена по недействителен Договор за предоставяне на кредит № *** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 26.06.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

Въззивникът, ответник в първоинстанционното производство, изтъква доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Посочва изрично, че не оспорва изводите на районния съд за недействителност на сключения между страните договора за кредит № ***г. Поддържа единствено оплакване, че по делото не е доказано „обедняване“ на ищеца В. В., тъй като сумата от 264 евро физически не е платена по договора от него, а от трето за спора лице – И. В.. На това основание твърди, че ищецът не е активно легитимиран да иска реституция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Моли решението да бъде отменено, а искът – отхвърлен.

Въззиваемият В. В., чрез процесуалния си представител адв. М., оспорва жалбата в законовия срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК и моли решението на районния съд да бъде потвърдено с присъждане на разноските по делото.

1

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява служебно валидността на решението, а допустимостта му – в обжалваната част. По съществото на спора съдът е ограничен изцяло от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Доколкото въззивникът изрично заявява, че не оспорва изводите на първоинстанционния съд за недействителност на сключения между страните договор за кредит № *** г. , то този въпрос е преклудиран за настоящата инстанция. Предмет на въззивния контрол е единствено правният въпрос:

Налице ли е активна легитимация и обедняване за ищеца кредитополучател, когато плащането по недействителния договор е наредено технически от трето лице?

В тази връзка от фактическа страна по делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства (извлечение от онлайн банкиране на ОББ), че сумата от 264 евро е постъпила по сметката на ответното търговско дружество с наредител И. В..

В графата „основание за плащане“ в платежния документ изрично са вписани: Номерът на процесния договор за кредит – № *;Имената на задълженото лице – В. В.;Единният граждански номер на ищеца.Ответното дружество е приело плащането без възражения и го е осчетоводило по партидата на кредита на В. В., с което е намален непогасеният остатък по заема.

При тези данни по делото въззивната жалба е изцяло неоснователна.

Неоснователно е оплакването на въззивника, че ищецът В. В. не се е обеднил и няма право на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

На първо място, съгласно императивната разпоредба на чл. 73, ал. 1 от ЗЗД, задължението може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако последният има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. В случая се касае за сурогатно изпълнение на парично задължение, при което личността на платеца е без значение за кредитора. С факта на превеждане на сумата от И. В., при изричното посочване на договора и ЕГН-то на В. В., е извършено погасяване на дълг на ищеца, а не на личен дълг на третото лице.На следващо място , търговското дружество е приело трансакцията именно като изпълнение по договора на В. В.. Поради това е правно необосновано в счетоводството си кредиторът да третира сумата като погашение на дълга на ищеца, а в съдебния процес да твърди, че ищецът няма отношение към това плащане.Освен това институтът на неоснователното обогатяване респ. на началната липса на основание (чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 2

ЗЗД) при недействителни договори изисква възстановяване на преддоговорното състояние между страните по сделката. Тъй като договорът е сключен между В. В. и дружеството, именно те са легитимираните страни по кондикционния иск.Произходът на паричните средства, с които длъжникът се е издължил (дали са негови, заети, или платени директно от трето лице – роднина или приятел), е изцяло ирелевантен за правоотношението по неоснователно обогатяване. Обедняването на В. В. е правно настъпило, тъй като трансакцията е засегнала неговия патримониум – чрез нея е погасен негов предполагаем дълг, като за него възникват вътрешни облигационни отношения с платеца И. В.. Обратното разбиране би довело до неоснователно задържане на сумата от дружеството без правно основание спрямо когото и да е, което законът не допуска. Липсата на доказателства за родство между И. и В. В. не променя горните изводи, тъй като чл. 73 от ЗЗД не поставя такова изискване.

Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, решението на районния съд е правилно, законосъобразно и следва да бъде потвърдено изцяло.

При този изход на правния спор и с оглед неоснователността на подадената въззивна жалба жалбоподателят „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК:

201196810 няма право на разноски по делото, а право на присъждане има само насрещната въззиваема страна.

В производството въззиваемата страна е представлявана от адв. М. М. по договор за предоставяне на безплатна правна помощ в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. На осн.чл.38, ал.2 от ЗА на адв.М. следва да се определи адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ за настоящата инстанция в размер от 200 евро, което е съобразено с фактическата и правна сложност на казуса, както и извършените от адвоката действия. Адвокатското възнаграждение следва да бъде увеличено със съответния дължим се по ЗДДС данък, доколкото адвокатът, осъществил безплатното представителство, е регистриран по ЗДДС субект, т.е. на адв.М. следва да се възнаграждение за настоящата инстанция в размер от 220 евро с ДДС.

Водим от горното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №579 /11.02.2026г. г., постановено по гр. д.

№ 11609/2025г. по описа на РС-Пловдив, XVII гр. състав.

ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК: 201196810, да заплати на адв. М.

М., АК – гр. Пловдив, със съдебен адрес: гр. ***, сумата от 220 евро с вкл.

ДДС - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за осъществено процесуално представителство на В. В. В., ЕГН **********, във въззивното производство.

3

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4