Решение № 1867 от 17.12.2025, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 1867 гр. Велико Търново, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря ПАВЛИНА ХР. ПАВЛОВА като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело

№ 20254110101222 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид :

Предявени са установителен иск за нищожност на договор за паричен заем с твърдения за наличие на обстоятелства, попадащи в хипотезите на чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.7, т.10 от ЗПК,чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, както и осъдителен иск за връщане на платените по договора суми над главницата с правна квалификация , изведена от нормата на чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД.

Ищецът Д. К. Д. , с ЕГН: ********** от гр. ***, ул. “***“ № **, вх. *, ет. *, ап. * чрез пълномощника си адвокат П.-М. Б. от *АК, твърди, че на **.**.**** г. е сключил с ответното дружество „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление : гр.София , р-н Младост , бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, договор за потребителски кредит № ******, въз основа на който му е предоставен паричен заем за потребление в размер на 2900 лева , при годишен лихвен процент в размер на 47 %, лихва за периода на потребление в размер на 576,61 лева, ГПР в размер на 58,49 %, със срок за погасяване , включващ 7 месечни погасителни вноски , с общ размер на плащанията – 3476,61 лева , съдържащ в чл. 6, ал.1, ал.2 уговорката , че заемателят се задължава в срок от два дни от сключването на договора да предостави обезпечение , отговарящо на условията , предвидени в т.1, т.2 : поръчителство на едно или две лица или банкова гаранция и ако задължението не бъде изпълнено в срока , дължи неустойка в размер на 2 179,39 лева/ чл.18, ал.1 от договора/ , платима на части , заедно с всяка една погасителна вноска . В изпълнение на договора твърди да е платил сумата от 2756 лева над главницата .

Излага възражения /доводи / за недействителност на договора и моли съда да го обяви за такъв въз основа на положения/ обстоятелства на опороченост , поставящи го в нарушение на повелителните изисквания на нормите на чл.11, ал.1, т.7, т.10 от ЗПК, чл.19, ал.1 от ЗПК и чл. 26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД : посочените общ размер на кредита и ГПР не са 1 действителните, тъй-като не включват размера на неустойката, представляваща по същество „скрито възнаграждение“ за кредитора , за което потребителя не е предварително информиран , не изпълнява типичните й по закон обезпечителна и обезщетителна функции, понеже е свързана със санкция за неизпълнение, не на основно, а на вторично задължение и непредоставянето на обезпечение не може да доведе до вреди за първия, който е бил длъжен преди да сключи договора да оцени кредитоспособността на втория /чл.16 от ЗПК/ ;не е посочено в ГПР кои разходи са включени/ всичко това е заблуждаваща практика по смисъла на чл. 6 параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО/; клаузата за определения годишен лихвен процент е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй-като годишният лихвен процент надхвърля повече от три пъти законната лихва с това нарушава принципа на справедливостта и за недопустимостта на облагодетелстването на кредитора за сметка на потребителя.

В резултат на установяване на недействителността на договора , моли съда да постанови решение , с което да осъди ответното дружество да му върне сумата от 2756 лева , като недължимо платена над главницата , заедно със обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и направените по производството разноски .

Ответникът чрез пълномощника си Адвокатско дружество „***“- гр. ***, действащо чрез адвокат Х. М. от *АК, оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени с възражения / доводи/ за съответствие на договора за потребителски кредит с всички изисквания и ограничения на съответните приложими повелителни норми на ЗПК, с добрите нрави и несъществуване на твърдените основания за нищожност на оспорените клаузи.

Претендира присъждане на направените по производството разноски .

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Юридическият факт на сключен между страните договор за потребителски кредит във вид на паричен заем по смисъла на чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД/ с оспорената част от съдържанието му е признат и документиран .

Договорът напълно съответства на повелителната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК , въвеждаща изисквания каква минимална информация за потребителя задължително трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 начин – и двата елемента безспорно ги има в договора.

Невключването на размера на неустойката в общия размер на кредита и в годишния процент на разходите не е нарушение на нормите на чл.11, ал.1, т.7 и чл.19, ал.1 от ЗПК , нито заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя, наречена така, е по начало вземане с определеност на обезщетение за имуществени вреди, и то без да e необходимо да се доказват/ чл.92, ал.1 от ЗЗД/, предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечението по т.6.1 от договора , а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК изрично указва, че не елемент от ГПР в съответствие с указанието – предмет на чл.19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО, като при това особено съществено е обстоятелството , че не уточнява , че в приложното му поле попадат само разходи, свързани с неизпълнение на основни задължения , а не и на аксесорни / добавъчни /.

Поради липсата на разграничение между тях в закона , недопустимо е да се прави такова от страните и съда и да се „стеснява“ приложното поле на нормата съобразно изложеното в исковата молба.

Не е може да бъде и елемент на понятието общ размер на кредита , защото законодателят го е определил като максималният размер/ лимит/ или общата сума , предоставена по договора за кредит- параграф 1 , т.3 от ДР на ЗПК.

2

Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид вземане като друг разход за потребителя, трябва да се включи в обхвата на ГПК при изчисляването му , невключването му няма да води до недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом именно с добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК/ първата предвижда , че клаузи в договори , надвишаващи определения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг на ГПР са нищожни , а втората , че надвзетите средства над прага по ал.4 се удържат при последващи плащания по кредита, т.е. юридическата съдба на самия договор за потребителски кредит не е тази по чл. 22 ЗПК/, както и от прочита на чл.22 от същия закон, в който текст сред всички изчерпателно изредени нарушения на норми , не попада тази на чл.19, ал. 4 от ЗПК.

Иск за нищожност на клаузата за неустойка няма предявен, поради което съдът не може да се занимава с обсъждане на горния въпрос/ чл.6, ал.2 от ГПК/ По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и длъжника , вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по договора задължения/ чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е допустимо / вж. чл.29, ал.1 чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК/ , правно логически е очевидно, че е допустимо и уговаряне на неустойка за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй-като правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане при всякакъв вид неизпълнение на договорно задължение, без да прави разлика дали е основно или допълнително.

Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва , т.е. по своята действителна цел представлявала допълнителна печалба на ответника/ „скрито възнаграждение“/, като с нея се постигало заобикаляне на максимално допустимия праг на ГПР и тази й цел е основание да бъде отречена валидността й , не може да бъде споделено.

Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на неустойка , която според модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително покритие , освен риска от вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със събирането на всички дължими суми , които би могло да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го осигури и предостави, неговото съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/ недействителността на оспорената клауза, трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е. отделно от клаузата за възнаградителната лихва.

И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с „прикритото си предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение.

По този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на външното, облечено в изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни схващания по логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/ съдържание и би се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.

Не може по силата на едно предположение да се направи категорично заключение, че щом плащането на неустойката е предвидено да става заедно с погасителните вноски , то това е направено не с цел за обезщети вреди , а с цел да доведе и води единствено до скрито „оскъпяване“ на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора.

По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на вземането за неустойка като на правно явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право за това/ чл.92, ал.2 от ЗЗД/ , стига този размер да не е свръх неморален/ отвъд всякакви естествени граници на нормалност и справедливост/ и затова - особено и всеобщо нетърпим от гледна точка на здравия обществен разум, в който случай би било оправдано неустойката да бъде направо отречена като нищожна поради накърняване на добрите нрави, изразено в грубо погазване на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване от позицията на икономически по силната страна - чл.26, ал.1, 3 пр.3-то от ЗЗД.

Тук размерът на неустойката/ 2179,39 лева / е по- нисък с почти 800 лева от получената в заем сума /2900 лева/ и очевидно не попада в тази категория на свръхогромност , неморалност и обществена нетърпимост .

Има за цел обезпечаване на вреди, които могат да възникнат като допълнителни разходи при събиране на неизпълнение на необезпечените кредитни парични вземания за главница и лихва и няма никакъв конфликт с ограничението на чл.33, ал.2 от ЗПК, отнасящо се до максимално допустимия размер/ законната лихва / на правото на мораторна лихва при неизпълнение на паричните задължения по договора за потребителски кредит .

Ищецът е имал право на избор на свободния финансов пазар на кредитиране и съгласно предоставения му стандартен европейски формуляр за потребителските кредити/ безспорно обстоятелство/ е придобил изчерпателна предварителна информираност за задълженията си към ответното дружество/ каквато подробно се съдържа и в самия договор/ при всяко възможно развитие на правоотношението им, т.е. бил е наясно при какви условия и последици на неизпълнение се сключва договора, включително и за неустойката / вж.4.3 , част III на формуляра /, както и за предоставеното му право и да се откаже от него в 14 –дневен срок от сключването му , щом е преценил, че няма възможност в предвидения 2- дневен срок да осигури обезпечение чрез поръчител в изпълнение на поетото за това задължение, както и точно какви суми ще трябва да плати .

Неговата добра информираност е извод, основан и на факта/ служебно известен на съда поради заведените дела от негово име / на опита му, състоящ се в множество сключени договори за потребителски кредит със същата и други небанкова/ небанкови финансова/ ви институция/ институции за периода от 2020 г. до 2024 г. с еднакво съдържание относно оспорената му част.