Решение № 169 от 27.11.2024, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 169 гр. Панагюрище, 27.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА при участието на секретаря Нонка Цв. Стоянова като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело № 20245230100599 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 и чл. 22 ЗПК от М. А. И. против „Макроадванс“ АД, ЕИК 201127485 за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 237631 от 10.01.2024 г., евентуално за прогласяване на нищожност, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД на чл. 10, ал. 1 от договора, предвиждащ заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение.

Ищецът твърди, че на 10.01.2024г. сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 237631, по силата на който е получил сумата от 1450 лв., със задължение да я върне на 9 равни месечни вноски в размер на 189,87 лв. всяка, със срок на погасяване до 10.10.2024г., при фиксиран годишен лихвен процент от 41 % и ГПР в размер на 49,65 %. Обща сума, която следвало да се върне възлизала на 1708.79 лв.

Излага, че, съгласно чл. 20 от договора за кредит, се задължил в срок от три дни от усвояване на заемната сума, да предостави като обезпечение поръчителство на едно физическо лице, с брутен осигурителен доход над 1400 лв., работещо по трудов договор, което да е с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит сключен с „Макроадванс“ АД.

Съгласно чл. 10 от процесния договор, при неизпълнение това задължение трябвало да заплати на заемодателя неустойка в размер на 10.88 лева + 0.250 % от усвоеният размер на кредита за първия ден на забава и 0.250 % от усвоения размер за всеки следващ ден, в който кредита е необезпечен. За целия период на договора размерът на неустойката възлизал на 978.75 лева, 1 платими на вноски за срока на договора, на падежната дата на вноските по кредита. С нея месечната вноска възлизала на 298.62 лева, а общата сума за целият период на заема ставала 2687.58 лева.

Счита, за нищожен на основание чл. 22 ЗПК, на процесния договор поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави, евентуално на чл. 10 от договора, предвиждащ заплащане на неустойка.

Излага, че разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не бил включен размерът на неустойката за непредоставяне на обезпечение.

Поддържа, че уговорената неустойка представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, още повече, че този разход бил предварително известен по основание и размер на кредитора.

Намира, клаузата за неустойка за нищожна, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. С невключването на предвидената неустойка в ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентираща максималния размер на ГПР да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 год. Чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК кредиторът се обогатявал, тъй като предвидената в договора неустойка представлявала допълнителна печалба за дружеството към договорената възнаградителна лихва.

Предвидените ограничителни условия относно вида на обезпечението и срока, в който да бъде предоставено, правили предоставянето му реално неизпълнимо, а заплащането на неустойка сигурно и предвидимо.

Със заплащането на неустойка се санкционирало неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/ и същата се дължала независимо от това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.

Неустойката изначално не била обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължала независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят. С предвиждането на въпросната неустойка не се целяло обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка. Това се потвърждавало и от обстоятелството, че неустойката се кумулирала с погасителните вноски.

Поддържа, че в случая неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено неоснователно обогатяване на кредитора, още повече че размерът й надвишавал главницата по кредита. Предвид, че неустойката представлявала сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаквал да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение целяло въвеждане на 2 потребителя в заблуждение относно размера на уговорения ГПР.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.

68л, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР/, с което се нарушавало основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, обуславяла невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. На потребителя следвало да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За спазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, се изисквало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание, съгласно чл. 11 от ЗПК, следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същият трябвало да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри.

Сочи, че доколкото съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузата за ГПР е елемент от същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, то недействителността на същата влече недействителност изцяло на кредитната сделка.

Излага и че кредиторът начислявал такси за забава в нарушение на чл. 33 от ЗПК, както и че на ищеца била представена непълна информация и не в предвидената от закона форма.

Евентуално, намира за нищожна неустоечната клауза, с доводи, че се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната престация по договора, че се престира независимо дали кредиторът ще претърпи вреди от настъпило неизпълнение, поради което не притежава обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка, не били 3 съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.

Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск.

Неустойката не притежавала и обезпечителна функция, доколкото било уговорено, че се начислява, ако не се осигури обезпечение след сключване на договора. В този случай обаче чл. 71 от ЗЗД предвиждал различни правни последици, а именно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събиране на вземанията си. В процесния договор в разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията кредитодателят предвидил различни правни последици, което разкривало действителната цел да предвиди силно ограничителни изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага, подвеждащо наменована „неустойка“.

Иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит №237631/10.01.2024г., евентуално на клаузите на 10 от Договора, предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 978.75 лева.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва основателността на иска.

Не оспорва, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен Договор за потребителски кредит № 237631/10.01.2024г. за сумата от 1 450 лв.

Възразява срещу твърдението, че в договора не е посочен реалният размер на годишния процент разходи и че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Поддържа, че ГПР по договора в размер на 49,65 % съответства на действителния и бил съобразен с чл. 19, ал. 4 ЗПК да е в размер не по-висок от пет пъти законната лихва към датата на сключване на договора.

Неправилни били твърденията за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в действителност се явявало допълнителна печалба от кредита.

Счита, че предвидено обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение не попада в общите разходи, а от там не можело да се включва в размера на ГПР. Освен това неустойка би се дължала единствено и само под условие, че не се осигури обезпечението, с оглед на което не би могла да се включи ГПР, защото не можело да се предвиди със сигурност заплащането й.

Неоснователни били твърденията, че са нарушени чл. 11, aл. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В договора ясно се сочели взетите предвид допускания, използвани при 4 изчисляване на годишния процент на разходите, с оглед което същият законосъобразно бил формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В така посоченото приложение били посочени редът и начинът на изчисление на годишния процент на разходите по едно кредитно правоотношение, както и значимите компоненти на неговото формулиране.

При това положение следвало да се приеме, че в сключения договор за заем ясно и точно бил формулиран начинът на изчисление на годишния процент на разходите по кредитното правоотношение. За заемателя била налична изрична и ясна информация относно начина на формиране на крайната цена на годишните разходи по кредита. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.

С оглед на гореизложеното счита, че договорът за потребителски кредит не е нищожен, доколкото били спазени изискванията на закона за размера на годишният процент на разходите, а сама по себе си клаузата за неустойка не следвало да се включва в посочения процент на ГПР.

Оспорва твърдението на нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави и прекомерност.

Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.

Не били налице предвидените в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС хипотези, при които уговорената неустойка би била нищожна. Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка, включваща не само на съдържанието на договорната клауза, но и отчитаща други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функции на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.