Решение № 116 от 10.03.2023, Окръжен съд - Кюстендил
- Съд
- Окръжен съд - Кюстендил
- Дело
- Въззивно гражданско дело 617/2022
- Вид
- Решение № 116
- Подписан
- 10.03.2023
- В сила
- 18.05.2023
- Състав
- Росица Богданова Савова, Татяна Христова Костадинова, Елисавета Георгиева Деянчева
Цитирани разпоредби
- чл. 259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 423 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 424 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 433, ал.1, т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 117, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 116 гр. Кюстендил, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Росица Б. Савова
Членове:
Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Любка Евг. Николова като разгледа докладваното от Татяна Хр. Костадинова Въззивно гражданско дело № 20221500500617 по описа за 2022 година
***, ЕИК **7, със седалище и адрес на управление: ****** обжалва Решение № 217/08.12.2021 г., постановено по гр. дело №1154/2021 г. по описа на Районен съд – Дупница, с което е признато за установено по отношение на въззивното дружество, че Е. Е. К., ЕГН ********** и Е. А. К., ЕГН ********** не дължат суми по изпълнително дело 2113/19 ДРС, както следва: 3 046.77 евро главница, 2243.47 евро лихва, 473 лв. разноски.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно и неправилно поради противоречие с материалния закон и поради факта, че не е съобразено със събраните по делото доказателства. Конкретно се твърди, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд относно момента, от който започва да тече давностният срок, приемайки че е от датата на последното изпълнително действие– 30.09.2013 г. и към датата на образуване на новото изпълнително дело – 29.10.2019 г. петгодишният давностен срок е изтекъл. Изразява се становище, че с образуване на изпълнителното дело на 02.03.2012 г. давността за вземането е прекъсната и докато трае изпълнителното производство тя не е текла, тъй като производството е висящо. Сочи се, че последното изпълнително действие по делото е осъществено на 30.09.2013 г., т.е. фактът е реализиран, когато е било приложимо ППВС 3/1980 г., а не ТР 3/2015 от 10.07.2017 г. на ОСГТК ВКС, поради което с изтичане на две години от последното валидно изпълнително действие30.09.2013 г., т.е. на 30.09.2015 г., изпълнителното дело е прекратено по право – чл.
433, ал.1, т.8 от ГПК и от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност за вземането, която е изтекла на 30.09.2020 г. Посочва се още, че с подаването на молба за образуване на изпълнително дело и налагане на възбрана върху недвижими имоти на 28.10.2019 г. давността е прекъсната.
Моли се въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв.
1
Ю. Д., АК – Кюстендил, пълномощник на Е. Е. К. и Е. А. К., в който се твърди, че депозираната въззивна жалба е подадена след срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и не следва да бъде разглеждана по същество от въззивния съд, а ако бъде разгледана да не бъде уважена доколкото обжалваното решение е законосъобразно и правилно, съобразено със събрания доказателствен материал в хода на съдебното следствие и следва да се потвърди. Релевират се доводи за бланкетност на въззивната жалба, в която не са посочени конкретни факти и обстоятелства, които водят до порочността на решението.
Направените изводи в обжалваното решение се приемат за правилни и законосъобразни, поради което се моли въззивният съд да го потвърди.
Съдът намира, че въззивната жалба е подадена в срок. Съгласно чл.39, ал.1 от ГПК, когато страна е посочила съдебен адресат или е ангажирала пълномощник по делото, връчването на съобщенията се извършва на тези лица. Тази норма определя поредност на връчване на призовки и съобщения, която е в полза на страните в производството, защото обезпечава правото им на защита. Тя е специална спрямо общата разпоредба на чл.38 от ГПК и винаги изключва прилагането на последната, когато са налице предпоставките, визирани в нея. В случая въззивното дружество в отговора на исковата молба е посочил съдебен адрес: ***. Този съдебен адрес не е променен в хода на разглеждане на делото. Видно от приложеното по делото на районен съд съобщение решението на първоинстанционния съд първоначално е връчено на седалището и адреса на управление на дружеството на 12.01.2022г.
Следователно налице е ненадлежно връчване на решението, поради което не може да се приеме, че с изтичането на двуседмичния срок от посочената дата решението е влязло в сила.
По гр.д. № 1154/2021 г. на ДнРС е приложено съобщение, от което е видно, че обжалваното решение решението е връчено на дружеството на посочения от него съдебен адрес на 14.03.2022 г. Въззивната жалба е постъпила в съда на 04.03.2022 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 от ГПК.
Жалбата като подадена в законноустановения срок срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, от лице, имащо право и интерес от обжалване и отговаряща на изискванията на закона, се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
КнОС след като прецени становищата на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема решението на ДнРС за незаконосъобразно, поради което следва да се отмени. Съображенията за това са следните:
По делото не се спори, че е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по гр.д. №219/2012 г. по описа на ДнРС по силата на която ищците са били солидарно осъдени да заплатят на ***** (преименувано покъсно на ***) сумите както следва: главница- 5 315.24 евро от 01.11.2009 г. до 31.12.2010 г.; договорна лихва- 1 429.19 евро за периода от 01.10.2009 г. до 31.12.2010 г., лихва за забава- 409.75 лв. за периода от 01.02.2010 г. до 31.12.2010 г., 2 248.24 евроразноски за нотариални такси, годишен данък, застраховки и др., законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението- 20.01.2012 г. до окончателното изплащане на сумата и съдебни разноски в размер на 367.79 лв.
От приложеното копие от изпълнително дело № 277/2012 г. по описа на ЧСИ К.П. с рег. № 852 и район на действие СГС се установява, че на 02.03.2012 г. е образувано изпълнително дело, като с молбата е поискано да бъдат извършени всички необходими действия за принудителното събиране на вземанията на ответното дружество.
Видно от поканите за доброволно изпълнение, получени от ищците на 08.03.2012 г. е, че са наложени запори върху техни парични и непарични вземания в конкретно изброени банки. Представени са и запорните съобщения, адресирани до 2 банките, както и документи, удостоверяващи плащания, извършени от длъжниците като последното плащане е от 13.09.2013 г..
С молба вх. № 7360/14.10.2016 г. ответното дружество е поискало продължаване на изпълнителните действия по изпълнителното дело, както налагане на запор върху банковите сметки на длъжниците и насрочване на опис на секвестируемите движими вещи.
С молба вх. № 6180/18.10.2017 г. *** е поискало от съдебния изпълнител извършване на справки, а също и налагане на запор върху банковите сметки на длъжниците Е. А. К. и Е. Е. К..
Със запорни съобщения от 18.12.2017 г. е наложен запор върху трудовото и всяко друго възнаграждение на Е. К..
С молба вх. № 737/16.02.2018 г. *** е поискало от съдебния изпълнител налагане на възбрана върху идеални части, придобити по наследство от Е. К. от земеделски недвижими имоти. С Постановление от 14.12.2018 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана върху недвижими имоти собственост на К., находящи се в землището на с. Р., общ. **.
С молба вх. № 1274/05.03.2019 г. ответното дружество е поискало изпълнителното дело да бъда преместено за продължаване на изпълнителните действия при СИС при РС- Дупница.
На 14.03.2019 г.е образувано изп.д. № 2023/2019 г. по описа на СИС при РСДупница.
С молба вх. № 483/22.04.2019 г. . *** е поискало от съдебния изпълнител продължаване на изпълнителните действия по изпълнителното дело и насрочване на дата за извършване на опис и публична продан върху възбранени в полза на дружеството недвижими имоти.
С молба вх. № 599/27.05.2019 г. *** е поискало извършване на справка за актуалния трудов договор по отношение на Е. К. и при констатиране на трудово правоотношение, налагане на запор върху вземането.
С молба от 09.08.2019 г. лизинговото дружество отново е поискало насрочване на дата за опис и продажба на възбранени в полза на дружеството недвижими имоти.
С Постановление от 14.10.2019 г. на ДСИ при РС- Дупница е прекратено изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК.
На 29.10.2019 г. по молба на *** е било образувано изпълнително дело № 2113/2019 г. по описа на ДСИ. С молбата е поискано налагане на възбрана върху недвижими имоти собственост на Е. К..
На 27.11.2019 г. на ищците са връчени покани за доброволно изпълнение.
С молба вх. № 45/16.01.2020 г. *** е признало плащане на сумата 16 994.80 лв., с която е намален дългът на ищците и са посочили, че актуалния размер на дълга към 14.01.2020 г. е 5527.23 евро, от които 3 046.77 евро- главница, 2 243.47 евро- законна лихва и 473.98 лв. разноски.
С молба вх. № 475/23.06.2020 г. дружеството- взискател е поискало налагане на запори върху получаваните възнаграждение е пенсия на длъжниците, както и насрочване на опис на възбранените имоти.
Исковата молба, с която е предявен искът с правно основание чл. 439 от ГПК от длъжниците по изпълнителното дело е постъпила в съда на 10.11.2020 г.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на окръжен съд намира, че решението е неправилно. Съображения:
Основният въпрос по делото се концентрира върху това дали твърденият в исковата молба правопогасяващ относно вземането факт е настъпил, а именно дали е 3 изтекла погасителната давност по отношение на вземанията.
За да уважи предявеният иск, районен съд е приел, че от 2013 г. до 2019 г. е изтекъл петгодишния давностен срок и ищците не дължат претендираните суми.
Настоящият съдебен състав не споделя този извод. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В съдебната практика няма спор, че тази разпоредба е приложима по отношение на ползващите се със сила на пресъдено нещо съдебни решения, но е било спорно, доколко е приложима и по отношение на заповедите за изпълнение- по чл. 410 от ГПК и чл.417 от ГПК. В тази връзка следва да се посочи следното:
По отношение на института на заповедното производство, е създадената трайна съдебна практика по прилагането му. Така например в Определение № 956/22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. ВКС, ТК, I т. о. е изяснено, че неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно решение по иска по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Посоченото означава, че оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК или на чл.
439 ГПК /в първия случай - при новооткрити обстоятелства и доказателства, а във втория - при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение/.
Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, той може да поиска отмяна на заповедта за изпълнение при условията на чл. 423 ГПК. С влизане в сила на заповедта за изпълнение, вземането е установено като безспорно. При осъществяване на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква от момента на изтичане срока за възражение, когато съдът служебно издава изпълнителен лист. В този случай съществуването на вземането не е установено със сила на пресъдено нещо, но с изтичането на сроковете по чл. 424 ГПК се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, тъй като същите са преклудирани. В Решение №3/04.02.2022 г., по гр.д. №1722/2021 г. на ВКС IV г.о. също се приема, че чл.
117, ал. 2 ЗЗД се прилага и когато вземането е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение.
По изложените съображения съдът счита, че нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД е приложима и по отношение на вземания, за които е налице влязла в сила заповед за изпълнение, поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, т.е. при всички съдебно признати вземания. Следователно в случая всички вземания в изпълнителното производство се погасяват с петгодишна давност.
Разпечатката съдържа 48 от 66 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4ce4c48f-a1f3-4718-b4db-de09f848a8c3