Решение № 1194 от 26.10.2026, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1194 гр. София, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело № 20261000501392 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл.ГПК, във вр. с чл.622б ГПК и чл.623, ал.6 ГПК е образувано по съвместна жалба на С. К. П. и С. В. С. - и двамата чрез адв.М. Б. от АК Плевен, насочена против Разпореждане с рег. № 135/10.03.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 241/2026 г. по описа на ОС Плевен, с което е оставена без уважение молбата на въззивниците за отказ за изпълнение на Решение от 27.06.2025 г. с реф.№ 12 О 2568/2024 г. на Окръжен съд Мюнхен II, за което е издадено удостоверение съгласно чл.53 от Регламент 1215/2012 г. на ЕС на 23.09.2025 г. на същия съд.

Във въззивната жалба се поддържа неправилност на обжалваното разпореждане, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото не са били взети предвид всички възражения на жалбоподателите относно наличието ан предпоставките по чл.45, ал.14, б."а" от горепосочения регламент, вкл. при неправилното приложение на същия, а от там и за необоснованост.

По подробно изложени доводи в подкрепа на тези оплаквания е поискана отмяна на атакувания съдебен акт.

В отговора на въззивната жалба насрещната страна, чрез процесуалните си представители, поддържа нейната неоснователност.

След запознаването си с първоинстанционното дело въззивната инстанция констатира следното:

ОС Плевен е бил сезиран с молба от настоящите въззивници, с която са поискари от съда да постанови отказ за изпълнение на решение с референтен номер: 12 О2568/2024 г. на Окръжен съд Мюнхен II, за което е издадено удостоверение съгласно чл. 53 от Регламент 1215/2012 на ЕС.

1

Поддържали са в молбата си, че са с постоянни адреси в района на ОС Плевен, както и че на 12.02.2026 г. и 13.02.2026 г. са им били връчени покани за доброволно изпълнение по изпълнително дело № 63/2026 г. по описа на ЧСИ Ц. Н. с № *** от РКЧСИ и район на действие – ОС Плевен.

Със същите били поканени доброволно да заплатят на взискателя Т. G.H, представлявано от управителя М. Ш., парични суми за разноски в общ размер на 2 511,40 евро по решение с референтен номер: 12 О2568/2024 г. на Окръжен съд Мюнхен II, като заедно с поканата са им връчени преписи от решението на ОС Мюнхен и удостоверение по чл. 53 от Регламент 1215/2012 на ЕС.

Поддържали са още, че са имали качеството на по делото с референтен номер:12 О2568/2024 г. на Окръжен съд Мюнхен и на 11.07.2024 г. в тяхна полза е постановено решение като обезпечителна мярка, с което принудителното изпълнение на съдебно решение на Районен съд Кобург от 08.03.2024 г. с референтен номер 24-7156859-1-0 и деловоден номер 247156859-2-8 е било спряно без предоставяне на обезпечение.

Сочат, че за да уважи молбата им съдът е приел, че предявеното средство за правна защита е допустимо и не изглежда напълно безполезно, особено като е надлежно доказано, че връчването на съобщенията за изпълнение не е било ефективно съгласно §§ 719,707,700,769 от Граждански процесуален кодекс /ZPO/. Освен това в решението било посочено, че се издава временно поради спешна необходимост за предотвратяване на значителни щети или бърза защита правата на една от страните в спора, както и че решението ще бъде отменено, ако ищците не представят доказателства за плащането на съдебни разноски в размер на 2 199 евро в срок до 25.11.2024 г.

Сочат и че са заплатили в указания срок посочената от съда сума и наложената обезпечителна мярка е произвела действието си, като по отношение на принудителното изпълнение на решението на Районен съд Кобург вече са упражнили правата си по реда на чл. 622б от ГПК и с разпореждане № 588/08.08.2024 г. по ч.гр.д. № 581/2024 г. ОС Плевен е отказал изпълнение на съдебното решение между страните на същото основание, на което е допусната обезпечителната мярка, а именно - липсата на доказателства за надлежно връчване на съдебното решение на молителите.

Поддържат, че по изп.дело № 63/2026 г. по описа на ЧСИ Ц. Н. взискателят не бил представил заверен препис от решението на постановилия го съд, в който заверката за верността му да е в оригинал, поради което и представеният препис не отговарял на изискванията на чл. 622а, ал. 1 ГПК, поради което и били налице основанията по чл. 45 ал. 1 б. „б“ от Регламент 1215/2012 на ЕС. Аргумент в подкрепа на този си довод черпят и от нормата на на чл. 622а ал. 5 от ГПК, съгласно която препис от решението се прилага към удостоверението по по чл. 53 от Регламент 1215/2012 на ЕС само ако решението не е било връчено на длъжника.

На отделно основание решението на Окръжен съд Мюнхен от 27.06.2025 г. не им било връчвано до връчване на поканите за доброволно изпълнение, както и че посочената в удостоверението по чл. 53 от Регламент 1215/2012 на ЕС дата на връчването на решението на тях – 27.06.2025 г. не била вярна, поради което и оспорват документа в тази му част.

Поддържат невъзможност, след като решението е постановено на 27.06.2025 г. и подлежи на обжалване с жалба или възражение в двуседмичен срок, да подлежи на изпълнение от същата дата.

Поддържат и наличие на основанията по чл. 45 ал. 1 б. „а“ от Регламент 1215/2012 на ЕС, тъй като решението е издадено по повод прекратяване на принудително изпълнение, молителите били спечелили делото и нямало правна логика да дължат разноски на другата страна.

Твърдят и подобно тяхно осъждане да противоречи на обществения ред в сезираната 2 държава - Република България.

Ангажират писмени доказателства към молбата си за част от твърдените в нея обстоятелства.

След самостоятелна преценка на последните, както и на допълнително ангажираните пред настоящата въззивна инстанция във връзка с твърденията на страните, при съобразяване оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт и доводите на страните пред настоящата инстанция, решаващият състав на САС намира следното:

Обжалваното разпораждане на ОС Плевен е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма, по редовно предявена молба.

В случая няма спор, че молителите-въззивници имат постоянни адреси в района на ОС Плавен, който факт определя и местната и родова компетентност на същия съд, по арг. от чл.623, ал.1 ГПК.

Отделно от това както правилата на Регламента не са определили срок за подаване на молба за отказ за изпълнение, а нормата на чл.622а, ал.6 ГПК е предвидила едномесечен срок за тона, считано от връчването на длъжника на документите по ал. 5 от съдебният изпълнител, заедно с поканата за доброволно изпълнение.

При съобразяване на това правило се налага, че в случая молбата на П. и С. е депозирана в рамките на преклузивния срок за това.

Разгледани по същество оплакванията за неправилност на първоинстанционното разпореждане въззивната инстанция намира за неоснователни.

Жалбоподателите са изтъкнали за основания за отказ от изпълнение в молбата си, депозирана пред ОС Плевен, наличието на обстоятелства, попадащи в обхвата на разпоредбата на чл. 45, ал. 1, б. "а" и "б" от Регламента: 1/ признаването явно противоречи на обществения ред в сезираната държава членка, защото с решението на съда в Мюнхен били възложени разнвоски на ищците по делото, каквито се явявали молителите и 2/ когато съдебното решение е постановено в отсъствие на страната, ако на ответника не е връчен документът за образуване на производството или равностоен документ в достатъчен срок и по такъв начин, че да има възможност да организира защитата си, освен ако ответникът не е успял да предяви иск за оспорване на съдебното решение, когато е било възможно да стори това.

Наличието на посочените основания се поддържа и пред въззивния съд.

По основанието, посочено в чл. 45, ал. 1, б. "а" от Регламента:

Наличието на това основание се обосновава с твърдения, че с решението на съда в Мюнхен, чието изпълнение е започнало пред ЧСИ Н., въззивниците-молители, които са били ищци в производството, са осъдени да заплатят разноски на ответника, който е загубил делото. Това противоречало на обществения ред в РБългария.

Въззивната инстанция споделя доводите на първоинстанционния съд, че при установените по делото факти изтъкнатото основание се явява неоснователно.

На първо място обществения ред в РБългария касателно разноските в съдебните производства, уредено в нормата на чл.78, ал.3 ГПК, също предвижда възможност ответникът да има право на разноски /за сметка на ищеца/, съразмерно на отхвърлената част от иска.

Следователно и в случая решението на съда в Мюнхен не съдържа различно от установеното в страната по изпълнение на това решение правило касателно разноските, поради което и доводите в обратната насока, развити от въззивниците, се явяват неоснователни.

Такива са и доводите, че не дължат тези разноски, с оглед спора от главното 3 производство, развило се пред същия съд по повод обжалване на решение на Районния съд в Кобург, който твърдят, че е разрешен в тяхна полза.

Въпросът относно дължимостта на разноски по приключилото пред съда в Мюнхен производство е разрешен от същия в съответствие с приложимото немско право и пререшаването му от съда в държавата по изпълнение на решението е недопустимо.

В тази връзка следва да се посочи, че решаващият състав е запознат с постановената практика на СЕС по приложението на Регламент 1215 и се присъединява към разясненията, дадени в нея, по приложението и съдържанието на понятието "обществен ред".

Така в Решение от 07.04.2022 г. по дело С-569/2020 г. (J срещу H Limited), съдът е приел, че макар държавите членки по принцип да остават свободни да определят в съответствие с националните си разбирания изискванията на своя обществен ред, границите на това понятие попадат в обхвата на тълкуването на Регламент № 1215. С оглед забраната да се преразглежда по същество постановено в друга държава членка съдебно решение, чл.52 от Регламента не позволява на съда на сезираната държава членка да откаже признаването на това решение единствено по съображение, че би имало разлика между правната норма, прилагана от съда на държавата по произход, и тази, която би приложил съдът на сезираната държава, ако бе сезиран със спора.

По същия начин съдът на сезираната държава не може да контролира точността на правната или фактическа преценка, извършена от съда на държавата по произход (вж. по аналогия решения от 28.03.2020 г, Krombach C-7/98), EU: C: 2000: 164, т. 36 и от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C-681/13, EU: C: 2015: 471, т. 43 и цитираната в тях съдебна практика).

Прието е, че за да се спази забраната за преразглеждане по същество на постановеното в друга държава членка съдебно решение, може да се прибегне до клаузата за обществен ред, съдържаща се в чл.45, пар.1, б.“а“ от Регламента само в хипотезата, в която признаването на съдебното решение, постановено в тази държава членка, би представлявало явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава членка, или на право, признато като основно в този правен ред.

Съдебната практика приема, че такова нарушение може да се състои по-специално във факта, че длъжникът не е бил в състояние да се защити ефективно пред съда по произход и да оспори в държавата членка по произход съдебното решение, чието изпълнение се иска (в т. см. Решение от 02.04.2009 г., Gambazzi, C-394/07, EU: C: 2009: 219, т. 27, 37, 45 и 46).

В казуса от анализираните по-горе доказателства не се установява въззивниците да са били лишени от правото им на защита – те не просто са били уведомени за образуваното производство, по което е постановено изпълняваното решение, но и са го инициирали, в качеството им на ищци, а в неговия ход са били представлявани от адвокати и данъчни консултанти /така е отразено в самото решение/.

Изложеното опровергава какъвто и да е извод за наличие на поддържаните предпоставки по чл. 45, ал. 1, б. "а" от Регламент № 1215 като основание за отказ за изпълнение на процесното решение.