Определение № 21672 от 11.06.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21672 гр. София, 11.06.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Гражданско дело № 20251110150064 по описа за 2025 година

Производството е образувано по обективно и субективно кумулативно съединени положителни установителни искове, предявени по реда на чл.

422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149, чл. 150, чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С. З. П. и В. З. Г. за заплащане на следните суми в условията на разделна отговорност при равни квоти, както следва:

1/ С. З. П. – ½ , а именно сумата от 1752,11 лева (895,84 евро), представляваща главница за цена на доставена от ищцовото дружество топлинна енергия за имот, находящ се на адрес: ***, абонатен № ***, за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 09.09.2025 г., до изплащане на вземането, сумата 355,38 лева (181,70 евро), представляваща мораторна лихва върху вземането за топлинна енергия за периода от 15.09.2023 г. до 01.09.2025 г., сумата 31,43 лева (16,07 евро), представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 09.09.2025 г., до изплащане на вземането, сумата 8,64 лева (4,42 евро) , представляваща мораторна лихва върху вземането за дялово разпределение за периода от 15.09.2022 г. до 01.09.2025 г ., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3293/2025 г. по описа РС Пазарджик;

2/ В. З. Г. – ½, а именно сумата от 1752,11 лева (895,84 евро), представляваща главница за цена на доставена от ищцовото дружество топлинна енергия за имот, находящ се на адрес: ***, абонатен № ***, за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 09.09.2025 г., до изплащане на вземането, сумата 355,38 лева (181,70 евро), представляваща мораторна лихва върху вземането за топлинна енергия за периода от 15.09.2023 г. до 01.09.2025 г ., сумата 31,43 лева (16,07 евро), представляваща главница за цена на 1 извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 09.09.2025 г., до изплащане на вземането, сумата 8,64 лева (4,42 евро), представляваща мораторна лихва върху вземането за дялово разпределение за периода от 15.09.2022 г. до 01.09.2025 г ., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3293/2025 г. по описа РС Пазарджик.

Ищецът твърди да е налице облигационно отношение, възникнало с ответниците в качеството им на съсобственици на процесния имот през процесния период, въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане. Претендира ответниците да са клиенти на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Посочва, че на основание чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия между потребители в сграда - етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Твърди се, че в рамките на процесния период дяловото разпределение за сградата, в която се намира топлоснабденият имот, се е извършвало от „Д.“ ООД (с предишно наименование „Б.“ ООД).

Поддържа, че съгласно общите условия за ответниците е налице задължение за заплащане на ищеца на стойността на услугата дялово разпределение, дължимата цена за която не е била заплатена. Предвид липсата на изпълнение на падежа на задължението за заплащане на главницата за доставена топлинна енергия за битови нужди, както и на главницата, представляваща стойност на извършена услуга дялово разпределение, претендира заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху двете главници.

Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.

Ответникът В. З. Г. е починал в хода на делото (30.11.2025 г.), като с молба от 27.02.2026 г. ищецът е посочил наследниците по закон на В. З. Г. - С. З. П.

(сестра) и Я. З. З. (еднокръвен брат), като е направил искане за конституирането им на мястото на починалия в хода на делото В. З. Г. с твърдения, че за задълженията на последния отговарят наследниците му по закон при квоти, както следва: С. З. П. – за 2/6 части и за Я. З. З. – за 1/6 части, от сумите претендирани от В. З. Г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по отношение на посочения длъжник.

С определение от 04.03.2026 г. на основание чл. 227 ГПК като ответници в настоящото производство на мястото на починалия в хода на делото ответник – В. З. Г., са конституирани наследниците му по закон – С. З. П. (сестра) и Я.

З. З. (брат еднокръвен).

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника С. З. П., с който предявените искове се оспорват като недопустими и неоснователни. Ответникът оспорва наличието на облигационни отношения между страните поради липса на приложение № 1 към договора между ищеца и ФДР, както и поради липса на договор между ищеца и ЕС. В условията на евентуалност релевира възражение за изтекла погасителна давност при твърдения, че приложимата такава е тригодишна. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

2

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Я. З. З., с който предявените искове се оспорват като недопустими и неоснователни. Ответникът заявява, че е направил отказ от наследството на починалия в хода на делото В. З. Г., на чието място е конституиран по реда на чл. 227 ГПК.

Видно от приетото по делото съдебно удостоверение от 29.05.2026 г. в особената книга на СРС под № 1075/29.05.2026 г. е вписан отказ от наследството на починалия в хода на делото В. З. Г. от страна на Я. З. З., конституиран по реда на чл. 227 ГПК на мястото на ответника В. З. Г..

С молба от 09.06.2026 г. ищецът не оспорва вписания отказ от наследство на В. З. Г. от страна на Я. З. З., като насочва исковете си, предявени срещу В.

З. Г., единствено срещу ответника С. З. П., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на последния.

С оглед на гореизложеното, производството срещу Я. З. З. като недопустимо следва да бъде прекратено, като аргументите за това са следните:

Смъртта прекратява съществуването на физическото лице като правен субект и слага край на неговата правоспособност. Когато правоспособността по материалното право не е налице, заедно с това отпада и процесуалната правоспособност. Съгласно чл. 227 ГПК когато страната умре или юридическото лице престане да съществува, производството по делото продължава с участието на правоприемника. Ето защо със смъртта на В. З. Г. са настъпили предпоставките за конституиране на неговите наследници по закон. Заместването в процесуалното правоотношение настъпва от деня, в който е настъпило материалното правоприемство и е производно от него.

Следователно съответствието на определението по чл. 227 ГПК с действителното правно положение обезпечава правото на участие на наследника във висящия исков процес. Правоприемникът има признато и гарантирано от основния закон право да участва в процеса, иницииран срещу неговия наследодател. Той вече е в защита на неговото право. При смърт на страната в хода на исковото производство съдът спира производството (чл.

229, т. 2 ГПК) и взема необходимите мерки, за да издири наследниците; при смърт на ищеца – служебно, а при смърт на ответника – със съдействието на ищеца (чл. 231, ал. 1 и ал. 2 ГПК). Съдът използва данните от регистъра за гражданското състоЯ.ие и в определението по чл. 227 ГПК обичайно фигурират наследниците по закон на починалата страна. Възможно е обаче по инициатива на наследниците по закон, които съдът е конституирал с определението по чл. 227 ГПК (например те представят доказателства за отказ от наследството или завещание), или по инициатива на друго лице (например, представилото завещание) съдът да узнае, че други са възможните наследници на починалата страна. Тогава той е длъжен с определението по чл. 227 ГПК да конституира и тях като възможните правоприемници в процесуалното правоотношение. Когато се увери, че всички зачитат правата на този, когото законът призовава към наследяване и той е приел наследството, съдът прекратява производството по отношение на онези, за които правоприемството е изключено (Определение № 29 от 21.01.2020 г. на ВКС по 3 ч. гр. д. № 4583/2019 г., IV г. о., ГК).

Когато е налице спор кой е действителният наследник на починалата страна, съдът е длъжен да реши спора. Спорът кой е наследник по закон на починалия не е по предмета на делото. Предмет на делото е субективното право, заявено срещу наследодателя. Спорът за това кой е наследник е спор по принадлежността на правото на приемство в процеса (чл. 227 ГПК). Спорът е по абсолютна процесуална предпоставка на предявения срещу наследодателя иск. По него съдът развива и решава „процес относно процеса“. По спора за това кой следва да бъде конституиран в процеса съдът не разрешава иск, а неговото решение по този въпрос не поражда сила на пресъдено нещо. По спора кой е наследник на починалия ответник е допустимо съдът да събира доказателства, включително в открито съдебно заседание. Спорът е абсолютна процесуална предпоставка на предявения иск и касае допустимостта, а не основателността на иска. За предпоставките на процеса е допустимо да се събират и доказателства, тъй като „процесът относно процеса“ се развива паралелно с този по предявения иск. Съдът може да измени определението по чл. 227 ГПК (на основание чл. 253 ГПК – определението е оттегляемо) и да прекрати производството по отношение на лицето, което формално се е легитимирало като наследник на починалия ответник. Определението подлежи на инстанционно обжалване (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, а и чл. 274, ал.

3, т. 1 ГПК). Спорът кой е наследникът на наследството е спор за надлежната процесуална легитимация по иска.

Предвид вписания отказ от наследство на В. З. Г. от страна на Я. З. З., който отказ не се оспорва от ищеца, спрямо последния не е настъпило материално правоприемство на оставеното от В. З. Г. наследство, а с това не е настъпило и процесуално правоприемство. Предявеният срещу Я. З. З. иск е предявен при липса на абсолютна процесуална предпоставка и се явява процесуално недопустим, поради което производството по делото срещу посоченото лице следва да бъде прекратено.

По разноските:

В хипотеза като процесната, трайната практика на ВКС (например Определение № 330 от 14.10.2020 г. по ч. т. дело № 1828 по описа за 2020 г. на ВКС, Определение № 89/26.11.2018 г. на състав на III-то г.о. на ВКС, постановено по ч. гр. дело № 565/2018 г., Определение № 283 от 21.06.2018 г. по ч. т. дело № 1583 по описа за 2018 г. на ВКС, Определение № 90/21.ІІ.2017 г. на състав на ІV-то г.о по ч. гр. дело № 4625/2016 г. и мн. други) приема, че съгласно общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК, в случаите когато делото се прекрати, ответникът има право да му бъдат присъдени разноски (щом такива са извършени и доказани), като законът не прави разлика в кой етап от производството е настъпило прекратяване и на какво основание. Няма съмнение, че правилото се прилага и при прекратяване на делото поради недопустимост на производството срещу ответника.

Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК само в хипотезата, когато ответникът е признал иска, е допустима съдебната преценка дали с поведението си той не е дал повод за завеждане на делото, като констатацията в отрицателен смисъл се 4 явява кумулативна предпоставка за възлагане на разноските изцяло върху ищеца. В другата хипотеза обаче, каквато е именно процесната – когато делото е прекратено поради недопустимост на иска, важи правилото на чл.