Решение № 1598 от 24.10.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1598 гр. Плевен, 24.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана К. Тодорова Досева при участието на секретаря Марина Г. Цветанова като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело № 20254430103812 по описа за 2025 година

Иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 139,79 лв.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.

Р. Г., ЕГН**********, *** против ***, **********, със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди, че на 25.05.2021г. между М. Р. Г. с ЕГН:

********** ми и ответника е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит №***, съгласно който договор е приложим ЗПФУР.

Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 4150лева.

Съгласно договора, доверителката ми е следвало да погаси заема като е следвало да върне сумата с лихва 1369.50лв. Посоченият годишен процент на разходите е в размер на 49.68%. В чл. 5 от Договора е уговорено, че кредигьт се обезпечава с Поръчителство, предоставено от „***" в полза на Дружеството ответник. Твърди, че при сключването на договора за потребителски кредит никъде не е посочено в съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранцня от свързано на кредитора дружество. Твърди, че след като усвоила сумата от 4150лв., М. Р. Г. с ЕГН: *** установила, че освен заемната сума от 4150 лв., „***" са начислили такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „***" ЕООД, в размер на 4067.00лв. Твърди, че 1 към датата на подаване на иска М. Р. Г. с ЕГН: ********** е погасила задълженията си по договора за потребителски креди г. Счита процесния договор за недействителен поради следните причини: дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито пък е посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ е посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явява всъщност. Твърди, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсва съгласие. Твърди, че ищецът не е подписвал договор за поръчителство, както и че такъв не му е бил представян. Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Както и на евентуалния договор за допълнителна услуга.

Твърди, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 3ПК, тьй като противоречи на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, тьй като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Твърди, че е посочено само ГПР в %, но не е посочен начина на изчисляването му. Затова счита, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 3ПК. На следващо място твърди, че е посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не е включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено, поради следните причини: Ответникът не предоставя възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за което събира допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.

Посочения в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не отговарят на действителните такива. Посочените в договора за заем по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 3311 във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 311К и изискванията на чл. 11, 2 ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването па договора. /В този смисъл: Решение № 260123 01 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. па ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - I Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС -Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./. Счита, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор за поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тьй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Счита, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Твърди, че действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите за предоставяне на гаранция но договора за поръчителство, е в размер над 70%. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. Посочва, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение па кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка па кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредитори те в случаите, в които те процедират по този начин". Счита клаузата на чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № *** за нищожна, като 3 неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите па чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.

Моли на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответника „***" ЕООД, с ЕИК:

********* да бъде осъден, след допускане на изменение в размера на предявеният иск, да заплати на М. Р. Г. с ЕГН: **********, сумата в размер на 139,79 лева, представляваща платена при изначална липса на правно основание по договор за потребителски кредит №***, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Претендира направените деловодни разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който моли претенцията да бъде приета за неоснователна. Твърди, че твърдението, че поръчителството от *** (***) е задължително условие за сключване на кредитен договор, е неоснователно. Кредитополучателят може да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на „***“, потребителят сам избира обезпечението. Следователно сключването на договор за гаранция не е задължително. Счита, че исковете за нищожност или унищожаване на Договора за гаранция са недопустими, тьй като не са насочени срещу правилната страна — *** а не „***“ ЕООД. Твърди, че *** е самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в ***, която предоставя услуги на територията на Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция е отделно облигациоино правоотношение, по което *** не е страна. Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство няма да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на *** и така няма да настъпи промяна в патримониума на Ищеца. С оглед гореизложеното, счита, че ищецът е завел исковете за прогласяването на нищожността, съответно унищожаването на Договора за гаранция срещу ненадлежна страна по делото, поради което същите следва да бъдат оставени без разглеждане като недопустими. Твърди, че ищецът сам е избрал *** (***) като поръчител в електронния формуляр и, след като е бил информиран 2а дължимите такси, е подал заявление за кредит. Получил е преддоговорна информация по e-mail, която изрично посочва, че за сключването на договора за кредит „***“ изисква поръчителство. Ищецът е получил и документи от ***, включително Договор 4 за гаранция. След като е бил информиран, ищецът е потвърдил чрез SMS желанието си да сключи договора. С оглед на това, не може да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от ЗЗП. Твърди, че ответникът не е въвел ищеца в заблуждение относно избора на поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът е бил информиран за последствията от своя избор, включително за сумите, дължими на ***, ако избере нея за поръчител.

Твърди, че претенциите на ищеца не са подкрепени с убедителни доказателства. Исковата молба съдържа общи твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, и не представя ясни доказателства за плащания, възникнали отношения или суми. Счита твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗЗП за неоснователни. Твърди, че чл. 5 от договора ясно посочва избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция са подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към ***, които ищецът е приел доброволно. Моли претенцията да бъде отхвърлена.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

Не се спори между страните и се установява от Договор №***/25.05.2021г., Преддоговорна информация/ Стандартен европейски формуляр /л. 34-л.40 от делото/, че между ищеца като кредитополучател и "***" ЕООД, е сключен Договор № №***/25.05.2021г. С договора за кредит на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 4150 лв., със срок на заема 17 месеца, и посочен ГПР от 49,68 % и обща дължима сума – 5519,50 лв.

Установява се от Договор за гаранция/поръчителство/, сключен между ищцата и ***, че същия е сключен за обезпечаване на вземането по №***/25.05.2021г., а таксата за предоставяне на гаранция/поръчителство/ е в размер на 4067,00 лева.

Не се спори между страните и се признава от ответника и е отразено в представената от него справка, че ищецът е заплатил по процесния договор за кредит 4289,79 лв., от които 4150,00 лв. главница, 32,63 лв. лихва, 20,75 лв. такса за предсрочно погасяване и такса за поръчителство 86,41 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от правна страна:

5

Относно сключения между страните договор за потребителски кредит съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.