Решение № 3151 от 18.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3151 гр. Пловдив, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XХVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20265330101506 по описа за 2026 година намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на Д. А. А., ЕГН **********, против „Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК 201513004, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 10, ал. 2 от Договор за кредит № *****/11.05.2023 г., сключен между ищеца Д.

А. А. и ответника „Би Енд Джи Кредит“ ООД, предвиждаща заплащане на допълнителна такса „Експресно обслужване“ на кредита в размер на 667,12 лв., като противоречаща на принципа на добрите нрави и закона, неравноправна и заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за кредит № *****/11.05.2023 г., по силата на който ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД предоставил на ищеца Д. А. А. заемни средства в размер на 1300,00 лв. Сочи се, че съгласно чл. 10, ал. 2 от Договора ищецът дължи допълнителна такса „Експресно обслужване“ по кредита в размер на 667,12 лв., която сума се равнява на 50,00 % от размера на главницата. Ищецът поддържа, че клаузата на чл. 10, ал. 2 от Договора, 1 предвиждаща заплащане на такса за експресно обслужване на кредита, е неравноправна и нищожна, като излага конкретни доводи в тази насока.

Акцентира върху това, че същата противоречи на принципа на добрите нрави и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, както и че заобикаля материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Би Енд Джи Кредит“ ООД, с който оспорва предявения иск. Твърди, че оспорената клауза, предвиждаща заплащането на такса „Експресно обслужване“ на кредита, не противоречи на добрите нрави и не е нищожна, както и че таксата за експресно обслужване на кредита не следва да бъде включена в размера на ГПР по договора за кредит.

Ответникът моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

В открито съдебно заседание ищецът Д. А., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника на ищеца – „*****“, чрез адв. *****, с което поддържа предявения иск и моли исковата претенция да бъде уважена.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД, редовно призован, не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, вр. чл. 21 от ЗПК.

За уважаване на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, при условията на пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, наличието 2 на уговорена клауза, предвиждаща заплащане на такса „Експресно обслужване“ на кредита в размер на 667,12 лв. по правоотношение по договор за кредит, която не отговаря на твърдените законови изисквания, при което са налице пороци, водещи до нейната недействителност. Ищецът следва да установи всички елементи на фактическите състави на отделните заявени в исковата молба правни основания за нищожност на процесната клауза.

Ответникът следва да проведе насрещно доказване по посочените факти и обстоятелства.

Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищеца Д. А. А. и ответника „Би Енд Джи Кредит“ ООД е сключен Договор за кредит № *****/11.05.2023 г., като в чл. 10, ал. 2 от Договора е договорено заплащането на такса „Експресно обслужване“ на кредита в размер на 667,12 лв.

Сключването на процесния договор за кредит се установява и от представения по делото Договор за кредит № *****/11.05.2023 г.

(Договора), видно от който между страните е съществувало облигационно правоотношение, по силата на което ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД е предоставил на ищеца Д. А. сумата от 1300,00 лв., за срок от 8 месеца, при годишен лихвен процент от 37,33 % и ГПР от 40,75 %.

Съгласно клаузата на чл. 10, ал. 2 от Договора кредитополучателят дължи на кредитора такса за експресно обслужване по кредита в размер на 667,12 лв., дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноски от погасителния план по кредита, обективиран в Договора.

Не е спорно по делото, че ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ищецът Д. А. е физическо лице, което при сключване на Договора за кредит е действало именно като такова. Страните не спорят, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК 3 и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и че същият е усвоил изцяло заетата сума по процесния Договор за кредит. Сключеният между ищеца и ответника Договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Съдът намира, че клаузата от процесния Договор за кредит, предвиждаща заплащане на такса за експресно обслужване на кредита е нищожна. Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент, както и със своевременното му обслужване по кредита. Съобразно изричната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, ответното дружество, като кредитор, не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. С процесния контракт кредитополучателят е поел задължение за заплащане на такси, предназначени да възнаградят извършваните от кредитора услуги по бързо разглеждане и експресно обслужване на кредита, относими към присъщата на занятието на кредита дейност по администриране на финансовия продукт, за която важи забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите (без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ), нито за обслужване по кредита. Следователно налице е нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 о т ЗПК от ответника да събира такса за бързо разглеждане и такса за експресно обслужване на кредита. Чрез заплащането на такива такси се ц е л и единствено неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя. Това несъмнено води до нарушаване на принципа за добросъвестност при сключване на договорите, което е в нарушение и на добрите нрави.

По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният иск з а прогласяване нищожността на клаузата за заплащане на такса за експресно обслужване на кредита по процесното договорно 4 правоотношение е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По разноските:

При този изход на правния спор право на разноски има ищецът.

Същият своевременно е претендирал присъждането на разноски за държавна такса в размер на 25,96 евро и 245,00 евро с ДДС – за заплатено адвокатско възнаграждение. За реалното извършване на претендираните разноски ищецът е представил писмени доказателства по делото.

Ответникът е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която 5 придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

От така приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл.

38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, респ. от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, което препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргумент и от чл. 78, ал. 5 от ГПК, и предвид разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК).