Решение № 260780 от 29.11.2021, Районен съд - Стара Загора

Р E Ш Е Н И Е

№ 29.11.20- г. гр. С.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. ХІII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ на шести октомври две хиляди двА.есет и първа година в публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖЕНЯ И.ОВА

Секретар: НЕВЕНА И.ОВА като разгледа доклА.ваното от съдия ЖЕНЯ И.ОВА гражданско дело № 1122 по описа на съда за 20- година, за да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Обстоятелствата, на които ищецът е основал предявения иск, са посочени в исковата му молба и уточняващите я такива, и по същество се изразяват в това, че бил клиент на ответника с № **, за доставяна му от последния ел.енергия до собствения му имот в -. От януари 2015 г. същият му имот се ползвал от С. въз основа на сключен между тях договор за наем. След сключването му ищецът и управителят на С. - Н.К.К. посетили офис на ответното дружество, за да прехвърлели партидата за ползваната ел.енергия на новия ползвател на имота С. Е.. Ищецът заплатил пред управителя на дружеството - наемател всички дължими текущи сметки към ответника, защото това било зА.ължително изискване за промяна на титуляря по партида. Ответното дружество, на база подА.еното заявление за промяна титуляря, открило партида на С. Е. за доставяната до имота в - ел.енергия. През 2016 г. ищецът бил уведомен от ответното дружество, че имал неплатени зА.ължения за ел.енергия за същия имот от 2010 г. Оспорил пред ответника дължимостта на фактурите на обща стойност 164.15 лева. От една страна порА.и факта, че нямал неплатени зА.ължения за доставка на ел.енергия до имота си в - към датата на открИ.е на партида на С. Е. по отношение на същия обект на потребление. А от друга страна - дори да имало подобни неплатени зА.ължения, то вземането на ответника за същите се било погасило по давност съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в” ЗЗД. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, на 05.12.2019 г. придобил ателие № - в -. На 15.01 2020 г. подал пред ответника заявление за сключване на договор за продажба на електрическа енергия до обекта. Тъй като до скоро не бил ползвал имота, а плащал сметки за същия, се поинтересувал дали ответникът му е открил партида за ползване на ел.енергия в новопридобития имот, защото имал намерение да го отдава под наем.

При справка ответното дружество го уведомило, че бил налице негов отказ да му открие партида и нов клиентски номер за обекта му на потребление - ателие № - в гр. С., ул. -. Подал жалба срещу този отказ и в резултат получил приложеното към исковата молба писмо от 03.11.2020 г., че същият отказ бил основан на чл.

9, ал. 1, т. 3 от ОУ, защото имал неплатени зА.ължения за имота си в С., ул. -.

По отношение на направеното от него още през 2016 г. възражение за изтекла погасителна давност на вземанията, ответникът му заявил, че тя не се прилагала служебно и не приемал недължимост на вземането, по което и до момента начислявал лихви. Междувременно получавал на електронната си поща фактури за имота в С., ул. -, ателие -. От приложените към иска му фактура № **********/14.02.2020 г. и фактура № **********/15.05.2020 г., изпратени му от ответника на електронната му поща, било видно, че му била начислена сума за минал период – 164.15 лева и съответно сума, която била определена във фактурата като „нeyстойка за просрочено плащане”, и варирала. В първата посочена фактура тази сума била в размер на 204.12 лева, а във втората – 207.27 лева, а в писмото от 03.11.2020 г. била -4.11 лева. В същото време в профила му в онлайн платформата е-фактура на ответника било посочено, че дължимите му се суми били в размер на 378.26 лева, като били посочени суми: 01.05.2010 г. - енергия 239.87 лева и 01.05.2010 г. – енергия 138.39 лева. Самите фактури били налични за периода след 2017 г., така че за претендираните за плащане от ответника периоди /който явно бил 01.05.2010 г./ фактури не били налични. Изобщо не било ясно как, въз основа на какви фактура и за какво потребление и период ответникът бил формирал като дължима процесната сума. Към момента не бил платил претендираните от ответника и посочени в писмото му суми от 164.15 лева -главница и -4.11 лева лихви. Не дължал плащането им. ПорА.и това за него възникнал правен интерес да предяви отрицателния си установителен иск. Начислените му суми за ел.енергия не били дължими на ответника. От една страна защото към януари 2015 г. нямал неплатени зА.ължения към ответника, а от друга, дори да били налице такива, те били погасени по давност още след 02.05.2013 г., когато бил изтекъл тригодишния срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

С допълнителна искова молба от 15.03.20- г. уточнява, че при направена допълнителна справка в сайта на ответника **към 11.03.20- г. било видно, че бил регистриран като клиент с номер 310182710398 и имал неплатени зА.ължения в размер на 383.79 лева, като било посочени единствено сумите за енергия от 01.05.2010 г. от 243.38 лева и енергия от 01.05.2010 г. от 140.41 лева. Най-старите отбелязани в профила му фактури били от 05.12.2013 г., но по друг клиентски номер. По отношение на клиентски номер 310182710398 в страницата на ответника били налични единствено 7 броя фактури за периода 14.02.2020 г.- 16.02.20- г., по които нямало зА.ължения за плащане. В подкрепа на изложеното прилагал извА.ка за дължими суми за клиентски номер 310182710398 към 12.03.20- г. Видно било от последната разпечатка, че сумата, посочена в нея, била различна от разпечатката от същият сайт, която била към датата на подаване на исковата молба - 10.11.2020 г., когато дължимата според ответника сума възлизала на 378.26 лева.

От разпечатката било видно, че ответникът претендирал плащане на суми от 243.38 лева за енергия от 01.05.2010 г., която по предходната разпечатка възлизала на 239.87 лева, и 140.41 лева за енергия отново от 01.05.2010 г., която сума по предходната разпечатка към исковата молба възлизала на 138.39 лева. Не били посочени конкретни фактури, въз основа на които тези суми се претендирали за плащане, а само дата - 01.05.2010 г. От друга страна, в последната налична в профила му фактура № **********/16.02.20- г. било посочено, че сумата за плащане за минал период възлизала на 164.15 лева, а неустойките за просрочени плащания към 16.02.20- г. възлизали на -9.69 лева. Тъй като не бил получил от ответника информация по кои фактури точно претендирал дължимост, посетил офис на И., където обичайно плащал сметките си за ел.енергия, за да се информирал по кои фактури и какви суми дължал. Служител в И. му обяснил, че в тяхната система, по клиентски номер 310182710398, към 10.03.20- г., излизали като неплатени фактура № 27093395/01.05.2010 г. на стойност 140.41 лева и фактура № 29751088/01.05.2010 г. на стойност 243.38 лева. Поискал да му бъдели предоставени копия на фактурите, но от И. отказали, като служителят в посетения офис му заявил, че такива можели да му бъдат предоставени едва след плащането на сумите по тях. Изложеното показвало, че ответникът начислявал ежемесечно лихви на посочените фактури и порА.и тази причина дължимата сума нараствала ежемесечно.

Искането е да признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи сумата от 59.81 лева за главница по фактура № 27093395 от 01.05.2010 г. за доставена ел.енергия до обект на потребление в -, на клиент с № 310182710398, за март 2008 г., дължима до 17.04.2008 г., с 81.12 лева начислена към -.03.20- г. неустойка за забава в плащането й, сумата от 104.34 лева за главница по фактура № 29751088 от 01.05.2010 г., за доставена ел.енергия до същия обект на потребление в -, на клиент с № 310182710398, за април 2008 г., дължима до 27.05.2008 г., със 139.94 лева начислена към -.03.20- г. неустойка за забава в плащането й. Претендира разноски.

С подА.ения в срок отговор ответникът заема становище, че възразявал делото да се гледало от PC С.. Ищецът бил с А.ресна регистрация в - и в случая трябвало да се приложи разпоредбата на чл. 113 ГПК, като местно компетентен бил С. районен съд, който следвало да разгледа правния спор на потребител на електрическа енергия на А.реса на доставка гр. С., ул. - № -, -.

На следващо място, било видно от исковата молба, че искът бил предявен срещу ответника, който бил със седалище и А.рес на управление гр. С., бул. -, -.

Предвид изложеното, на основание чл. 119, ал. 3 ГПК, правел възражение за местна неподсъдност на делото пред Районен съд С. и моли прекратяването му пред Районен съд С. и изпращането му за разглеждане от компетентния С. районен съд.

Ищецът нямал правен интерес от отрицателен установителен иск, тъй като от ответника не били предприети принудителни действия по събирането на зА.ължението.

Установителните искове можели да имат за предмет съществуването или несъществуването на едно правоотношение или на едно право. Възражението за погасяване по давност било такова, което можело да се противопостави при иск на кредитора. Искът за несъществуване на правото бил допустим, но бил неоснователен, тъй като правото на вземане съществувало - в случай на изтичане на давностен срок несъществувало само правото на принудителното му събиране. В действителност ищецът не искал да установи, че правото несъществувало, а искал друго - с положителен установителен иск да установял, че било погасено по давност. Но такъв иск не бил описан в петитума. Процесуалната допустимост на иска зависела от твърденията на ищеца, тоест ако твърдял, че „не дължи“, искът бил допустим, но неоснователен. Ако поддържал тезата, че след погасяването по давност кредиторът губел субективното си право на вземане, тоест, че изтеклата давност водела до прекратяване изобщо на субективното право на кредитора, искът бил допустим и съдът по съществото на спора следвало да отговори на доводите на ищеца. От това следвало обаче, че иск за признаване за установено несъществуването на вземането на кредитора бил неоснователен. Не бил налице правен интерес от „превантивното“ възражение за давност чрез отрицателен установителен иск от длъжника преди възможно бъдещо дело на кредитора.

Обосноваване на интерес от съдебно установяване на погасяването по давност на вземанията, предмет на предявените искове, било лишено от правни съображения, в който смисъл било посоченото в отговора му решение, тъй като възражението за давност било отбранително средство на длъжника. Искът не бил за признаване несъществуването на право на принудително изпълнение за погасените по давност вземания на кредитора, защото това право не било гражданско субективно право, а за установяване характера на едно вземане. Правната квалификация на един такъв иск би била чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК, тоест той би бил положителен установителен иск. Институтът на погасителната давност, уреден в разпоредбите на чл. 110-120 ЗЗД, представлявал срок, след чието изтичане кредиторът по едно правоотношение губел своето право за принудително удовлетворяване на едно свое изискуемо вземане. В тази връзка всички вземания били изискуеми. Относно погасителната давност в правната доктрина били залегнали различни мнения, но въпреки теоретичните спорове, правната същност на ефекта, който възниквал с изтичане на погасителната давност, се свързвал с възможността да се откажело изпълнение на кредитора по облигационното правоотношение, в случай, че той поискал това. Следователно. За длъжника възниквало едно потестативно право да откажел изпълнение, а в същото време вземането продължавало да съществува като материално право. Следователно. Нейното изтичане не погасявало нищо.

Погасителната давност като юридически факт не погасявала правото на кредитора, а пораждала материално право за длъжника да откажел изпълнение, което било насочено към кредитора. От друга страна искът бил неоснователен, тъй като ищецът не излагал конкретни обстоятелства, не представял доказателства и не правел доказателствени искания в подкрепа на твърдението си, че не дължал сумата, цитирана в исковата молба. Единствените мотиви били за това, че сумата била заплатена от него, без да бил приложен платежен документ към делото и евентуално за изтекла погасителна давност, което не можело да дА.е основание на съда да се произнесе по съществото на въпроса за дължимостта на вземането, по съображения, че с изтичането на предвидената от закона погасителна давност за кредитора не се погасявало самото материално право, а само правото му да търсел защита. Предвид всички изложени съображения за недопустимост на исковата претенция, моли съда да прекрати делото, а в случай че приемел за допустима исковата претенция, същата била неоснователна. Оспорвал предявения иск, като считал изложените в исковата молба искания и изявления, че ищецът не дължал процесните суми по фактура № 27093395/04.04.2008 г. и фактура № 29751088/10.05.2008 г., порА.и заплащането им. Нямало да оспори иска по фактура № 27093395/04.04.2008 г. и фактура № 29751088/10.05.2008 г., като в случай че оспорванията в ИМ били единствено по отношение на настъпилия давностен ефект или с изменение на обстоятелствата част на иска бъдели сведени до фактурите за посочения период и при признаване на договорните отношения между страните, и при обстоятелството, че ищецът оттеглел неверните си твърдения, че бил погасил сумите по двете фактури, ако това било ясно заявено в исковата молба, нямало да има необходимост от ангажиране и анализиране на доказателства и делото щяло да приключи. Признавал част от иска, но само по отношение на обстоятелството, че редовно начислени и дължими суми по фактури № 27093395/04.04.2008 г. и № 29751088/10.05.2008 г. за реално потребена ел. енергия и при наличие на договор, били дължими, но към момента били погасени по давност. При такова положение /ако се оспорвал само правният ефект на изтекъл давностен срок/, спорът щял да приключи и разноските следвало да се възложат на ищеца. Но с оглед изричните бланкетни и неоснователни оспорвания на самата дължимост на фактурите към момента на издаването им и години след издаването им, бил длъжен да докаже и основанието им, което щял да стори, но отново, в случай, че извършел пълно главно доказване на дължимостта на сумите за реално потребена и отчетена от СТИ ел. енергия по тези фактури, съответно и дължимостта на сумата, за която предявявал насрещен иск, разноските отново следвало се възложат на ищеца, доколкото той, с неоснователните твърдения на А.воката си, и въпреки изложеното по-долу, бил станал причина за въвеждане в предмета на спора и ангажиране на доказателства за самото материално право на вземане такова, каквото съществувало до оспорването на вземането по давност. При това нямало как сам да приемел наличие на такъв хипотетичен ефект преди настоящата искова молба. С исковата молба се оспорвало, че дължал сумите, като твърдял, че бил погасил зА.ълженията си по двете фактури към ответника за посоченото място на доставка в гр. С., ул.