Решение № 273 от 15.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 273 гр. София, 15.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100511671 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Л. Г. Л., чрез адв. Л., срещу решение № 6345/24.04.2023г., постановено по гр.д. № 59014/2022г. по описа на СРС, 42-и състав, в частта, в която съдът е признал за установено, че на основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Л. Г. Л. дължи на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, сумата 537.60 лева, представляваща главница по договор за кредит „Бяла карта“ № *******20.11.2020г., вземанията по който са прехвърлени от „А.Ф.“ ООД на „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД с договор за цесия, ведно със законната лихва от 01.08.2022г. до изплащане на вземането, и сумата 25.36 лева – договорна лихва, начислена за периода от 25.11.2020г. до 06.03.2021г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 41689/2022г. по описа на СРС, 42-и състав.

Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Излага, че СРС неправилно приел наличието на облигационна връзка по договор за кредит.

Ответникът не получил фактическата власт върху процесната „Бяла карта“. Твърди, че договорът бил нищожен, поради нарушаване на чл. 10 и чл. 11 ЗПК - не било спазено изискването за шрифт не по-малък от 12, ОУ не били подписани на всяка страница от 1 страните по договора, договорът не предвиждал задължителен реквизит по чл. 11, ал.

1, т. 6 ЗПК – срок, по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК – методика за изчисляване на референтния лихвен процент. Нарушена била разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – не били посочени всички разходи, които да са отчетени при формирането на ГПР, като се позовава на т. 66, т. 67 от Решение от 20.09.2018г. и разясненията по дело С-448/17, дело С-686/19г., на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – не ставало ясно каква част от погасителната вноска представлявала главница, каква част - лихва и каква – такса за обслужване на кредита. Нарушено било изискването по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК.

Позовава се още на неспазени правила на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК – право на отказ от договора, размер на лихвения процент на ден, реда за прекратяване на договора за кредит, извънсъдебни способи за решаване на спорове, обезщетяване на потребители и условия за това. С оглед на всичко изложено намира, че договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен – чл. 22 и чл. 23 ЗПК, предвид на което и с цесията в полза на ищеца не било прехвърлено валидно вземане. Ответникът не подписал ОУ, към които договорът препращал и не се запознал със същите, което съгласно чл. 22 ЗПК водело до недействителност на целия договор. Отделно СРС не съобразил, че клаузата за договорна лихва била нищожна на самостоятелно основание независимо, че ГПР бил в регламентирания от ЗПК размер. С посочения в договора размер от 43.20% възнаградителна лихва бил надвишен с повече от три пъти размерът на законната лихва, което било в противоречие с добрите нрави и принципите за еквивалентност на престациите, добросъвестност и справедливост. Обосновава твърденията си за цялостна нищожност на договора и с клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение. С оглед изложените доводи, подробно развити във въззивната жалба, заявява искане за отмяна на решението в обжалваната част и вместо това - постановяване на друго, с което исковете с правно основание чл. 422 ГПК бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Адв. Л. претендира възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Развива подробни съображения по изложените в жалбата оплаквания. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно в обжалваната част, да бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивния съд.

Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба на адвокат С. Д., като процесуален представител на ответника Л. Г. Л., срещу определение № 22579/27.06.2023г. по гр.д. № 59014/2022г. по описа на СРС, 44-и състав, с което съдът оставил без уважение молба й по чл. 248 ГПК за допълване на решението по делото в частта за разноските, като ищецът бъде осъден да заплати в 2 полза на адвоката възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита в заповедното производство. Искането на адвоката за разноски било своевременно направено, адв. Д. осъществила защитата безплатно, въз основата на сключен договор с ответника, с решението по чл. 422 ГПК исковете били отхвърлени частично, предвид на което имала право на възнаграждение. Сочи претендиран размер от 360 лева.

Ответникът по частната жалба „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД оспорва същата като неоснователна, като излага съображения за липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на заповедното производство. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД (преди промяната в правноорганизационната форма - „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД) излага, че на 20.11.2020г. между ответника Л. Г. Л. и „А.Ф.“ ООД бил сключен договор за за кредит „Бяла карта“ № *******, при Общи условия. В изпълнение на договорните си задължения кредиторът „А.Ф.“ ООД предоставил на ответника револвиращ кредит в максимален размер от 600 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна кредитна карта, а ответникът поел задължение да ползва и върне заема, съгласно условията на договора. С подписването на договора кредитополучателят получил платежния инструмент – кредитна карта, издадена от картоиздателя, за което бил подписан рамков договор - Приложение № 1 към договора за кредит – Условия за ползване на картата, ведно с Тарифа за дължимите такси за ползването й. Ответникът не изпълнил задължението за връщане на заема съгласно уговореното като задължението му за главница възлизало на 537.60 лева. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2, чл. 8 и чл 22, ал. 2 от договора върху усвоената и непогасена главница кредитополучателят дължал договорна възнаградителна лихва от 0.12% на ден, като за времето от 25.11.2020г. до 06.03.2021г. договорната лихва възлизала на 41.53 лева. С договор за цесия от 25.03.2019г. вземанията по договора за кредит „Бяла карта“, сключен с ответника Л., били прехвърлени от кредитора „А.Ф.“ ООД на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД. Уведомяването за цесията ищецът извършва с исковата молба и приложеното към нея уведомление за извършена цесия. Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД моли съда да приеме за установено, че 3 ответникът му дължи сумата 537.60 лева – главница по договор за кредит „Бяла карта“ № *******20.11.2020г., сключен с „А.Ф.“ ООД, ведно със законната лихва от 01.08.2022г. до погасяването на вземането, договорна лихва в размер на сумата 41.53 лева, дължима за периода от 25.11.2020г. до 06.03.2021г. и мораторна лихва върху непогасената главница в размер на сумата 72.93 лева за периода от 07.03.2021г. до 26.07.2022г., вкл., за които суми по ч.гр.д. № 41689/2022г. по описа на СРС, 42-и състав, била издадена заповед по чл. 410 ГПК. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът Л. Г. Л., чрез адв. Б., в срока по чл. 131 ГПК депозира отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Твърди, че реално не получил сумата, не му била предадена фактическата власт върху платежния инструмент – кредитна карта.

Излага доводи за недействителност на договора за кредит „Бяла карта“ № *******20.11.2020г. Позовава се на разпоредбата на чл. 22 ЗПК и на неизпълнение на нормите на чл. 10, ал. 1 ЗПК (ясен и разбираем език, шрифт не по-малък от 12), чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК (срок), чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК (методика за изчисляване на референтния лихвен процент) , чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК (размер на включените в месечната погасителна вноска суми), чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК (право на отказ от договора, размер на лихвения процент на ден, реда за прекратяване на договора за кредит, извънсъдебни способи за решаване на спорове, обезщетяване на потребители и условия за това). Договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен – чл.

22 и чл. 23 ЗПК, предвид на което и с цесията в полза на ищеца не било прехвърлено валидно вземане. Уговореният с договора ГЛП от 43.20% противоречал на добрите нрави – позовава се на съдебна практика в този смисъл. Договорът съдържал нищожна клауза за неустойка, всички суми във връзка с която били недължими. Оспорва настъпването на преобразуващото право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията по договора. Оспорва извършената цесия – не била платена цената по договора за цесия, не бил надлежно уведомен за цедирането на вземането. В условията на евентуалност възразява за изтекла погасителна давност за вземанията.

Моли за отхвърляне на исковете с правно основание чл. 422 ГПК.

С решение № 6345/24.04.2023г., постановено по гр.д. № 59014/2022г. по описа на СРС, 42-и състав, СРС отхвърлил изцяло иска на ищеца за мораторна лихва върху непогасената главница и частично иска за мораторна лихва, като приспаднал от същите установени вземания на ищеца сумите, заплатени от ответника Л. и отнесени от кредитора за погасяване на неустойка по чл. 20 от договора и за погасяване на разходи по чл. 21, ал. 5 от договора, поради неравноправност на уреждащите ги клаузи. Решението не е обжалвано в частта, в която предявените установителни искове са отхвърлени, поради което в същата част е влязло в законна сила.

По делото е представено писмено доказателство - договор за кредит „Бяла карта“ № *******20.11.2020г., подписан от „А.Ф.“ ООД, като кредитодател и от 4 ответника Л. Г. Л., като кредитополучател. По силата на договора кредитодателят „А.Ф.“ ООД поел задължението да предостави на ответника Л. револвиращ кредит в максимален размер от 600 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна платежна карта „Бяла карта“, а ответникът поел задължението да ползва и върне кредита съгласно условията на договора. В чл. 2, ал. 2 и ал. 3 от договора е посочено, че заедно с подписването му на кредитополучателя бил предоставен платежният инструмент – платежна карта № ******* и отделен запечатан плик с ПИН-код за ползване на картата. Договорът носи подписите на страните по същия и не е оспорен от ответника, предвид на което и на основание нормата на чл.

180 ГПК, съдът приема за установено, че на 20.11.2020г. картата за ползване на кредита била получена от него. От неоспореното по делото заключение на изслушаната по делото ССчЕ съдът приема за установено, че ответникът Л. реално усвоявал суми от отпуснатия му заем, предвид на което възраженията в противен смисъл са напълно неоснователни.

По горните мотиви съдът приема, че ответникът Л. и „А.Ф.“ ООД били обвързани от валидна облигация по договор за потребителски кредит „Бяла карта“, сключен на 20.11.2020г., по който ответникът получил заемната сума 600 лева револвиращ кредит и платежен инструмент – кредитна карта № *******, издадена от „Изи Пеймънт Сървисис“ ООД. Същите обстоятелства се установяват от неоспорените по делото писмени доказателства, носещи подписа на ответника Л. - договор за кредит „Бяла карта“ от 20.11.2020г., приложение № 1 към договора – Рамков договор за издаване и предоставяне на платежна карта Бяла карта от същата дата, сключен между ответника и картоиздателя „Изи Пеймънт Сървисис“ ООД и ОУ на картоиздателя към рамковия договор. С изпълнението от страна на кредитора на договорното му задължение да предаде на ответника заемната сума за него възникнало правото да претендира насрещната престация - връщане на заетата сума, ведно с договореното възнаграждение, а за ответника Л. Г. Л. – кореспондиращото на това право задължение за погасяване на дълга съобразно уговорките в договора. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя, като отделни ОУ на кредитора, извън инкорпорираните в договора, не се установяват. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е удостоверено с поставянето на подпис на договора за кредит, доколкото кредитополучателят в чл. 1 от договора е посочил, че е получил стандартен европейски формуляр и е запознат с всички условия на договора.