Определение № 5088 от 07.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5088 гр. София, 07.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Жива Декова Касационно гражданско дело № 20248002101249 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Д. Р. М., чрез пълномощник адв. И. Д. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура - Велико Търново, против въззивно решение 253 от 19.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 341/2023 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, с което е отменено решение № 192 от 29.05.2023 г. по гр. д. № 200/2022 г. по описа на Окръжен съд - Русе, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Р. М. обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 18 000 лева, до размер на сумата от 150 000 лева, ведно със законната лихва от 25.03.2022 г.; присъдена е лихва за периода 14.01.2022 г. 24.03.2022 г. в размер на 2916,67 лева върху главница 150 000 лева и в частта за разноските, като вместо това е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди за сумата над 18 000 лева до размер на сумата 150 000 лева, като неоснователен и недоказан; постановено, че е законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи, считано от 14.01.2022 г. Решение № 192 от 29.05.2023 г. по гр. д. № 200/2022 г. по описа на Окръжен съд - Русе е потвърдено в останалата обжалвана част, с която е уважен иска за сумата до 18 000 лева, ведно със законната лихва от 14.01.2022 г., както и в частта, с която са отхвърлени иска за обезщетение за неимуществени вреди в останалата част в размера над 150 000 лева за разликата до 650 000 лева, както и претенцията за присъждане на лихва върху главницата, считано от 04.05.2017 г. С решението са присъдени разноски.

Ищецът Д. Р. М. обжалва решението за частично отхвърляне на исковете му, а ответникът Прокуратурата на Република България в частта, която е осъден да плати на ищеца обезщетение.

Жалбоподателят Д. Р. М. се позовава на основание за допускане на касационното обжалване 1 по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответната страна по касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Жалбоподателят Прокуратурата на Република България се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответната страна по касационна жалба Д. Р. М. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира:

По делото е установено, че на 04.05.2017 г. е образувано досъдебно производство под № 946/2017 г. по описа на ОД МВР - Русе. Ищецът е бил привлечен като обвиняем по същото с постановление: от 05.05.2017 г. за извършено самостоятелно и в съизвършителство престъпление по чл. 142 ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК; от 25.07.2017 г. за престъпление по чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК. С определение № 223/06.05.2017 г. по ч. н. д. № 97/2017 г. на ОС - Русе е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо М..

Същата е изменена с определение от 22.10.2018 г. по в. н. о. х. д. № 333/2018 г. на ВТАС в парична гаранция в размер на 1000 лева. На 20.10.2017 г. РОП е внесла в Окръжен съд - Русе обвинителен акт срещу ищеца и другите обвиняеми. Въз основа на обвинителния акт е образувано н. о. х. д. № 674/2017 г. по описа на РОС. От привличането на ищеца като обвиняем на 05.05.2017 г. за тежко умишлено престъпление, за което наказанието е „лишаване от свобода“, до влизане в сила на оправдателната присъда на 14.01.2022 г. /по обвинението по чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК - на 16.12.2019 г., а за престъпление по чл. 142 „а“, ал. 5 /изм./, предл. 1, вр. с ал. 1 НК, за което е прието, че не е предявено обвинение - на 14.01.2022 г./ е изминал общо период от време 4 г. и 8 м.

Досъдебното производство е продължило около 5 месеца, а съдебното производство е продължило до 14.01.2022 г., тъй като делото е връщано за ново разглеждане от стадия на разпоредително заседание пред първата инстанция или за ново разглеждане от въззивната инстанция. С присъда от 23.05.2018 г. по н. о. х. д. № 674/2017 г. на ОС - Русе /по чл. 371, т.

2 НПК/, всички подсъдими по делото - Д. Р. М., А. Ю. Ю., Мерджидин Ю. Ю. и Г. И. Д., са признати за виновни и осъдени за повдигнатите обвинения - че на 25.04.2017 г. в [населено място] и в землищата на селата Червена вода и Н. отвлекли С. А. Б., като деянието е извършено от две или повече лица и по опасен за здравето на отвлечения начин, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2, вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 НК и вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК М. е осъден на пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим. С решение № 273/04.01.2019 г. по в. н. о. х. д. № 333/2018 г. на ВТАС присъдата е отменена, поради липсата на предпоставки за разглеждане на делото по реда на чл. 371, т. 2 НПК и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжния съд, от стадия на разпоредителното заседание. При новото разглеждане на делото с присъда № 20/08.07.2019 г. по н. о. х. д. № 18/2019 г. на ОС- Русе, Д. Р. М.: е признат за виновен в извършване на 2 престъпление по чл. 142 „а“, ал. 5 /изм./, предл. 1, вр. с ал. 1 НК, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години, при първоначален общ режим; е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2, вр., ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК. Присъдата е потвърдена с решение № 249 от 16.12.2019 г. по в. н. о. х. д. № 280/2019 г. на ВТАС, отменено с решение № 92/14.09.2020 г. на Върховния касационен съд по к. д. № 138/2020 г. Следва ново разглеждане на делото, при което с решение № 69/29.06.2021 г. по в. н. о. х. д. № 313/2020 г. на ВТАС, присъдата по н. о. х. д. № 18/2019 г. на ОС - Русе е отменена в частта, с която всеки от четиримата подсъдими е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 142 „а“ ал. 5 /изм./, предл. 1, вр. с ал. 1 НК. Решението на ВТАС е оставено в сила с решение № 60235/14.01.2022 г. по н. д. № 839/2021 г. на ВКС. Пред първоинстанционният съд са допуснати и изслушани две съдебномедицински експертизи и съдебно-психиатрична и психологична експертиза за здравословното състояние на М., приложени са амбулаторни листи и документи от прегледи на лицето. Установено е, че Д. М. страда от различни заболявания-инсулинозависим захарен диабет с неврологични усложнения и придружаващо заболяване-хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност, диагностицирани през 2010 г. и 2016 г., както и от посттравматично стресово разстройство - към 18.10.2022 г. Събрани са и гласни доказателства - разпитани са свидетелите А. М. - съпруга на ищеца, М. Г., М. А.. Видно от свидетелството за съдимост на Д. М., същият е многократно осъждан и реабилитиран по право: първо като непълнолетен /17 г./, с присъда в сила от 05.12.1986 г., е бил осъден за престъпление по чл. 256, ал. 1 НК на Л., като е отложено изтърпяването и е наложена възпитателна мярка „настаняване в ТВУ“; следват – присъда влязла в сила от 23.02.1989 г., с която е осъден за престъпления по чл. 381 НК, чл. 383, ал. 1 НК и чл. 256, ал. 1 НК, като на основание чл. 23, ал. 1 НК е наложено наказание лишаване от свобода 3 години, приспаднато е предварителното задържане и е определен общ режим при изтърпяване на наказанието; с присъда в сила от 14.10.1992 г. е осъден за престъпление по чл. 250, ал. 1, б.

„а“ НК и е наложено наказание глоба; с присъда влязла в сила от 05.07.1999 г. е осъден за престъпление по чл. 129, ал.1 НК на лишаване от свобода в размер на 1 година при общ режим. При тези данни въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление, за което е оправдан, като вследствие на наказателното преследване е понесъл страдания, изразяващи се в негативни емоции и стрес от воденото наказателно производство, не е могъл да изпрати баща си /починал на 02.05.2018 г./ - да отиде на погребението, тъй като бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ до 22.10.2018 г. Но, присъденото от първоинстанционния съд се явява завишено и следва да бъде редуцирано до сумата 18 000 лева, тъй като не са установени над обичайните за такива случаи причинени болки и страдания, изразяващи се в изключително влошаване на здравословното състояние на ищеца и унижения от злепоставяне в обществото. Първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен обстоятелството, че М. многократно е бил осъждан, два пъти му е налагано реално наказание лишаване от свобода за други престъпления, като първата присъда е постановена още докато е бил 3 непълнолетен, следвана от още три други присъди, вече като пълнолетен. Наличието на предишни осъждания е фактор, имащ значение за преценката относно личността на ищеца и обема на търпените неимуществени вреди, доколкото несъмнено лице, което не е било до момента обект на наказателна репресия и лице, което е осъждано, проявяват различна чувствителност и понасят в различен интензитет несгодите от незаконното обвинение.

Неправилно ОС - Русе е приел, че поради наказателно преследване и мярката за неотклонение „задържане под стража“ М. е останал без доходи, тъй като по тази причина бил лишен от възможност да полага труд. Твърдение в тази насока няма дори в исковата молба, а от данните по делото се установява, че той не е бил трудово ангажиран и не е полагал труд, за да е лишен от доходите произтичащи от него. Видно от представеното решение на ТЕЛК от 2019 г. за преосвидетелстване, в същото е посочено, че М. поради заболяванията си е бил с дата на инвалидност от 2010 г. и 60 % нетрудоспособност - т. е. още преди започване на наказателното преследване срещу него през 2017 г. Това сочи липса на неблагоприятни последици за ищеца в сферата на професионална репутация и професионална реализация. Първоинстанционният съд не е отчел конкретните общественоикономически условия на живот в страната при определяне на обезщетението в размер на 150 000 лева и стандартът на живот към периода на увреждането на ищеца /среден годишен доход НСИ - 5586 лева за 2017 г., минимална работна заплата - 460 лева/. Наказателното преследване срещу М. и мярката му за неотклонение „задържане под стража“, макар да са се отразили на здравословното му състояние, като са влошили рисковите фактори за развитието на вече съществуващите заболявания, не те са причинили заболяванията му, които са хронични и датират години преди наказателното преследване, които са се влошавали и преди 2017 г., видно от датата на инвалидизиране на М., преосвидетелстването на състоянието му и посоченото за промените в здравословното му състояние в решението на ТЕЛК за датата на първата му инвалидизация - 19.04.2010 г. Посттравматичното стресово разстройство и органично разстройство на настроението, от които Д. М. страда към 18.10.2022 г., съгласно заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, касае период от 9 месеца след постановяване на оправдателната присъда на 14.01.2022 г. Според вещите лица са налице данни, от които може да се направи извод, че психичното разстройство е провокирано от воденото срещу М. наказателно производство и периодът, в който е бил лишен от свобода, но от това не следва извод, че същото се дължи единствено на тези обстоятелства.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 4 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.