Решение № 574 от 16.07.2025, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 574 гр. Шумен, 16.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Зара Ех. Иванова при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова като разгледа докладваното от Зара Ех. Иванова Гражданско дело № 20253630100083 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Подадена е искова молба от Й. М. Й., ЕГН **********, адрес: гр.**** срещу "****" АД, ЕИК 202255877, седалище и адрес на управление: гр.*** , в която ищецът посочва, че на 24.03.2022г. сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 469114, по силата на който ответникът се задължил да му предостави потребителски кредит в размер на 1500 лева, а ищецът се задължил да върне предоставената сума на 12 месечни равни вноски в срок до 24.03.2023 г. Годишната лихва за ползване на кредита била 40.54 % и ГПР - 49.00 %, и така общата сума, дължима от ищеца била в размер на 1 849,44 лева, при условие, че до края на следващия ден, следващ деня на предоставяне на сумата по кредита, т.е. деня, на който ответникът е превел/предал сумата по кредита, ищецът обезпечи кредита чрез банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на определени условия, посочени в гл. V „Обезпечение по кредита“ от Договора. Съгласно чл. 5.6 от Договора, при липса на обезпечение по кредита съгласно 5.1, вр. чл. 5.3, във връзка с т. 12 от Приложение №1 към Договора, общият размер на всички суми, които Й. М. дължи на кредитора били в размер на 3416,04 лева.

Вноската по кредита, в случай на приемане условията на ответника за предоставяне на поръчителство била калкулирана в размер на 159,12 лева, като при непредставено обезпечение към всяка една от вноските била добавена неустойка и вноската нараствала до 289,17 лева или за целия срок на договора била в размер на 1506,60 лева. Между страните бил изготвен и подписан погасителен план, неразделна част от Договора.

Ищецът счита, че договорът противоречи на добрите нрави, доколкото уговорените годишен лихвен процент и годишен процент на разходите, съответно 40.54% и 49% са немотивирано високи. ВКС последователно приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен 1 критерий може да бъде законната лихва като уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща 2 пъти (за ипотечен заем) или 3 пъти (за потребителски заем) размера на законната лихва противоречи на добрите нрави. Предвид това ищецът счита, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

На следващо място счита, че относно процесния договор следва да се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит. Твърди, че договорът нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Твърди, че ГПР, макар и формално посочен се явява незаконосъобразен.

Ищецът счита, че с неустойката в размер на 1506,60 лева за целия срок на договора, ответникът получава имуществена облага от насрещната страна, без да престира, респ. да извърши допълнителни разходи по заем, поради което целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и се явява допълнителна печалба за кредитора и като такава следва да се включи в ГПР.

Твърди, че ако оскъпяването по кредита с разходите за лихва и уговорената неустойка се прибави към ГПР, то последният ще надхвърли предвидения законов максимум в чл. 19, ал. 4 ЗПК, според който максимално допустимият ГПР следва да е в размер не по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, като съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените в ал. 4, се считат за нищожни.

Следващото основание, на което ищецът твърди недействителност на договора е нарушаване на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, което съгласно чл. 22, води до недействителност на договора. В случая клаузата по т. 5.6 от Договора, във вр. с т. 10 от Приложение №1 към Договора е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, в разрез е с принципа на добросъвестността при договарянето Ищецът внесъл общо 2033 лева - 1728 лева на 07.06.2022 г. и 305 лева на 03.05.2022г., с което не само изплатил задължението предсрочно, но предвид твърдяната нищожност на договора, надплатил същото със сума 331.36 лева.

Въз основа на изложеното моли на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД съдът да осъди ответника да му върне сума в размер на 281,06 лева, представляваща сбор от платени без основание неустойки за непредставено обезпечение за периода 24.04.2022г. до 07.06.2022г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, както и да присъди сторените разноски в производството.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът подава писмен отговор, в който възразява изцяло срещу твърденията на ищеца и счита съображенията за нищожност на процесния договор и на неустойката за неоснователни и необосновани. Твърди, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвижда, че разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, не се включват при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.

На следващо място възразява и оспорва и твърденията на ищеца, че сключеният потребителски кредит е недействителен поради липса на условията за прилагане на договорения лихвен процент на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК. Твърди, че лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индексът или референтен лихвен процент, свързан с първоначалния лихвен процент, периодите, условията и 2 процедурите за промяна на лихвения процент били установени в договора за кредит.

Оспорва и твърденията за нищожност на клаузата за годишна лихва поради противоречието й с добрите нрави, като нямало законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябвало да надхвърля трикратния размер на законната лихва, а единствено в чл. 19, ал. 4 се предвиждало ограничение за годишния процент на разходите, който не може да бъде по- висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и валута. В процесния договор, размерът на лихвения процент по кредита бил изрично посочен, както и размерът на ГПР.

Прави възражение и срещу твърденията, че сключеният между страните процесен договор за кредит е недействителен поради липса на посочване на начина на изчисляване на ГПР и на общата сума, дължима от потребителя - чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. ГПР бил изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1 от ПЗР на ЗПК, така също и в приложимите към процесния договор ОУ на „****“ АД, като в настоящия случай приложимо било единствено първото базово допускане на т. 3, буква „а“ на Приложение №1 към ЗПК, а именно, допускането, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен и кредиторът, и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете на договора.

Признава, че ищецът е извършил плащания в общ размер на 2033 лв. по Договор за потребителски кредит №469114.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа и правна страна:

Между страните не е спорно и се установява от представените доказателства, че на 24.03.2022г., по силата на сключен между тях Договор за потребителски кредит № 469114, ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 1 500 лева, т.е. между страните е възникнало облигационно правоотношение с характеристики на потребителски договор по смисъла на чл. 9 ЗПК, следователно са приложими разпоредбите на ЗПК.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника в обратния смисъл. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за 3 получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в кратък срок. Този извод следва от факта, че неустойката е изначално начислена наред с всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят може в еднодневен срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящи на многобройните изисквания на кредитора. Следователно начислената неустойка се явява разход по кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР и общата дължима във връзка с кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи. Този пропуск представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК . Този извод се потвърждава от признанието на обстоятелството от страна на ответника, че в ГПР по договора не е включена неустойката. При условие, че сумата за неустойка бъде включена при изчисление на ГПР, това несъмнено ще доведе до размер, който ще надвиши законоустановения максимум по чл. 19, ал. 5 от ЗПК . В заключение следва да се посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО , тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Това положение на ЗПК напълно съответства на посоченото в чл. 10, параграф 2, буква ж ) и член 23 от Директива 2008/48.

Съгласно т. 2 от Решение на СЕС от 21 март 2024 година по дело C?714/22 , посочената разпоредба следва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая по делото е безспорно, че ищецът е платил по кредита сума от 2033 лева, а предадената в заем главница е 1500 лева, т.е. без правно основание е заплатена сума от 503 лева, но доколкото с предявения иск по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД се претендира връщането на сума от 281,06 лева, съдът може да се произнесе до този заявен размер. Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й 4 погашение.