Решение № 482 от 01.10.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 482 гр. Дупница, 01.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, II-РИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иван Б. Димитров при участието на секретаря ЛИЛИ К. ИВАНОВА като разгледа докладваното от Иван Б. Димитров Гражданско дело № 20261510102855 по описа за 2026 година

И. Н. М., ЕГН **********, е предявила срещу „Стик кредит“ АД, ЕИК 202557159, иск с правна квалификация чл.55, ал.1 от ЗЗД. Искането е за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 291 евро, представляваща неоснователно получена по нищожен договор за потребителски кредит № 1623907/26.01.2026 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се и направените по делото разноски.

Ищецът твърди, че на 26.01.2026 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит № 1623907 за сума в размер на 2000 евро, с фиксиран годишен лихвен процент 36 %, ГПР 42, 58 %. Вземането на кредитора съгласно чл. 19 от договора следва да се обезпечи /с поръчителство от физическо лице, отговарящо на определение от кредитора изисквания, или с банкова гаранция/, като при неизпълнение на това задължение в тридневен срок съгласно чл.29, ал.1 от договора е дължима неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден на неизпълнение. Начислена е неустойка в размер на 3 904, 22 евро и плащането на тази сума е разсрочено в погасителния план към договора. Задължението на кредитополучателя за главница е погасено изцяло, като над дължимата сума за главница е платена и сумата 291 евро.

Ищецът счита договора за нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл.19 ЗПК, изразяващо се в невключването в размера на ГПР на неустойката за непредоставяне на обезпечение. При нищожност на договора съгласно чл.23 ЗПК е дължима само получената от длъжника сума – 2000 евро. Поради това платената от него над главницата сума в размер на 291 евро подлежи на връщане като платена при липса на основание.

В постъпилия отговор се оспорват предявения иск и се твърди, че при сключването на договора са спазени всички законови изисквания, както и действителността на клаузата за неустойка; отделно от тези твърдения, нищожност на отделна клауза не води до нищожност 1 на целия договор съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД. Не се оспорва, че неустойката не е включена в ГПР, като се изразява становище, че тя не следва да се включва в размера на ГПР по договора. Не се оспорва заплащането от длъжника на главницата по кредита, като въз основа на представените доказателства се уточнява, че над главницата са заплатени 278, 21 евро.

Направено е и възражение относно завеждането на четири отделни аналогични производства, по които се претендират разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното:

По делото не е спорно сключването между страните на договор за потребителски кредит № 1623907/26.01.2026 г., получаването от заемателя на сумата по него и поемането на задължение за връщане на посочените в договора суми, включително и сумата 3 904, 22 евро - начислена неустойка за непредоставено обезпечение съгласно чл.19 от договора; че тази неустойка не е включена при изчисляването на ГПР по договора; че длъжникът е заплатил изцяло сумата за главница.

Съгласно чл.19 от договора заемателят е следвало да обезпечи изпълнението на задълженията си с банкова гаранция или поръчителство от друго физическо лице; съгласно чл. 29 при неизпълнение на това задължение в тридневен срок от сключването на договора заемателят дължи неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден неизпълнение, платима на вноски съобразно погасителния план по договора. Видно от погасителния план, общият размер на начислената неустойка възлиза на 3 904, 22 евро.

От представената с писмения отговор счетоводна справка за извършените по процесния договор плащания се установява, че кредитополучателят е заплатил по договора общо 2 278, 21 евро.

Съобразно установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Целта на правната уредба на неоснователното обогатяване е да бъде отстранено едно фактически съществуващо, но според правния ред необосновано и затова несправедливо разместване на имуществени блага, довело до обогатяване на едно лице и обедняване на друго. Без значение е по какъв начин се е стигнало до получаване на неследваща се имуществена облага и не се изисква противоправност и вина, а единствено обогатяване и липса на правно основание.

С иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало /Решение № 406 от 14.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1585/2013 г., IV г. о., ГК/.

По делото не е спорно сключването на процесния договор за кредит, характеристиката му на потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК, получаването от заемателя на сумата на кредита и поемането от него на задължение за връщане на посочените в договора суми.

Основателен е доводът на ищеца, че при посочването на ГПР в договора е следвало да бъде включен и размерът на неустойката поради непредоставено обезпечение. Плащането на този разход от потребителя е разделено на месечни вноски, добавени към месечните вноски за погасяване на главницата по кредита още със сключването на договора. Съобразно 2 разпоредбата на чл.71 от ЗЗД непредоставянето на обещани обезпечения /когато те са били реално очаквани от кредитора/ е основание да се иска изпълнение на цялото задължение преди срока. В случая кредиторът не е претендирал предсрочна изискуемост, а е начислил неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичните вноски още при сключването на договора. Това, наред с краткия срок за предоставяне на обезпечение с обективно трудноизпълними условия и наред с обстоятелството, че кредитът е отпуснат преди предоставянето на обезпечение /при обезпечените кредити отпускането по правило следва предоставянето на обезпечение/ води до извод, че кредиторът не цели получаване на обезпечение, а имуществена облага, респ. извършване на допълнителен разход от страна на длъжника, пряко свързан с отпуснатия кредит, без кредиторът да престира нещо в замяна.

Този разход е бил предварително известен на кредитора /включен в месечните вноски още със сключването на договора/, а не представлява разход при неизпълнение на предвидено в договора задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Оформянето му като неустойка за неизпълнение на договорно задължение цели единствено заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗПК.

Поради това неустойката представлява разход по кредита съгласно определението на понятието "общ разход по кредита за потребителя", дадено в § 1, т. 1 ДР на ЗПК, респ. – следвало е да намери отражение в годишния процент на разходите. По делото не е спорно, че тази неустойка не е включена при изчисляването на ГПР по договора. Следователно с добавянето на този допълнителен разход годишният процент на разходите надхвърля посочения в договора – 42, 58 %. Ирелевантно за преценка на обстоятелството коректно ли е посочен ГПР при сключването на договора е, дали впоследствие кредиторът е претендирал заплащането на начислената в погасителните вноски неустойка.

По този начин по отношение на ГПР в договора е нарушено законовото изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с посочването на значително по-нисък размер от действителния.

Посочването в договора за потребителски кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, всъщност значително по-нисък от действителния ГПР, създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. Това противоречи на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити; в нея е установен принципът за информираност на потребителя - следва да му бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своите задължения, преди да сключи договора за кредит.

Неточното посочване на компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит /ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК/ има същата последица, както и непосочването им, т.е. води до недействителност на договора за потребителски кредит /Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК/.

По делото е установено неточното посочване на ГПР по кредита /предвид невключването в него на разходите за неустойката за непредоставено обезпечение/ и това обуславя недействителността на процесния договор за кредит по смисъла на чл.22 ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По делото е безспорно, че по процесния договор са постъпили плащания в общ размер на 2 278, 21 евро, от които 2000 евро за главница. Предвид нищожността на договора за кредит и разпоредбата на чл.23 ЗПК, няма основание за получаване на остатъка от 3 платената сума над главницата – 278, 21 евро.

Следователно ищецът е доказал даването на процесната сума на нищожно основание, т.е. при липса на основание.

С предаването на сумата 278, 21 евро от ищеца ответникът е установил фактическа власт върху престираното имуществено благо. Разместването на имуществени блага е довело до обогатяването на ответника по иска и обедняването на ищеца, при липса на правно основание за това.

По изложените съображения предявеният иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 278, 21 евро е основателен и следва да бъде уважен. За разликата до претендираните 291 евро искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По разноските:

При този изход от спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски по делото за внесена държавна такса в размер на 25, 56 евро /на възстановяване подлежат направените от ищеца разноски, т.е. е ирелевантно извършването от ответника на процесуални действия в електронна форма, водещо до по-нисък размер на заплащаната от него държавна такса/.

По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 ЗА е основателен доводът на ответника, че следва да бъде взето предвид подаването на четири искови молби от ищцата срещу ответника, по които са образувани настоящото и гр. д. № 2852/26 г., гр. д. № 2853/26 г., гр. д. № 2854/26 г., всички по описа на ДнРС. При съпоставката на четирите искови молби се установява, че са с аналогично съдържание, във връзка със съдържащи идентични клаузи договори за кредит и ниска цена на предявените осъдителни искове. Претендираното адвокатско възнаграждение е по реда на чл.38, ал.2 ЗА, поради което е неоснователно възражението за липса на данни, дали представеният договор е свързан с настоящото производство; безспорно е наличието на упълномощаване и осъществяване на процесуално представителство по делото.

При определянето на дължимото на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата възнаграждение съдът не е обвързан от Наредба 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, съобразно даденото от СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДФЕС /според което национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и чл. 78, ал. 5 ГПК ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС/. Преценката за размера на възнаграждението следва да е съобразена с правната и фактическа сложност на делото /делото не е с правна или фактическа сложност/. Защитаваният имуществен интерес е на ниска стойност, което обуславя и минимален размер на адвокатското възнаграждение; при договаряне на адвокатско възнаграждение клиентът и адвокатът съобразяват и размера на защитавания интерес, наред с фактическата и правната сложност на случая.