Решение № 591 от 07.05.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 591 гр. София, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело № 20251000502802 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се развива по реда на Глава ХХ от ГПК Въззивно обжалване - чл. 258 и сл. от ГПК – постановяване на въззивно решение.

Възизвното производство е образувано на 20.10.2025г. възоснова на въззивна жалба с вх. рег. № 270895 от 08.07.2025г., подадена от ищеца в исковото производство, а именно С. Г. Д., който обжалва отхвърлителната част на решение № 260258 от 03.07.2025г. постановено по гр.д. № 10898 по опис на СГС за 2020 г.

В жалбата се излага, че решението в тази част е неправилно и необосновано, а от контекста на жалбата следва, че оплакването се отнася до нарушение на процесуалните правила - общо произнасяне по два отделни осъдителни иска, предявени при условията на чл. 210 от ГПК при липса на мотиви за всеки от тях. Обосновано и и оплакване за нарушение на материалния закон чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение, като се поддържа тезата, че то е занижено.

Иска се отмяна на обжалваната част от решението и постановяване на съдебен акт по същество, в който съдът да приеме в мотивите си, че справедливо обезщетение за двата отделни деликти, всеки от които 1 осъществяващ състав на различно престъпление са сумите по претенцията на ищеца.

В писмен отговор с вх. Рег. № 275077 от 14.10.2025 г. насрещната страна, ответник в исковото производство , а именно А. Т. Т. оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че решението на съда е правилно и обосновано, като насочва към съждението, че липсват доказателства за претърпени вреди – болки и страдания, които да не са били овъзмездени с частта от решението, която е влязла в законна сила. Моли съда, да потвърди решението в обжалваната част.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Върховният касационен съд е разяснил в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; че проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

При така очертаните правомощия, настоящият въззивен състав на Софийския апелативен съд, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните възражения и доводи, намира от фактическа и правна страна следното:

Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.

Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо.

Преценявайки основателността на депозираната въззивна жалба възоснова на изложените в нея оплаквания, въззивният съд намира решението 2 в обжалваната част за правилно, като съображенията са следните:

Няма спор по фактите, както и относно задължителната за гражданския съд доказателствена сила на присъдата относно това, дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Освен с принципа за правна сигурност, нормата на чл. 300 от ГПК кореспондира и с принципа за процесуална икономия като забранява установяване на фактите относно деянието, преценката за неговата противоправност и вината. Не е спорно и от събраните по делото писмени доказателства, се установява, че ответникът, сега въззиваем е признат за виновен в извършване на две претъпения – лека телесна повреда по чл. 130, ал.1 от НК и закана за убийство по чл. 144, ал.3 от НК. Двете престъпления се осъществяват при наличие на пряк умисъл. Съдът приема за установен факта на противоправността на деянията във формата на престъпления и вината на дееца за доказани. Едното престъпление е от частен характер, а второто е общ характер, поради което наказателният съд ги е разгледал в общ наказателен процес.

Безспорно е, че за всяко от престъпленията се дължи отделно обезщетение, но не е налице съществено процесуално нарушение когато съдът постановява общ диспозитив, с който присъжда едно общо обезщетение. Достатъчно е да обоснове в мотивите си за кое от деянията, какъв размер обезщетение приема за справедливо. Липсата на диференциация в размерите на присъдените обезщетения, представлява нарушение на процесуалния закон – чл. 236, ал.2 от ГПК. Нарушението може да бъде поправено от въззивната инстанция и съобразно оплакванията във въззивната жалба, настоящият състав на САС приема, следното от фактическа страна:

Исковото производство е образувано възоснова на предявени при условията на обективно, кумулативно съединяване на осъдителни искове – чл.

210 от ГПК, всеки от които с правно основание чл. 45 от ЗЗД. Цената на първият иск, с който се претендира обезщетение от пострадал от престъплението по чл. 144, ал.3 от НК е в размер на 25 100 лева, а цената на втория иск, с който се претендира обезщетение от пострадал от престърление по чл. 130, ал.2 от ГПК е 10 000 лева.

Фактическите твърдения на ищеца относно вредите се ограничават до изпитани физически болки при ходене и при движение, неудобства от травмите свързани с тези болки и нарушения в психиката, изразяващи се в 3 притеснения за живота, страх при свободно придвижване, неспокоен сън свързан с кошмари, наличието на стресова депресия, ограничения в общуването, потиснатост, напрегнатост и безпокойство.

Ответникът в писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК е обосновал защитата си върху възражения за несправедлив размер на претендираното обезщетение, съчетани с твърдения за липсата на вреди, както и възражение за съпричиняване в настъпване на вредоносния резултат – закана за убийство и лека телесна повреда, поради провокативното поведение на жертвата, т.е. твърди се висока степен на нейната виктимност.

Съдът по реда на чл. 146 от ГПК е докладвал осъдителните претенции общо, като една претенция за сумата от 35 100 лева и страните, представлявани от пр. представители не са възразили доклада, обективиран в определение от 09.03.2023г. От неговото съдържание, се установява още, че съдът описателно е включил две противоправни деяния, всяко от които осъществило състав на престъпление.

Извън фактите относно извършените деяния, тяхната противоправност и вината на дееца, които са безспорни, съдът по искане на ищеца е събрал гласни доказателства за установяване на вредите и причинно следствената връзка между тях и деянията.

От разпита на св. Ц. – майка на ищеца, която свидетелства за събития от преди 7 години, се установява, че синът ѝ е излязъл с приятели да се почерпи по повод първа заплата. Не се е прибрал. Видяла го е сутринта в полицейското управление. Свидетелства че е претърпял побой - „беше пребит“. За неговия спътник викали линейка. От сина си е възприела фактът, че побоят е осъществен от А. Т., с когото не се познавали отпреди. Споделя за остатъчни болки в бъбреците, като счита, че са следствие от нанесените удари, свидетелства за промени в емоционалното състояние на сина си - уплашен, не контактува с приятели както преди.

Свидетелят П. познава ответника А. Т., но не познава пострадалия С. Д..

Свидетелства за инцидент възникнал след като преди това са били разбити няколко коли пред дома му, включително собствената му.

От така събраните гласни доказателства, единствено в показанията на майката на ищеца се съдържат данни за нанесени неимуществени вреди. Те са били безспорни като следствие от изпълнителното деяние на престъплението, 4 за което ответникът е осъден – телесни увреждания, в своята съвкупност довели да разстройство на здравето неопасно за живота и отражения в психиката на пострадалия в следствие от заканата за убийство, чието изпълнително деяние е осъществено по едно и също време с телесните увреждания.

Не са налице доказателства, че и към настоящия момент има промените в психиката на ищеца и как те са се развивали непосредствено след инцидента. Съдът не може да даде еднозначен отговор на въпроса, дали те са отшумели след 7 години или напротив са се засилили и са се развили в депресивно разстройство. Липсата на доказателства е в следствие на пасивното процесуално поведение на ищеца, на когото е указана доказателствената тежест относно доказването им и въпреки, че е упълномощил пр. представител, инициирания процес по доказване не е достатъчен. За разлика от наказателното производство, в което доказателствената тежест е за органът осъществяващ функция по обвинение, в исковото производство, доказателствената тежест е за ищеца.

От правна страна, по поставените във въззивната жалба въпроси:

Обезщетение се дължи за всяко от престъпленията. Всяко от тях представлява самостоятелен деликт, а фактът, че са извършени едновременно действително може да затрудни гражданския съд, кои вреди от кое деяние са. Доколкото липсват доказателства за вреди извън обичайните, вкл. и при ценене на свидетелските показания на майката на ищеца, които настоящият състав на САС приема за достоверни като съответни на фактите установени с присъдата, присъденото общо обезщетение напълно ги покрива. За нанесената през 2016 г. лека телесна повреда, при липса на данни за развитието на физическите болки, като такива извън обичайните, обезщетението в размер на 2000 лева, напълно съответства на принципът за справедливост.

Обезщетението в размер на 4000 лева, за вреди от неимуществен характер свързани с изпитания страх в следствие на закана за убийство, покрива тези вреди, доколкото такива са обичайни при обстоятелствата, при които е извършено деянието.

Произнасянето на гражданския съд по въпроса за справедливостта на обезщетение изисква да се съобразяват и други факти, като например възрастта на пострадалия, виктимността на жертвата, последиците от 5 осъждането свързани с начинът, по който жертвата се възстановява и др., но на първо място фактите следва да се твърдят и на второ място да се докажат.

Единственото твърдение, което има връзка с преценката за размера на обезщетението е направено от защитата на ответника, според която въззивният жалбоподател с поведението си е провокирал агресията, т.е. е съпричинител във вредоносния резултат. Гражданският съд, не може да извлече факти за това твърдение от мотивите на присъдата, защото те не се ползват със задължителна доказателствена сила. Т.е. възражението следва да бъде доказано пред гражданския съд. Доказателства ответната страна не е посочила и не е представила, поради което настоящият въззивен състав приема, че липсват данни за обективно поведение на ищеца осъществено преди инцидента, което да е довело до раздразнение на дееца като например посегателство върху собственост му. Тези субективни предположения не могат да се вменят в отговорност на пострадалия за насрещно провокативно и противоправно поведение.

Възоснова на гореизложеното, настоящият състав на САС приема, че решението в обжалваната част е правилно и обосновано, и следва да бъде потвърдено като въззивната инстнация, препраща на основание чл. 272 от ГПК към мотивите в обжалваното решение.

По разноските:

Изходът от спора, обосновава приложението на чл. 78, ал.3 от ГПК, но поради липсата на претенция за присъждане на разноски в полза на въззиваемия ответник, съдът не присъжда разноски.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на САС РЕШИ: