Решение № 401 от 31.07.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 401 гр. Велико Търново, 27.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Георги Драгoстинов

Членове:

Ирена Колева

Йордан Воденичаров при участието на секретаря АНИТА ЛЮБ. БИЖЕВА като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20224100500416 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид:

Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК.

Предмет на подадената от името на АМ гр.С чрез процесуалния й представител юрисконсулт И. Г. И., въззивна жалба е Решение № 31/21.02.2022 г. по гр.д.

№ 215/2021 г. на РС-Свищов , с което са отхвърлени предявените срещу Я. Б. Р. искове за заплащане на сумата от 3050 лева , представляваща неустойка , претендирана като дължима на основание чл. 7, ал.3, т.1, вр. с ал.1 , т.3, б.“ а“ на договор за базов курс за обучение от 20.11.2019 г. и сумата от 192,33 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 08.08.2020 г. до датата на завеждане на делото , както и до окончателното погасяване на задължението, с молба за отмяна на решението , уважаване на исковете и присъждане на направените по производството разноски.

Излагат се оплаквания / доводи/ за неправилност на решението, поради направен от първоинстанционния съд погрешен правен извод, че уговорката за неустойка, дължима и при прекратяване на служебното правоотношение на ответника на основание чл.12, ал.1 от ЗДСл. противоречи на нормата на чл.35, ал.3 от същия закон и на добрите нрави.

Ответникът чрез пълномощника си адвокат Ц. Д. от ВТАК оспорва жалбата с доводи за съответствие на решението с доказателствата по делото и материалния закон. Моли да бъде потвърдено с присъждане на заплатеното адвокатско възнаграждение за осъществената защита пред въззивната съдебна инстанция.

Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл.235 от ГПК събраните доказателства приема за установено и обосновава следните правни изводи :

Съдържанието на жалбата налага въззивно разглеждане на основанието на предявения главен иск , чиято законова правна квалификация се извежда от нормата на 1 чл.92, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът АМ гр.София твърди , че по силата на Заповед № 7588/30.09.2019 г. на директора й ответникът Я. Б. Р. е назначен на работа , считано от 04.10.2019 г. на длъжност „инспектор в АМ“, звено „Свищов“, отдел „Митническо разузнаване и разследване Дунавска“, ГД „МРР“, ЦМУ. На 20.11.2019 г. страните сключват договор за базов курс за обучение на митнически служители , изменен с анекс от 20.05.2020 г. по силата на който Р. е поел задължението след успешно завършване на обучението/ което е сторил/ да работи в АМ за период от три години/ чл.5, т.3 /. При неизпълнение на това задължение е уговорено той да заплати неустойка за сума , съответстваща по размер, определяем в рамките на една до 5 минимални месечни работни заплати за страната към датата на възникването му в зависимост от това в коя хипотеза попада неизпълнението от предвидените в договора/ чл.7, ал.1, т.3/. Със Заповед № 3601/29.07.2020 г. на директора на агенцията е прекратено служебното му правоотношение на основание чл. 12, ал.1 от ЗДСл.

Поради този факт съгласно уговореното в чл. 7, ал.1, т.3, буква“а“, вр. с чл.7, ал.3, т.1 на договора за него е възникнало задължението да заплати неустойка в размер на 3050 лева, получен като сбор на 5 минимални работни заплати за страната/ по 610 лева /. Поканен е да заплати доброволно сумата с писмо рег.№ 32-221185/30.07.2020 г. в 7 дневен срок от получаването му / получено на 31.07. 2020 г./ , но е отказал да го стори, отричайки задължението си , поради което , считано от 08.08.2020 г. е изпаднал в забава .

Предвид това , моли съда да постанови решение , с което да осъди ответника да заплати сумата на неустойката, сумата от 192,33 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва , считано от 08.08.2020 г. до датата на подаване на исковата молба , законната лихва върху главницата от втората дата до окончателното й изплащане , както и направените по производството разноски.

Ответникът оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени като неоснователни с възражения за недължимост на претендираната неустойка, чието градиво са обстоятелствата , че поради едностранното прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл.12, ал.1 от ЗДСл от органа по назначаването е бил поставен в обективна невъзможност да изпълни задължението си по чл.5, т.3 от договора/ налице е неизпълнение не по негова вина/ , а тъй-като е сключен на основание чл.35, ал.3 от ЗДСл, императивната норма на ал.5 от същия законов член изчерпателно посочва хипотезите при които държавният служител възстановява разходите по обучението / чл.

103, ал.1, т.5, чл.105 и чл.107, ал.1, т.1-4 и 8 или ал.2 от ЗДСл/ и сред тях не попада тази на чл.12, ал.1, т.е. законът не допуска договорно допълване на хипотези /основания / в тази връзка .

Фактите от значение за правилното решаване на делото- предмет на изложените в исковата молба твърдения, са безспорни и документално установени според изискването на чл.154, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд в съгласие с констатациите им в мотивната част на решението, упражнявайки правомощието си по чл.272 от ГПК , препраща към описанието им , без да е нужно да ги повтаря.

Спорен е въпросът поражда ли претендираното вземане неизпълнението на задължението на ответника да работи в АМ за период от три години след успешно завършилия обучителен курс , настъпило поради факта на прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл.12, ал.1 от ЗДСл ?

Отговорът е отрицателен.

Уговорката- предмет на. чл.7, ал.3, т.1 от договора, в частта й,

2 предвиждаща , че обучаемият дължи неустойка в размерите и при условията на ал.1 и ал.2 и при прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл. 12, ал.1 от ЗДСл е в очевидно логическо противоречие с легалните същностни белези/ съдържание / на неустойката като установена отнапред със съглашение форма на гражданска отговорност на длъжника пред кредитора в случай , че не изпълни въобще или не изпълни точно конкретно свое задължение от съдържанието на облигационното им отношение/ по начало договорно/ , която отговорност включва поето добавъчно/ аксесорно/ задължение да му заплати парична сума или даде друго имуществено благо, с функция да е средство за обезщетение до някакъв определен или определяем размер на очакваните , предвидимите , вероятните вреди от неизпълнението, без да е нужно доказването им, и заедно товасредство за обезпечение на изпълнението / стимул за длъжника от страх да не претърпи неблагоприятните последици от неизпълнението/ - чл. 92, ал.1, ал.2 от ЗЗД.

Това е така, защото съгласно обективното облигационно право длъжникът по начало отговаря имуществено пред кредитора, ако неизпълнението на задължението е последица от причина , която е вменима във вина на първия , т.е. извежда се от неговото , а не от поведението на втория или от случайно / външно / събитие , извън интелектуалния и/или волевия контрол на страните- чл.81, ал.1 от ЗЗД. При неустойката не е уредено изключение от това начало и е нелогично да би било уредено , т.е. да е предвидена възможност да се уговаря плащане на неустойка за последици от неизпълнение по причина, произлизаща единствено от поведението на кредитора!? Щом по общо правило не му се дължи обезщетение за вреди за случаите когато е могъл ги избегне , ако бе положил грижата на добрия стопанин, при все че и длъжникът не се е отличил с напълно безукорно поведение – чл.83, ал.2 , вр. с ал.1 от ЗЗД, на още по- голямо основание би било противно на правната логика, почиваща на и здравия разум, законът да включва в съдържанието на института на неустойката горната възможност .

Уговорката в оспорената й част е негодна да изпълни двете типични правни цели / функции/ на неустойката / обезпечителната и обезщетителната/, тъй-като нито може да стимулира държавния служител да изпълни задължението си по чл.5, т.3 от договора, нито да обезщети агенцията

„при неизпълнението му“. Първото е така, защото ответникът, колкото и да е „стимулиран“ и да иска да изпълни, не ще може да го направи от определен момент насетне, нито частично , нито пълно, понеже няма да зависи от волята му , а само от волята на органа по назначаването, изразена в прекратяване на служебното му правоотношение. Второто е така , защото с това прекратяване, извършвано/ и извършено/ по собствен субективен почин/ правото по чл.12, ал.1 от ЗДСл не би било неправилно да се нарече и правомерен произвол / ищецът сам се отказва от възможността / от интереса си / да ползва занапред качествата на ответника, придобити в резултат на успешно завършения курс на основно обучение и съответно приема да претърпи „евентуални вреди“ от този факт на отказ , единствено причинил неизпълнението. Иначе казано няма как да претърпи каквито и да било вреди от неизпълнение по причина, произлизаща от поведението на втория/ за негово невиновно неизпълнение/, за да се уговаря „неустойка“ за вероятни такива.

Заключението е , че няма никаква правно оправдана , смислена житейска/ икономическа причина да се уговаря такова добавъчно / аксесорно/ задължение в тежест на държавния служител в хипотезата на чл.12, ал.1 от ЗДСл.

Уговорката съвсем явно накърнява добрите нрави и следва да бъде отречена действителността й по силата на правилото на чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.

А ги накърнява, защото влиза в непримирим /от гледище на цивилизования утвърден в обществото морал/ конфликт с основните правни начала за добросъвестност/ чл.12 от ЗЗД/ , справедливост/52 от ЗЗД/ и за недопустимост на неоснователното обогатяване/ чл.59 от ЗЗД/, грубо погазвайки ги. В разрез с почтената нравственост/ на 3 чиято основа би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията / , т.е. неморално е, да се уговаря във вид на неустойка плащане на сума като компенсация за вреди от неизпълнение на договорно задължение , което правният субект, представен според уговорката като кредитор на това плащане, сам си причинява /!!?/ Та нали неизпълнението като основание за отговорността, винаги трябва да е на длъжника?

Впрочем понеже тя, както се каза по- горе, е негодна да изпълни двете типични правни цели на неустойката , няма как да е средство за задоволяване на оправдан икономически интерес на ищеца , поради което е мислимо дори отрицанието й като лишена от основание / не съществува смислена и допустима причина за такава уговорка /- чл.26, ал.2, пр.4-то от ЗЗД.

Тъй-като предмет на задължението, уговорено като да е неустоечно, не са разходите на агенцията, направени за обучението на ответника, то няма как да противоречи на повелителната норма на чл.35, ал.5 от ЗДСл, установяваща изчерпателно изредени хипотези , при които държавният служител възстановява тези разходи /чл. 103, ал.1, т.5, чл.105 и чл.107, ал.1, т.1-4 и 8 или ал.2 от ЗДСл/ и следователно не „допълва“ приложното й поле с ново основание / чл.12, ал.1 от ЗДСл/.

Тази норма обаче е ясен показател за идеята на законодателя , че отговорност за неизпълнение на задължението на държавния служител да работи в съответната администрация за период не по кратък от една година след приключване на обучението / чл.35, ал.3 от ЗДСл/ е допустимо да се търси само в случаи, когато неизпълнението е по причина, свързана с неговото поведение.

Поради съдебно отреченото съществуване на претендираното главно вземане , не съществува и претендираното вземане с определеност на обезщетение за забава в размер на законната лихва чл.86, ал.1 от ЗЗД/.

Исковете са неоснователни и правораздавателния резултат на обжалваното отхвърлително съдебно решение подлежи на потвърждаване – чл.271, ал.1 от ГПК.

При този изход на спора ищецът дължи на ответника сумата от 650 лева , представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществената защита пред въззивната съдебна инстанция и следва да бъде осъден да му я заплати, тъй-като вторият е упражнил правото си на присъждане на разноски , произхождащо от нормата на чл.78, ал.3 от ГПК.

Предвид горното, съдът