Решение № 2912 от 30.07.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2912 гр. София, 30.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 106-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ при участието на секретаря ПАВЕЛ АЛЬ. БОЖИНОВ като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ Административно наказателно дело № 20221110202478 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК във вр. с чл. 72, ал. 4 ЗМВР.

Образувано е по жалба от ЛЮБ. К. АНТ., ЕГН ********** чрез неговия упълномощен процесуален представител – адв. К.Т. от САК срещу заповед с рег. № 3382зз-130/26.01.2022 г., издадена от В. ИЛ. АНГ. – полицейски орган при 07 РУ СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за министерството за вътрешните работи /ЗМВР, обн. в ДВ бр. 53 от 27.06.2014 г./ е постановена принудителна административна мярка – фактическо задържане на оспорващия за срок до 24 часа.

В депозираната жалба са релевирани множество доводи за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и за несъответствие с целта на закона при издаването на атакуваната заповед. Отправена е молба за цялостна отмяна на административния акт като незаконосъобразен.

В съдебното заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява, представлява се от адв. Петко Петков от САК, преупълномощен от адв.

К.Т. от САК, който поддържа жалбата и изложените в нея съображения.

Претендират се разноски.

1

Ответникът В. ИЛ. АНГ. – полицейски орган при 07 РУ СДВР , редовно призован, не се явява и не се представлява.

Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея твърдения и след като се запозна със събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити обуславящи нейната редовност, а разгледана по същество се явява

ОСНОВАТЕЛНА.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Въз основа на заповед с рег. № 3382зз-130/26.01.2022 г., издадена от В. ИЛ. АНГ. – полицейски орган при 07 РУ СДВР е постановена принудителна административна мярка – фактическо задържане на жалбоподателя ЛЮБ. К. АНТ. за срок до 24 часа, считано от 26.01.2022 г., 10:30 ч.

В заповедта е посочено правно и фактическо основание за задържане на лицето – „чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР “ и „чл. 354а НК във връзка с изясняване на съпричастност по ЗМ 120/2022 г.“ Същата е подписана от полицейския орган – В.А., както и от задържаното лице. На гърба на заповедта не е отразено кога жалбоподателят А. е бил освободен, като се сочи, че му е връчен препис от същата, което обстоятелство е удостоверено с подписа му. Непосредствено след задържането на лицето е извършен личен обиск, обективиран в протокол, предоставена му е за попълване и декларация, с която са били разяснени правата по чл. 72, чл. 73 и чл. 74 ЗМВР.

Като част от административната преписка са приложени извлечение от книга за задържаните лица при 07 РУ СДВР и разписка за върнати вещи и пари на задържано лице, а по инициатива на съда в хода на производството пред настоящата инстанция са представени заповед за преназначаване № 513з-2396/17.04.2015 г., издадена от директора на СДВР и акт за встъпване на ответника В.А. в изпълнение на съответната длъжност, считано от 22.04.2015 2 г.

Заповедта за задържане на лице, предмет на съдебен контрол, съдържа указания, че подлежи на обжалване пред Административен съд в 14дневен срок от съобщаването й. Доколкото по делото липсва информация кога оспорващият е получил заповедта, то следва да се приеме, че подаването на жалбата на 04.02.2022 г. в регистратурата на АССГ е осъществено в законоустановения срок, макар и пред некомпетентен съд. На следващо място, процесната жалба е подадена от лице, пряко засегнато от административния акт, а доколкото съдържа и предвидените в закона форма и реквизити, т.е. отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК, то същата се явява процесуално допустима.

ОТ ПРАВНА СТРАНА:

Задържането на граждани от орган на МВР на основание чл. 72, ал. 1, т.

1 ЗМВР представлява принудителната административна мярка /ПАМ/ по смисъла на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН, обн. в ДВ бр. 92 от 28.11.1969 г./, която има за цел да предотврати възможността лицето да се укрие или да извърши престъпление. За прилагането й не е необходимо да са събрани безспорни доказателства, установяващи по категоричен и несъмнен начин авторството и вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК, тъй като последното е предмет на доказване в наказателното производство, а не в административното. Изискването е да са налице „данни“ за осъществено престъпление, които могат да са писмени или устни /в този смисъл вж. решение № 11905 от 08.10.2014 г. по адм. дело № 906/2014 г. на ВАС и др./, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е съпричастно към него, а това е напълно достатъчно, административният орган, при условията на оперативна самостоятелност, да наложи мярката.

За да се формира извод, че оспорената заповед е законосъобразна, необходимо е да са съблюдавани кумулативните изисквания за валидност на административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила, да не противоречи на материалноправните разпоредби и да съответства на целта на закона. Наличието на някое от основанията, визирани в разпоредбата на чл. 146 АПК, води до недействителност на административния акт. За преценката, дали 3 порокът, от който актът страда, води до нищожност или унищожаемост, следва да се изхожда от това дали нарушението на изискването за валидност е съществено, в който случай актът следва да бъде отменен, или особено съществено, в който случай актът следва да бъде обявен за нищожен.

Настоящият съдебен състав намира, че заповед за задържане на лице с рег. № 3382зз-130/26.01.2022 г. е издадена от компетентен полицейски орган при 07 РУ СДВР, в кръга на правомощията му, съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР . В разпоредбата на чл. 57 ЗМВР е предвидено изрично, че сред полицейските органи, които пряко осъществяват някоя от дейностите по чл. 6, ал. 1, т. 1 – т.

3, т. 7 и т. 8 от посочения нормативен акт, са и органите от областните дирекции на МВР. По делото са приети и не са оспорени от страните заповед № 513з-2396/17.04.2015 г. на директора на СДВР, видно от която издателят на оспорения акт е преназначен на длъжност „полицай“ (командир на отделение) в група „Охрана на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ при 07 РУ СДВР, както и акт за встъпване в длъжност, от който се установява, че А. е започнал да изпълнява правомощията си от 22.04.2015 г.

На следващо място, макар заповедта да е издадена в предвидената от закона писмена форма, същата не съдържа всички изискуеми задължителни реквизити, визирани в разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗМВР , в частност тези по т. 2 - фактическите основания за задържането, който порок следва да се квалифицира като такъв по чл. 146, т. 2 АПК – неспазване на установената форма.

Съгласно чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР заповедта следва да съдържа фактическите и правните основания за задържането. Това изискване е свързано с необходимостта от мотивиране на заповедта както от правна страна, така и с посочване на конкретни фактически основания, предпоставили законосъобразното упражняване на правомощията на полицейския орган по ограничаване правото на свободно придвижване на дадено лице.

В атакуваната заповед е посочено като правно основание разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР , която предвижда, че „полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление“, а като фактическо такова – „чл. 354а НК във връзка с изясняване на съпричастност по ЗМ 120/2022 г.“. Това семпло словесно 4 описание представлява съществен порок във формата, ограничаващ правото на защита на засегнатото лице, доколкото от него не би могло да се формира умозаключение за съпричастността на жалбоподателя към конкретна престъпна деятелност, индивидуализирана по време, място и начин на извършване. В тази връзка е уместно да се подчертае, че разпоредбата на чл.

354а НК съдържа пет отделни алинеи, всяка от които регламентира различен престъпен състав, като за съда, а навярно и за самия жалбоподател и неговия процесуален представител, не става ясно фактически данни за което от посочените престъпни посегателства са били налице и са мотивирали полицейския орган да ограничи правото на свободно придвижване на А.?!

В контекста на изложеното, по делото не се установи ответникът, в качеството си на административен орган, постановил процесната заповед, да е изложил каквито и да било фактически основания по издаването на акта, касателно престъпленията по чл. 354, ал. 1, ал. 2, ал. 3, ал. 4 или ал. 5 НК нито в самата заповед, нито в препроводителното писмо или в друг документ към изпратената в съда преписка, каквато принципна възможност е очертана с Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС , който тълкувателен акт поначало е приет при действието на Закона за устройството на съдилищата /ЗУС, обн. в ДВ бр. 92 от 1952 г., отм./ т.е. същият не се ползва със задължителна сила за органите на съдебната власт, а съдържа единствено ръководни указания по прилагането на закона /арг. от чл. 17, ал. 2 ЗУС, отм. със Закона за устройство на съдилищата, обн. в ДВ бр. 23 от 19.03.1976 г./, макар този съдебен състав да е резервиран доколко обсъденото тълкувателно решение съответства на изискванията на чл. 5, § 1, б. „с“ от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ и чл. 8, § 1 във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (OJ L 142, 1.6.2012, p. 1–10), досежно необходимостта от незабавното предоставяне информация относно престъпното деяние, в извършването на което едно лице е заподозряно, за да се гарантира ефективното упражняване на правото на защита. В заповедта, а и в изпратените доказателства по административната преписка, липсва описание на фактическите основания за издаването й, които да са относими към жалбоподателя. Недопустимо е съдът по собствена инициатива да подвежда установените факти по делото под съответната 5 правна норма, когато това не е направено от компетентния орган. Съдът е длъжен служебно да провери дали посочените в акта фактически основания се установяват от събраните по делото доказателства и съответни ли са на дадената им правна квалификация. Именно с тази цел е въведено императивното задължение на административния орган да мотивира своя акт така, че да позволи при съдебния контрол да се извърши проверка на законосъобразността и правилността на властническото волеизявление, което в случая пряко и негативно засяга /ограничава/ правото на свободно придвижване на конкретно физическо лице.

За да може да бъде извършена преценка за законосъобразност на акта, налагащ ограничителната мярка, той следва да съдържа минимални реквизити съгласно изискванията на общия процесуален закон - АПК, чиято приложимост не е изключена от специалния ЗМВР. В процесната заповед липсва каквото и да било описание на фактическата обстановка и индивидуализация на деянието на задържаното лице. Дори и в случаите, когато действа в условията на оперативна самостоятелност, полицейският орган е длъжен да обективира в заповедта конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане на лицето. Това не е извършено в процесния случай – от съдържанието на процесната заповед не може по никакъв начин да се установят фактите, предпоставящи необходимостта от задържане на жалбоподателя и съответно - лишаването му от право на свободно придвижване и лична свобода за определен период от време.

Съдържанието на акта препятства извършването на преценка за законосъобразността му предвид липсата на каквито и да било мотиви и описание на фактическа обстановка, които да сочат на съществуването на възприетото от органа основание. Задържаният следва да знае кои негови действия са мотивирали органа да заключи, че е осъществено престъпление и да е запознат с данните, сочещи извършване на престъпление, за да организира адекватно своята защита. В този смисъл, въпреки предоставената от закона възможност да действа при условията на оперативна самостоятелност, административният орган е следвало да изложи в заповедта какви са конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане на жалбоподателя.