Решение № 450 от 06.04.2023, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 210/2023
- Вид
- Решение № 450
- Подписан
- 06.04.2023
- В сила
- 06.04.2023
- Състав
- Пламен Петров Чакалов, Румяна Иванова Андреева, Бранимир Веселинов Василев
Цитирани разпоредби
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 450 гр. Пловдив, 06.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Пламен П. Чакалов
Членове:
Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско дело № 20235300500210 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на Н. М. Н. чрез процесуалния и представител по делото адв. Д. Б. против решение № 3958/24.11.2022 г., постановено по гр.д. № 14788/2021 г. на Районен съд - Пловдив, VІІІ гр. състав, което се обжалва в частите, с които е било признато за установено в отношенията между страните, че същата дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД разликата над 48 лв. до 289,86 лв. - главница за периода от 15.08.2019 г. до 16.01.2020 г., ведно със законната лихва от 02.08.2021 г. до окончателното изплащане на тази разлика, сумата 18,40 лв. - договорна лихва за периода от 15.08.2019 г. до 16.01.2020 г. и сумата от 41,06 лв. обезщетение за забава за периода от 16.08.2019 г. до 02.08.2021 г. Във въззивната жалба се поддържа оплакването, че в тези му части обжалваното решение е неправилно, като се иска неговата отмяна и постановяване на друго решение по същество, с което предявените искове да се уважат.
Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА.
Въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли в обжалваните части първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.
Постъпила е и частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против определение № 13792/15.12.2022 г., постановеното по 1 същото първоинстанционно гражданско дело, с което по реда на чл. 248 от ГПК районният съд е оставил без уважение подадената от ищеца молба за изменение на решението в частта за разноските. Счита се, че определението е неправилно. Поддържа се, че не са били налице условия за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, поради което се иска отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго определение, с което молбата за изменение на решението в частта за разноските да се уважи.
Ответникът по частната жалба Н. М. Н. оспорва същата като неоснователна.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
С решението си въз основа на събраните писмени доказателства и доводите на страните районният съд е приел за установено, че със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 7023/03.08.2021 г., издадена по ч. гр. дело № 12761/2021 г. на ПРС – ІІІ бр. състав е било разпоредено ответницата да заплати на дружеството-ищец сумата от 289,86 лева - главница за периода 15.08. 2019 г. – 16.01. 2020 г., сумата 18, 40 лева – договорна лихва за периода 15.08. 2019 г. – 16.01.2020 г., сумата 109, 98 лева обезщетение за забава за периода 16.08. 2019 г. – 02.08.2021 г., заедно със законната лихва върху главницата от 02.08. 2021 г. до изплащане на вземането - дължими по сключен в гр. Пловдив между праводателя на ищеца „Сити Кеш“ ООД – гр. София и ответницата Договор за паричен заем № ***/23.05.2019 г. към Искане № 38765, вземанията по който са били прехвърлени от „Сити Кеш“ ООД – гр. София на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 02.11.2020 г. и Приложение № 1/02.11.2020 г. към него. В срока по чл.414 от ГПК ответницата е подала Възражение против Заповедта, а ищцовото дружество е подало искова молба за установяване на вземанията си по заповедта в срока по чл.415 от ГПК.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по ССЕ ПРС е приел за установено, че между „Сити Кеш“ ООД – гр. София и ответницата е бил сключен Договор за паричен заем № ***/23.05.2019 г. към Искане № 38765, по който е била предоставен на ответницата паричен заем в размер на 400 лева и уговорени лихви, платима на 34 седмични погасителни вноски. На 02.11.2020 г. с Приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 02.11.2020 г. на ищеца са били продадени вземанията по сключения между „Сити Кеш” ООД и ответницата Договор за паричен заем № ***/23.05.2019 г. към Искане № 38765. За така извършената цесия ответницата следва да се 2 счита за редовно уведомена с връчването на Уведомлението за цесията с преписите от исковата молба.
Тези фактически констатации и правни изводи не са спорни пред настоящата инстанция.
Спор пред настоящата инстанция се формира относно действителността на сключения между праводателя на ищеца „Сити Кеш” ООД и ответницата Н. М. Н. договор за паричен заем № ***/23.05.2019 г., като жалбоподателката поддържа направените в отговора на исковата молба възражения за негова а недействителност на основание чл.22 от ЗПК, поради което счита, че дължима от нейна страна е била само главницата по договора, на основание чл.23 ЗПК, или в случая неизплатената част от нея в размер на 48 лв., до който размер първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Видно от представения по делото договор за паричен заем № ***/23.05.2019 г. към Искане № 387665, „Сити Кеш” ООД е предоставило на ответницата Н. М. Н. потребителски кредит в размер на 4 0 0 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %, ГПР: 49.61 %. Неразделна част от договора е погасителен план, според който е предвидено погасяването на кредита на 34 седмични погасителни вноски, първата от които с падеж 30.05.2019 г., а последната – 16.01.2020 г. Страните са уговорили в договора и клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.6 от договора/, а при неизпълнение са предвидили задължение на заемополучателя да заплати на кредитора неустойка във фиксиран размер от 320,97 лв. – чл.8 от договора, която да се заплаща разсрочено съобразно подписания от страните погасителен план.
Настоящият съдебен състав намира, че е налице нищожност на договор за кредит, по следните съображения:
Така уговореното между страните в договора за кредит задължение за обезпечение, по начин, който да възпрепятства заемополучателя да изпълни същото, с цел да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката и включването на задължението за неустойка в погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и се явява добавък към възнаградителната лихва, като представлява сигурна печалба за заемодателя.
Определеният в посочения договор ГПР е в размер на 49.61 %, но без да са включени разходите за неустойка. В договора е уговорено заплащането на неустойката да се разсрочи и да се изплаща едновременно с погасителната вноска по заема, като така се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. От определението е видно, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по 3 кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
В случая е нарушена разпоредбата н а чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК .
Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Предвид констатациите да не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва, или други разходи.
Ето защо съдът приема за неправилен извода на районния съд за основателност на иска за заплащане на сумите над дължимите се от ответницата 48 лв., представляващи неизплатена част от главницата според заключението по ССЕ.
По тези съображения съдът приема, че в обжалваните части първоинстанционното решение е неправилно, поради което същото ще се отмени, а вместо него ще се постанови друго решение по същество, с което исковете за установяване дължимостта на главницата по договора за кредит над дължимия се размер от 48 лв. до пълния предявен размер от 289,86 лв., както и за установяване на дължимостта на сумата от 18,40 лв. – договорна лихва за периода 15.08.2019 г. – 16.01.2020 г., и на сумата от 41,06 лв. – обезщетение за забава за периода от 16.08.2019 г. до 02.08.2021 г., ще се отхвърлят. Решението ще се отмени и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 150 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение, както и 252 лв. – разноски за държавна такса и вещо лице, съразмерно отхвърлената част от исковете.
По отношение на частната жалба:
Ищецът "Агенция за събиране на вземания" ЕАД - гр. София е подал молба до ПРС с искане за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, с искане съдът да не присъжда в полза на пълномощника на ответницата - адв. К.К. адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. за производството по настоящето дело в размер на 360 лева с ДДС, тъй като по делото липсват доказателства относно това ответницата да е материално затруднено лице.
Първоинстантционният съд в обжалваното тук определение е оставил молбата без уважение, като е посочил мотивите си, че предявените от ищеца искове са уважени частично, а ответницата е представлявана от пълномощник - адв. К.К. безплатно, като материално затруднено лице и по делото няма доказателства в обратната насока.
Пловдивският окръжен съд в настоящия съдебен състав споделя изцяло този извод на първоинсатнционния съд, като приема за неоснователно 4 възражението на ищеца за липсата на предпоставки за определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв.
Налице е практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя изцяло, според която достатъчно е за уважаване на искане по чл. 38, ал. 2 ЗА по делото да е осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА ; заявление, че предоставената помощ е договорена като безвъзмездна и отсъствие на данни, които да опровергават това заявление; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
/Определение № 201 от 30.05.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 532/2022 г., III г. о., определение № 515 от 02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I т. о.; определение № 60338 от 07.10.2021 г. по ч. т. д. № 1226/2021 г. на ВКС, I т. о. и определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д № 2266/2016 г. на ВКС, I г. о. /. При твърдения, че длъжникът не е материално затруднено лице, молителят е следвало да докаже това обстоятелство в производството по чл.248 ГПК, което в настоящия случай не е сторено.
Ето защо частната жалба се явява неоснователна и като такава ще се остави без уважение.
Предвид изхода по спора, въззиваемото дружество ще бъде осъдено да заплати на жалбоподателката направените разноски във въззивното производство, които са в размер на 75 лв. за заплатена държавна такса, а на процесуалния и представител адв. Д. Б. – сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
Разпечатката съдържа 38 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4c8e4057-6615-4138-8988-47509f45f3ee